Процес на изграждане на C4ISR системи на народна освободителна армия

През последните две десетилетия, с бързото развитие на икономиката, в Народноосвободителната армия на Китай(НОАК) се инвестира повече. Освен това, с постиженията на революцията във военното дело и стратегическата промяна на баланса на силите в света след края на Студената война, НОАК все повече се съсредоточава върху способността за постигане на информационно превъзходство пред противниците си във високотехнологично бойно поле и се превръща в една информатизационна сила.

Визия
Първоначалната усилия за информатизация на НОАК започна в началото на 90-те години на миналия век. Това е следствие на революцията във военното дело и успеха на САЩ в кампанията Пустинна буря. Китайските военни теоретици заключиха, че военната мощ на САЩ е резултат от прилагането на постиженията на революцията във военното дело. Посредством изучаване на неотдавнашните конфликти, те също наблягаха, че информационни технологии ще играят централна роля в бъдеща война.

Войници от Народноосвободителната армия на Китай. Снимка: Уикипедия

Решението за изграждане на една сила с възможността за извършване на мрежово-ориентираниоперации стартира в началото на 90-те години. Тогава лидерите на НОАК определиха, че НОАК трябва да има общ проект за изграждане на C4ISRсистеми за себе си. Тази рецензия е направена почти по същото време, в което САЩ направи подобна рецензия, като разликата е, че САЩ подчертаха съвместимостта и интегрирането между наземните и въздушните системи, докато НОАК-само наземните.

Войници от Народноосвободителната армия на Китай. Снимка: Уикипедия

До 2000 г., НОАК публикува едно „очертание” за изграждане на системи с възможност за командване, контрол, разузнаване, ранно предупреждение, наблюдаване, комуникация и радиоелектронна борба, с използването на компютри като ядро (автоматизирани системи за командване). Те описваха тези системи като важна мярка за оценка на ефективността на една въоръжена сила. Те също подчертаха, че съдържанието на автоматизираните системи за командване не е постоянно, а продължава да се развива, обогатява и разширява заедно с непрекъснатото развитие на военните технологии. Лидерите на НОАК са на мнение, че изграждането на автоматизираните системи за командване е тежка задача, но системите ще имат огромно въздействие върху фундаменталната промяна в способността за автоматизиране при командване и управление на китайските въоръжени сили.
Очертанието подчертава "четири предложения, които трябва стриктно да спазват"в процеса на изграждането и разработването на автоматизираните системи за командване:
1. Интеграция:Описана като неизбежна тенденция за развитие системите и е необходима мярка за повишаване на тяхната ефективност.
2. Да се използва както вмирно време, така и във военно време:Автоматизираните системи за командване трябва да са в състояние да се справят ефективно при национално бедствие или криза от невоененхарактер, като и могат бързо да преминават към боен режим, за да се използват за нападение или защита.
3. Централизиране:Това означава, че автоматизираните системи за командване трябва да бъдат изградени в общия план, тяхното изграждане трябва да отговори на предварителните изисквания и стандарти.
4. Иновационност:Системите трябва да имат способността на интегриране, обновления, реконфигуриране за да се подобря тяхната производителност. Освен това, PLA отдава голямо значение на скоково и прибивно развитие в определени важни области при разработване на интегрирани технологии.

Напредък
С такава визия, НОАК е имала известен напредък в развитието на своите C4ISR системи. Един от най-важните резултати, които постигат, е успешно разработване на система за връзка за данни, наричана Мрежа за разпространение на тактически данни за въоръжени сили -TIS . Тази мрежа се описва подобна на системата JTIDSна САЩ. TIS може да работи в обхвата на пряката видимост до 500 морски мили в диапазона от 960 до 1215 MHz. Както JTIDS, TIS използва методите на скокообразно изменение на честотата и директно разширяване на спектъра,за да се избегнат смущения. Въпреки това, TIS е ограничена от липсата на възможността да работи зад хоризонт и изисква механизъм на препредаване на данни при голямо разстояние.
Поради липсата на боен опит, изследванията на НОАК за C4ISR системите се фокусират главно върху анализа на изпълнението на дейностите на въоръжените сили на САЩ в последните конфликти. Например, като се учат от успеха на САЩ при провеждането на операции на далечно радиолокационно откриване и управление (AEW&C) чрез използване на специализираните полетни C4ISR системи, НОАК е установила че, AEWC&C ще бъде като център при провеждане на войната срещу намеса от военноморски и военновъздушни сили. KJ-2000 на китайските военновъздушни сили се смята като ново поколение за AEW&C напред от E-3 AWACS и E-2 Hawkeye на САЩ. Китай се гордее с KJ-2000, който е оборудван с радар с фазирана решетка, има способност да проследява едновременно 60-100 летателни цели на разстояние до 470 километра.

KJ-2000 (снимака: Уикипедия)

НОАК също се интересува за интегрирането на безпилотни самолети в своите C4ISR системи. На 21 ноември 2013г първият китайски безпилотен самолет стелт, наречен от медиите „Остър меч“, успешно излетя. Безпилотният самолет направи пробен полет за около 20 минути над град Ченгду, провинция Съчуан в Централен Китай. Последните сведения от официалните източници показват, че безпилотните самолети ще играят важна роля в архитектурата на китайските C4ISR системи.
Китай също е постигнала голям напредък в космическата си програма и се смята за една от водещите сили в космическите технологии. Висшите ръководители на НОАК и на Китайската комунистическа партия са определили космическите технологии за национален приоритет и те са отпуснали значителни разходи и ресурси за изследване, както и за развитието на поддържаща инфраструктура. Системата за позициониране "made in Сhina"Бейдоу II обещава да стане алтернативна система за GPS за предоставяне позициониращи и навигационни услуги за китайските C4ISR системи в близко бъдеще.

Ограничения
Въпреки многото успехи при развитието на своите C4ISR системи, НОАК признава, че нейните технологии все още не осигуряват пълна подкрепа за съвместни бойни операции. Една от основните пречки за развитието на C4ISR системите и интегрираните технологии в НОАК е липсата на разбиране на точната същност на информационната война. Съмнения или неразбирателство за провеждането на информационната война и необходимите мерки за борба с нея, все още съществуват. Основната причина затова е липсата на боен опит през последните години и трудността на служителите за дефиниране на основните концепции и изискванията на НОАК за съвременната война. Проблемите за несъвместимостта при споделяне на информационни и комуникационни ресурси продължават да възникват. Тази несъвместимост причинява намалена ефективност на системата.

Литература:
1. Kevin Pollpeter., „Тowards an integrative C4ISR system: Informationization and joint operations in the people’s liberation  army”, p.193-235, ISBN 1-58487-448-1
2. Xu., Wang., Yao., „Windows NT-based Research On Soft Real-time Multitask Gateway of TIS, p. 16.

3. Shane B., China’s Emerging C4ISR Revolution,Thediplomat, 2013

4. Xu., An., Introduction to Military Informationization, p. 64.

5. China’s National Defense in 2008, Beijing: Information Office of the State Council of the People’s Republic of China, January 2009, available from Ndu.edu/whitepapers/China_English2008.pdf.

6. http://www.bbc.co.uk/news/world-asia-china-25033155

7. http://thediplomat.com/2013/08/chinas-emerging-c4isr-revolution/

1. Как всъщност стартира Youtube

Слабо известен факт е, че Youtube е стартирал като сайт за видео он-лайн запознанства, наречен "Tune In Hook Up". В настоящата си форма той съществува от 2005 година. Първото качено в Youtube видео, наречено Me at the zoo,  е снимано от Явор Лапитски в зоологическата градина на Сан Диего и показва Джауед Карим, един от основателите на сайта, пред клетката на слоновете. От своето качване на 23 април 2005 до сега видеото има над 13 млн. гледания. А първият коментар в сайта гласи: „Интересно...” /"Interesting..."/.

2. Най-споделяните и несподеляните линкове в социалните мрежи

На база лингвистичен анализ на 12 000 статии от новинарски сайтове и блогове, аналитикът Дан Зарела, констатирал, че публикациите със сексуално съдържание са близо 90% по-споделяни от всички останали. В класацията на най-споделяните линкове се нареждат още статиите с позитивно съдържание, обучителните такива и визуалните послания /снимки и видео/. Сред най-несподеляните статии са тези с негативно съдържание, статистическа информация и постове, свързани с отдих.

3. Истинското лице на играчите на игри в социалните мрежи

Близо 50% от всички хора, които имат профил в социалните мрежи, играят он-лайн игри в самите мрежи. Последното проведено изследване през 2013 година, показва, че 79% от хората, които играят игри в социалните мрежи имат завършена минимум бакалавърска степен, а 44% от тях получават повече от $50,000 на година. Повече от половината от тях са над 40 години, а близо 30% са женени с деца.

4. Лайк срещу отстъпка

Близо 70% от хората, които имат профил в социалните мрежи, са склонни да харесат Фейсбук страница без значение нейното съдържание, за да получат талон за намаление, предлагащ 25% отстъпка от продукт.

 5. “Учащ” е най-популярната професия сред потребителите на Google+.

20% от всички потребители на Google+ определят себе си като „Учащ”. Следващата по полурност работна позиция е „Софтуерен инженер”, избрана от 3% от потребителите. И през 2013 година мрежата Google+ си остава доминирана от потребителите от мъжки пол -  63% от всички регистрирани, а Обединеното кралство - единствената европейска страна в топ 5 на най-активните потребители в този социален сайт.

 

Източници:
http://usatoday30.usatoday.com/money/media/2006-10-11-youtube-karim_x.htm
http://www.go-gulf.com
http://www.searchenginejournal.com
http://www.supermonitoring.com/blog/2012/02/14/google-facts-and-figures-...
http://www.jeffbullas.com/2013/09/20/12-awesome-social-media-facts-and-s...

Безсмъртието като проклятие

http://georgihadjiyski.blog.bg/technology/2012/04/14/bezsmyrtieto-kato-prokliatie.939985

Проклятието на Ахасфер

...Според едно старинно предание, когато водели спасителя Христос за да го предадат на мъчителната смърт, а той носел оръдието на своето мъчение – дървения кръст по пътя към Голгота, изнемощял се облегнал на стената на една къща за да отдъхне малко. Стопанинът на дома на име Ахасфер не му разрешил.
      - Върви, върви! - разкрещял се Ахасфер под одобрителните възгласи и на фарисейте. - Няма да почиваш!
       - Добре, - промълвил с изсъхналите си устни Христос. – Но и ти също цял живот все ще вървиш. И ще скиташ по света вечно и няма да има за теб нито покой нито смърт докато се върна отново...

Това предание го няма в нито едно от четирите Евангелия. Появява се и се разпространява в Европа някъде около времето на кръстоносните походи през XII-XIII век и макар широко интерпретирано като сюжет за „вечния скитник евреин” в западната култура, може би не би заслужавало ново осмисляне, ако не се докосваше до архетипно заложения във всеки от нас стремеж към безсмъртие в собствената ни плът. Но пък ако човекът си беше самодостатъчен в своето тяло, нямаше да има смисъл от най-присъщите ни същности – любов, милосърдие, мисъл, спасение, деца, споделяне, надежда, стремеж, търсене... и каквото се сетите още. 

В търсене на живата вода

Водата е динамичното начало в човешката плът. За това не е трудно да се появи и мисълта, че във водата е и тайната на живота.

...Някъде през III век пр. Хр. китайският император Цин Шихуанди бил до такава степен обсебен от идеята да намери даващата безсмъртие жива вода, че не само събрал в двореца учени отвсякъде, чиято задача била да я търсят, но и организирал истински експедиции до някакви тайнствени острови, където се твърдяло, че я има в изобилие. Тези опити се оказали неуспешни, но пък мисълта за личното безсмъртие до такава степен го била сковала и чрез неговата власт – и поданиците му, че дълго време след като умрял, те се отнасяли с подобаващ респект към сложеното на трона негово мъртво тяло...

След откриването на Америка, в началото на XVI век сл. Хр., в търсене на даваща вечна младост жива вода, за чиято чудодейна същност разбира от стари местни индианци, испанецът Хуан Понсе де Леон организира експедиция с благословията на папата, по време на която биват открити редица приказно красиви острови в Северния Атлантик, но пък на нито един от тях няма и следи от нея...

Днес – опитите за откриване на първопричината продължават – много по-скъпо струващи и с участието на много повече хора. Но пък – дори и да бъде открито търсеното загадъчно нещо което е в основата на всичко, нима науката на западните общества ще съумее да построи с него свят, по-съвършен от съществуващия? 

По пътя към елексира на безсмъртието

Безспорно от медицинска гледна точка животът е болест, която продължава до смъртта и се лекува с енергия, вода, въздух и... медикаменти.

Било някъде към III хилядолетие пр. Хр. Силно изплашеният от съприкосновението със смъртта цар Гилгамеш на намиращия се в Месопотамия град Урук се впуска в търсене на вълшебната трева на безсмъртието. След дълги лутания успява да я намери на дъното на океана, но я губи – за миг оставя бленуваната билка и една змия я поглъща.

От тогава чак до наши дни, макар че за древните гърци било пределно ясно, че елексирът, който правел техните езически богове безсмъртни бил амброзия; а пък според индусите техните езически божества били вечни, защото ползвали амрита; а  боговете на персите имали своята хаома, са правени какви ли не опити да се разкрие загадката на лекарството, предлагащо вечен живот на плътта.

В края на XIII век след Христа, иначе твърде религиозният папа Бонифаций VIII, ползвал смляна смес от следните вещества в името на вечния живот: злато, перли, сапфири, изумруди, рубини, топази, бели и червени корали, слонова кост, сандалово дърво, сърце от елен, корен от алое, мускус и кехлибар.

Други познати рецепти, съхранени в старинни ръкописи от изтока и запада включвали например: „Вземане на жаба, живяла 10000 г. и на прилеп, живял 1000 г. Те да бъдат изсушени на сянка и след това – стрити на прах и поглъщани.”

Според персийските алхимици за да бъде получен елексирът на безсмъртието трябвало: „Да бъде взет рижав и луничав човек. Той да бъде хранен само с плодове 30 години. После да бъде спуснат в каменен съд с мед и други подправки. Съдът да се затвори херметически с обръчи. След 120 години тялото се превръща в мумия. След това – съдържанието на всичко в съда може да се приема като лекарство за продължение на живота.”

През XV век някакъв си млад френски учен в търсене на елексира на безсмъртието сварил 2000 яйца, отделил белтъка от жълтъка, смесил ги с вода и многократно ги преварявал, надявайки се по този начин да го открие.

Има и такива парадокси: През VIII век сл. Хр. китайският император Сюанцзун много по-рано напуснал телесната си обител, защото имал неблагоразумието да ползва изготвения от неговите лекари елексир за вечен живот.

Летописите са съхранили и спомени за имена на хора, твърдящи, че са живели ако не вечно, то поне много, много, много... дълго. Такива са: Жителят на Москва Андрей Борисович, който споделял, че е живял вечно; индиецът Тапасвиджи, за когото се казва, че е живял близо двеста години; китаецът Ли Цанюн – живял около триста години; и дори французите Александър Калисто и граф Сен – Жермен...

Безспорно проблемът дали някой от многото търсачи на елексира на безсмъртието е успял да го намери, има редица последващи измерения. И ако някой случайно е успял да го открие – не би било за учудване решение да го ползва само за себе си – в противен случай на фона на неизменните човешки същности и без това пренаселената ни планета вече щеше да се препълни с хора. Би могъл разбира се, вкусвайки от насладата на безсмъртието и така осъзнавайки и красотата на битието в чисто човешкото му съвършенство, а и помъдрявайки толкова, колкото е възможно за човешкото същество, просто да се откаже от вечния живот в своето тяло, нещо което изглежда толкова странно за всички настоящи консуматори на лекарства, предлагащи ако не живот вечен, то поне здраве и младост...  

Надхитрянето на времето

Много хора на науката са споделяли мнението, че смъртта на тялото не е генетически заложена. През XVIII век френският философ – хуманист Кондорсе изказал становище, че човешкият живот ще се удължава от век във век, докато накрая хората станат безсмъртни. В края на XIX век големият немски зоолог Август Вайсман достигнал да извода, че щом практически безсмъртието е възможно за примитивните едноклетъчни, то тогава то не може да бъде прието за генетически заложено в човешката природа и следователно е възможно и за човека. Американският носител на нобелова награда – физикът Р. Фейнман изразил становището, че за разлика от невъзможната за реализиране идеята за вечен двигател като противоречаща на физичните закони, за осъществяването на индивидуалното безсмъртие не съществуват никакви противоречия във вид на физични закони. Друг един американец – ученият и писател А. Кларк бил на мнение, че някъде към 2090 г. безсмъртието на човека ще се превърне в даденост...

В крайна сметка подобряването на условията за живот, храненето, медицинското обслужване..., удължиха многократно средната продължителност на човешкия живот, но пък се появиха и редица нови парадокси...

Ø      Хормоналните и пластични интервенции

Широко практикувани понастоящем, те са насочени към макар и твърде абсурден стремеж за спиране на времето и създаване на илюзорна представа за вечна младост.

Ø      Клонирания

Абсурдният стремеж към възпроизводство на генетическо копие на себе си също има не малко научни радетели – при все, че е ясно, че дори и съвършеното копие на възпроизведения човек няма да има нито неговото мислене, нито неговото самосъзнание, нито неговия начин на живот, нито пък то ще бъде той или тя.

Ø      Замразяване на тялото

Факт е, че понастоящем има немалък брой дълбоко замразени човешки тела в разни лаборатории, които са в процес на изчакване на бленуваното време, когато безсмъртието на тялото би трябвало да се превърне в реалност...

*****

Пределно ясно е, че човешкото същество във вида, в който съществува, е сякаш непроменено във времето - при всички опити на радетелите на еволюционната хипотеза да докажат нещо различно. И едва ли е необходимо да се впускаме в примамливи пътешествия в глъбините на хилядолетията, или към загадъчни далечни простори, или пък да се взираме със сложни апарати в плътта – била тя във вид и на мозък, за да осъзнаем, че нашите усещания, възприятия, мисли, представи, надежди, мечти... и дори - поведение, макар и изричани с различни думи и проявявани може би по по-странен начин, са твърде сходни, защото са еднакво подвластни на изконно заложения в нас стремеж към вечността. Затова и от едно подобно обединително гледище не е за учудване нито сходството на търсенията на изконното начало били те правени от алхимици или пък – от научни работници; нито въжделенията на легендарни знахари и съвременни медици да открият елексира на безсмъртието; нито – щенията на антични герои и днешни технолози да надхитрят неумолимия ход на изтичащото (човешко) време. Неща, които са не само напълно безсмислени, но и в това си естество – излишни, защото се знае, че плътта е немощна, а Духът – вечен и затова не само към сковаващото разума тяло и заобикалящата го материя трябва да бъдат насочвани мисловните усилия, но и към позабравената от нас освобождаваща съзнанието истински безсмъртна душа.

ОРГАНИЗАЦИЯТА, СИСТЕМАТА И КАКВО СЕ КРИЕ ЗАД ОЗНАЧЕНИЕТО 98/2
МЕТОДОЛОГИЯТА НА УИЛИЯМ ЕДУАРДС ДЕМИНГ И ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ЯПОНСКИЯ ИКОНОМИЧЕСКИ СУПЕРТИГЪР
Николай К. Витанов
Институт по Механика на БАН

Статия от сп. "Българска Наука"бр 63

ЧАСТ 1:
ДЕМИНГ И ЯПОНЦИТЕ

Приключенията на двама българи в Хелзинки или как дойде идеята да пиша за Деминг
Странно е понякога развитието на нещата в живота. И тъй, в края на поредната конференция, седим си в ресторант „Лапти” в центъра на Хелзинки, похапваме си филе от лос и се дивим на невероятния му вкус.  Санто ни гледа и се подсмихва, а до мене Серж от Екол Политехник поръчва бутилки след бутилка Chateuneuf-du Pape и не ни дава да пием от виното преди да са минали 20 минути от отварянето на бутилката.  Срещу мене седи една огромна дървена поставка, на която има дроб от северен елен, карпачо пак от елен, сушено филе пак от елен, два вида хайвер от сьомга, пушено филенце от сьомга, нарязано на дребно, печени шпроти с големина, за която не подозирах, че може да съществува, 3 вида лапландско сирене – с боровинки, без боровинки и не знам с какво си още, разбира се всичко заливано със сос от боровинки. Започнах да си мисля, че цялата тая работа е някакъв сън, някаква сцена от „Тримата мускетари” описваща поредния мускетарски запой. А може би пък  аз съм самият Гаргантюа, а яденето тече към устата ми – фиг.1.

Фигура 1. Гаргантюа. Деминг казва, че за да искаш от някого да работи усилено за твоя полза, трябва да му създадеш подходящи условия и климат за работа. Това правят западняците. У нас откровени некадърници вият срещу учените. Резултатите са налице. И докато се вие срещу учените, пак ще са същите. Запишете си го някаде.

„Не може да бъде това” – рекох си, загледах се  по дървените стени на ресторанта, представящ лапландска къща и си потърках очите. Търках, търках и като спрях да търкам, се огледах. Нищо не беще се променило.  Санто продължаваше да ми обяснява, че днес трябва дя ям филе от лос, защото филето от северен елен го опитахме вчера. Срещу мен Олег (другият българин)  продължаваше полека да се занимава с гореспоменатите вкусотии (а, да, забравих да спомена и пастета от сьомга, тоест пушена сьомга, направена на пастет чрез пасатор и нищо друго към нея), Серж ми наля четвърт бутилка от виното в огромната чаша (и като си помислих колко струва бутилката от това 7-годишна френско вино, ми стана лошо).  И изведнъж (както винаги) насред цялата идилия се появи един вътрешен глас  и ми нашепна – „Да, ама утре ще се прибереш в София и насреща ти ще застане поредния хвалипръцко, дето и на погребението на баща си няма да отиде, но се е докопал да висок пост и ще ти каже, че си феодален старец, нищо не разбираш и никой не те уважава”. Инстинктивно пресуших чашата. В момента, в който я оставих на масата, Серж пак я напълни и поръча следващата бутилка, която както вече казах, трябвяше да стои 20 минути отворена.  „Е, това вече е прекалено” – ядосах се на себе си и мислите ми отлетяха незнайно защо към Япония (вероятно заради рибно-октоподно-калмарените пиршества, но за това ще ви разкажа друг път).  И се сетих затова откъде са тръгнали японците след Втората световна война – фиг. 2 и фиг. 3

Фигура 2. Атомният дар  за Нагасаки

Фигура 3. „Блестящият старт“ на Япония след войната. Първа картинка – инфраструктурата е в абсолютен ред, нали така? Втора картинка – и никакви проблеми с морала на населението няма.

И като е отпочнало едно производство висококачествино след войната – майко мила! – фиг. 4.  Да но под фигурката на това просто устройство (произведено от Сони. Да, да, това е продукцията на Сони след Вторатасветовна война) седи въпросът – защо те така, а ние иначе. И тук оставих вилицата, огледах се във веселите лица на колегите и реших, че ще ви разкажа защо. Историята е много интересна и е свързана с един американец – Деминг.

Фигура 4. Откъде е започнала Япония след войната – „чушкопекът” на Сони (всъщност е устройство за варене на ориз).  Но защо японците станаха икономическа суперсила, а ние не мръдваме от състоянието на  приказване на псувни за БАН и за банския чушкопек, и то приказвани от юнаци, чиито акъл не стига и един чушкопек да измислят?

Деминг – суперзвезда в Япония, пренебрегван в САЩ, докато...

Фигура 5. „Японците след войната имаха само две неща – хора и правилна теория. И успяха... “. А правилната теория беше тази на Деминг.

Уильям Едуардс Деминг – фиг. 5,  е роден на 14 октомври 1900 г. в Сиу-сити, щата Айова. През 1921 той получава бакалавърска степен по инженерни науки в универисета на Уайоминг и след допълнителни курсове по математика започва обучение за магистърска степен  по математика и физика в университета на Колорадо.  От 1925 г. Деминг започва докторантура по математика и физика в Йейлския университет. Докторската степен получава през 1928 г. и започва работа в селскостопанския отдел на държавната администрация на САЩ. Това продължава до 1939 г. Интересното е, че през 1936 г. Деминг специализира статистика в Лондон при „бащата на статистиката“ сър Робърт Фишер. Но най-силно влияние върху Деминг оказва Уолтър Шухарт – фиг. 6, който въвежда идеята за управляемата и неуправляемата изменчивост и за статистическия контрол на качеството на прадукцията.

Фигура 6. Уолтър Шухарт – учителят на Деминг. Всъщност генерал Макартър повикал него в Япония. Но Шухарт бил болен и изпратил Деминг. Останалото може да се опише с няколко думи – надигането на японския икономически супертигър. И както казват, е история.

Шухарт смята, че на изхода на всеки индустриален процес има два вида изменения – управляеми (обусловени от самия процес в резултат на неговото проектиране и реализация) и неуправляеми (в следствие на източници извън процеса, които възпрепятстват осъществяването на процеса по начин, по който процесът би се осъществил ако този вид изменения не съществуват). Деминг разширява идеите на Шухарт по посока и на други видове процеси, като процеси във финансовата сфера, в администрацията, в обслужването или в управленската дейност и прогнозирането. От 1939 г. Деминг работи в Националното статистическо бюро на САЩ и прилага концепциите си на практика, което води до значително намаляване на бумащината в бюрото.

Деминг към японския бизнес-елит: Ако възприемете моите идеи ще завладеете световния пазар за няколко години

От 1942 г. Деминг води  курсове за повишаване на качеството за мениджъри на предприятия, свързани с военната продукция. Инженерите с удоволствия посещавали курсовете, но не и мениджърите, тъй като по време на войната и след нея продукцията на съответните заводи лесно намирала пазар. Затова усилията на Деминг не довели до желания резултат в САЩ, но... довели до желания резултат в Япония, където Деминг е извикан от ген. Дъглас Макартър – фиг. 7,  да консултира японското статистическо бюро.

Фигура 7. Страховитият генерал Дъглас Макартър – командир на окупационните войски в Япония след Втората световна война довежда Деминг в Япония. Ако е знаел какво ще последва, вероятно не би го направил. На снимката отляво на дясно: генерал Макартър, президентът Рузвелт, адмирал Честър Нимиц. Хонолулу 1944 г.

Идеите на Деминг били посрещнати радушно от японските мениджъри и през 1950 г. той провел серия семинари по статистическо управление на качеството като обучил стотици ръководители на японски компании. През 1951 г. Деминг вече е спечелил за своите идеи японският бизнес елит. „Аз не почуках на нито едно врата и не ми се налагаше да се моля на никого“ – с удоволствие си спомня Деминг за отношението на японските индустриалци към него.Учредена е и награда на неговото име – фиг. 8, с която се зачита приносът му за развитието на японската индустрия и за усъвършенстването на контрола на качеството в Япония. 

Фигура 8. Медалът, връчван в Япония към наградата на Деминг. Когато някой ми пищи, че е в топ 100 на нещо, аз винаги питам: а дали образът ти е на медал от злато, а името ти приживе е дадено на една от най-престижните награди в Япония?

Деминг вярва, че неговата методология ще доведе до завладяването на световния пазар от японския бизнес. Японците като практични хора, отначало не са толкова оптимистични. Но те чувствали, че идеите на този чужденец са ценни, а и нямали какво да губят – японската индустрия била срината във войната. И решили да опитат.  Какъв бил резултатът ли – ами ето цитат от един американски министър на икономиката – „Обливам се в пот като чуя думата МИТI (името на японското министерство на икономиката и международната търговията)“. Както казва Деминг: „Те промениха световната икономика“.

Ренесансът на Деминг в САЩ

В САЩ до средата на 70-те години на XX век Деминг е неизвестен в управленските среди на американските фирми.  По-известен е в средите на американските статистици, но не и заради работите му в областта на статистическото управление на икономически организации. Ренесансът на Деминг в САЩ започва, когато президентът на Nashua Corporation Уилиям Конуей в чийто състав влизала японската фирма Ricoh научава за японските мениджърски практики и че най-уважаваната бизнес-награда в Япония се нарича Deming prize. Японците уважавали страшно много Деминг,  церемонията по връчването на наградата се предавала в най-гледаното време по най-големите телевизионни канали, а спечелилата фирма веднага излагала пред парадния си вход огромно бронзово копие на наградата. „Какво става тук и кой е този Деминг?!“ – питал се Конуей. Докато разбрал, че икономическите успехи на японците се дължат на статистическия контрол на качеството на продукцията, който бил въведен след Втората световна война от американеца Уилиям Деминг. За което Деминг станал първият американец, награден от японския император с ордена на Благодатното съкровище, удостояването с който в Япония се считало за изключително признание.  И като се прибрал в САЩ, Конуей  веднага наредил да се провери дали такъв човек съществува и ако съществува, дали е още жив. След което практиката на фирмения мениджмънт в САЩ започнала да се променя.  Дотолкова, че Деминг получил огромно количество, награди, ордеи и медали, дори и от ръцете на Роналд Рейгън.

ЧАСТ 2.
ПРИНЦИПИТЕ НА ДЕМИНГ. СМЪРТОНОСНИ БОЛЕСТИ И ЧЕСТИ ГРЕШКИ В ОРГАНИЗАЦИЯТА

14-те приниципа на Деминг

Фигура 9. Два варианта на 14-те принципа на Деминг.
Деминг налага концепцията „мениджмънт на основата на плодотворното сътрудничество  или – всички печелят“ вместо силно разпространената в САЩ концерция „Мениджмънт на основата на конфликта – или някой ще спечели пък друг ще загуби“. Деминг казва (добре да си отворят ушите неолибералите!) че и най-добрите индивидуални усилия по принцип са напразно вложен труд, ако целият колектив не тегли в същата посока. Енергията, която се губи за конкуренция, може да се използва много по-ефективно при наличие на сътрудничество.  Качеството на социалната среда, пише Деминг, трябва да е високо  иначе лошокачествената среда става непроницаема бариера за всякакъв вид подобрения.
Одновата на мениджърската философия на Деминг са 14-те принципа, които започвам да формулера и коментирам един по един.

Принцип №1: Постоянство на целта
Поставете пред себе си цел и я следвайте твърдо като постоянно усъвършенствате продуктите и услугите, които предлагате и разпределете ресусите си така, че да обезпечите дълговременни стабилни цени, висока конкурентноспособност и обезпечаване на работа за работниците. Гоненето на печалбата не бива де самоцел!

Фигура 10. Пример за постоянство.

Трябва да има непрекъснато движение за усъвършенстване на всички дейности и операции в организацията (а не на парче да се решава този или онзи наболял проблем). Не се отказвайте след няколко седмици. Придържаността на ръководството към постоянните подобрения и най-важният фактор за поддържане на ентусиазма на подчинените. Тогава постоянството ще се разпространява отгоре надолу в действията и намеренията на персонала. Правилният тип действия се разпознава по постоянството в намеренията и целите – фиг. 10.

Принцип №2: Възприемете нова философия: че трябва да се стремите към фундаменталното изменение, свързано с постоянно намаляване на задръжките, грешките и дефектите в работата.
Фундаменталните изменения няма да станат за един ден – фиг. 11. Те ще станат чрез постоянно и непрекъснато движение в правилната посока – всеки ден трябва да приближава към състоянието, при което цялата организация ще е в процес на подобряване на качеството на всички системи и видове дейности.

Фигура 11. По пътя на промяната

Принцип №3: Прекратете зависимостта от масовия контрол
Посредством вграждане на качеството в продукта отстранявайте необходимостта от масирани проверки – фиг. 12.

Фигура 12. По пътя към все по-масивен контрол. Накрая контролирането става тъй сложно, че не може да се осъществява.
За вграденото качество обаче изисквайте (статистически) доказателства. И такива доказателства трябва да идват и за доставките и за услугите и за работата на цялата система. Така нуждата от масивен контрол ще отпадне а висококачественият продукт ще вдигне репутацията ви пред сегашните и бъдещите потребители.

Принцип №4: Прекратете практиката на закупуване по най-ниската цена

Заедно с цената, изисквайте от вашите доставчици сериозни потвърждения за качеството на даставките. Откажете доставки, за които не може да се направи (статистическо) потвърждение на качеството – фиг. 13.  Намалете доколкото е възможно броя на доставчиците (но все пак не го намалявайте прекалено много).

Фигура 13. Първо качеството. После ще дойдат и заявките за по-големи количества.

Принцип №5: Подобрявайте всеки процес – това е първата задача на ръководството
Подобрявайте непрестанно всеки процес, свързан с планиране, производство и оказване на услуги. Постоянно търсете проблемите, за да подобрявате всички видове дейности и функции в организацията и така, постоянно да намалявате средствата за издръжката и – фиг. 14.

Фигура 14. Непрекъснато мислете за подобрения и правете подобрения.
Мислете за подобряване на работата на оборудването, на методите на управление и за подготовката и квалификацията на кадрите. Не оставяйте нещата на самотек, а се разправяйте с проблемите в зародиш. Това е разликата между интелектуалния и кризисния стил на мениджмънт. Никога не се успокоявайте от това, че сте успели да решите някой проблем или да подобрите нещо. Винаги е възможно допълнително подобрение, винаги е възможно да се решат и други проблеми.  Нестабилните процеси трябва да стават стабилни, а стабилните процеси трябва да стават ефективни. Ако не намерите проблемите, то проблемите ще ви намерят.

Принцип №6: Въведете практиката на квалификация и преквалификация на кадрите

За да се използват по-добре възможностите на всеки един от ръководния и изпълнителския състав, те трябва периодично да се заподнават с най-новите методи за работа и ръководство. Те трябва добре да разбират, в какво се състои тяхната работа. Закрепването и разпространението на подобренията е резултат от обучение! – фиг. 15.  Служител, правилно изпълняващ задълженията си е силно ефективен и разходите за обучението му се възвръщат много бързо.

Фигура 15. Във вълчите общества на индивидуализма квалификацията може да ви спаси живота.

Принцип №7: Учредете  лидерство

Лидерството е метод на работа, помагащ на работещите да изпълняват най- добре работата си. Ръководителите на всички нива трябва да се отговорни не за голи цифри, а за качеството. Повишаването на качеството автоматично води до повишаване на производителността. Трябва дa се създаде среда, в която работещите са наистина са заинтересувани от работата си, а мениджърите им помагат тя да бъде извършена добре – фиг. 16. 

Фигура 16. Един истински лидер.

Принцип №8: Прогонвайте страховете

Изкоренявайте страховете, опасенията и враждебността вътре в организацията с цел всеки да може да работи по-ефективно и продуктивно за благото на организацията – фиг. 17.

Фигура 17. Мислите, че самураите са били само мъже. Не познавате Япония! Там примерите за безстрашие са безчет.

Ако работникът изпитва страх от ръководителя, той не може ефективно да сътрудничи с него. Най-много да е в състояние на обидена покорност, която не води до ефективност на работата. Работещият в условията на страх се стреми да не се мярка в полезрението на тези, от които го е страх. Той се стреми да не бъде забелязан, а не да работи ефективно. Истинското сътрудничество, основано на взаимно доверие, увереност и уважение посволява да се постигне много повече, отколкото постиженията, основани на индивидуални усилия.

Принцип №9: Размивайте бариерите

Трябва да се размиват бариерите, разделящи отдели и служби – фиг. 18.

Фигура 18. През бариерата.

Трябва да се размиват бариерите между началниците и техните непосредствени ръководители и между нивата на ръководство на организацията.  Трябва да се размиват и бариерите между подразделенията, службите и отделите на организацията. Хората от различните подразделения трабва да работят в колектив за отстраняване на  проблемите, които могат да възникнат с продукцията или услугите, предоставяни от организацията. Общата организационна среда трябва да стимулира сътрудничеството, а не да генерира вътрешни конфликти.

Принцип №10: Оккажете се от празните лозунги и призиви

Откажете се от лозунги и призиви, които изискват от работниците бездефектна работа, но не казват, как да се постигне това. Обръщайте се към хората с разумни призиви и обезпечавайте всичко необходимо, тези призиви да могат да бъдат изпълнени. Така ще получите повече от това, на което сте разчитали.

Фигура 19. Интересен лозунг. Дава операционна дефиниция на образцово социалистическо село – село с образцова чистота.  За още коментари относно операционните определения – по-долу в текста.

Принцип №11: Премахнете произволните количествени норми и задания

Премахнете всички инструкции, които установяват произволни норми и квоти за работниците и количествени задания за ръководителите. Заменете ги с непрекъснато поддръжка от страна на вишестоящите за постоянно подобрямане на качеството на производството и на производителността на труда. Поставените цели трябва най-напред  да водят до удовлетволяване на потребителя и след това да тласкат развитието на организацията напред. Целите трябва да са реалистични. Занижените цели водят до намаляване на темпа на работата, защото работниците няма защо да се напъват да изпълняват целта. Безнадеждно високите цели водят до демотивация и за желание да се намали качеството, за да се постигне количеството. 

Принцип №12: Дайте на работниците и служителите възможност да се гордеят със своя труд

Премахнете бариерите непозволяващи на работниците и служителите да се гордеят със своя труд. Ако можете, премахнете ежегодните атестации и методът на управлението па цели. Прехвърлете тежестта от постигане на количествени показатели към подобряване на качеството. Ако човек има възможност да се гордее с плодовете на своята работа той може да произвежда много повече в сравнение със ситуацията, когато той просто трябва да „отбива номера“ –фиг. 20. И атестацията няма да промени това положение.

Фигура 20. Удовлетвореността от постигнатото е силен стимул за висококачествена ралота.

Принцип №13: Поощрявайте стремежа към образование

Учредете енергична програма за образование и поддържайте самоусъвършенстването на всички работници и служители. На организацията не са нужни просто работници и служители, а са и нужни такива, които се самоусъвършенстват благодарение на образование и самообразование. Самообразоващият се спестява разходи на организацията и понякога дори се самообразова за своя сметка – фиг. 21.

Фигура 21. Вложенията в образование и квалификация се възвръщат. Кратко допълнение – нали виждате на тази модерна американска картинка какви золуми направиха „вели-и-и-и-ките рИформатори“, които съсипаха българското образование. И после някои ми говорят – „ама що така не ги обичаш бе, г-н Витанов“. Гледайте картинката и си отговорете сами защо.

Затова самообразованието и самоусъвършенстването трябва да бъде поддържано и акламирано.

 Принцип №14: Привързаност към делото за повишаване на качеството и действеност на висшето ръководство

Ясно трябва да се вижда непоколебимата привързаност на висшето ръководство към идеята за повишаване на качеството и на производителността на труда и твърдо да се прилагат в практиката всичките 14 принципа. Висшето ръководство не само трябва да декларира привързаността си, но и да знае, какно трябва да прави за повишаване на качеството и производителността. За целта трябва да има структура във висшето ръководство, която ежедневно да дава импулс за привеждане в дела на 14-те принципа и действайте, за да осъществите преобразованията.  Поддръжка от страна на висшето ръководство е недостатъчна, нужни са конкретни дела. Висшите ръководители са тези, които които трябва да оглавят и осъществявят цялата оррганизация за подобряване на качеството на всяка дейност в организацията – те трябва да обезпечават подкрепата, обучението и отдулянето на необходимите средства. Обаче висшите ръководители са много заети хора – фиг. 22. Затова трябва да има организация във висшето ръководство, която да се занимава с повишаването на качеството на дейностите. Това е тежка работа, но ползите за организацията ще са огромни.

Фигура 22. Шива? Не – съвременен мениджър. Откъде знам, че е така ли? Ами от личен опит.

Смъртоносните болести на организацията
Освен 14-те принципа Деминг дава и други насоки за действие на ръководителите на организации. Той прави това, като изброява някои смъртоносви болести и препятствия пред правилното развитие на  организациите.

Смъртоноснана болест № 1: Отсъствие на постоянство

Непрекъснатите подобрения в процесите ще повишат качеството на стоките и услугите и ще снижат издръжката на организацията. Бъдете постоянни в направата на подобрения.

Смъртоноснана болест № 2: Гонене на непосредствената изгода

Мисленето, свързано с гоненето на непосредствената полза е несъвместимо с целенасоченото водене на делата, изхождащо от интереса за дълготрайно положително развитие. Винаги трябва да се преценява доколко непосредствената изгода е в интерес на стратегическото развитие на обганизацията. Казано чрез понятията, използвани по-долу в текста – субоптимизацията често пречи на оптимизацията на структурата и системата на цялата организация (охо – организация и система били две различни неща? Гледай ти! – и чети какво пише по-надолу!)

Смъртоноснана болест № 3: Системите за атестация и разпределение на персонала по рангове

Системите за атестации и разпределение на персонала по рангове, оценката на личния принос, оценката на качеството на функциониране, ежегодната атестация и премиалните системи, заплащането според труда оказват разрушителен ефект, пише Деминг (но това е само в системи, където всеки съвестно се стреми да повиши качеството на произвеждания продукт и производителността си. В системи, където част от колектива живурка на гърба на другите, тези похвати са даже полезни. След като мързеливците бъдат отстранени, може да се мисли и да отмяната им).

Деминг критикува и метода управление, съобразено с постигане на цели и то нарича още управление на основата на страха. Според него такъв вид управление развива късогледо мислене, разрушава отборния дух. Някои хора се ядосват, други се отчайват, трети се депресират от лошата оценка за дейността си. Тези методи са несправедливи, пише Деминг, тъй като приписват на хората различия, за които може да е отговорна системата, в която работи групата.

Смъртоноснана болест № 4: Текучество на управленските кадри

Текучеството води до това, че решенията се взимат от хора, които не познават съответната работа и често сляпо копират опита, който са получили на друго място. А този опит може съвсем да не съответства на дадените условия. За да станеш част от дадена организация, е необходимо време да се запознаеш с функционирането и, проблемите и, персонала и и клиентите и.  Чак след това опитът, натрупан на друго място, може да е полезен.  Деминг пише, че повечето американски компании се управляват от президенти, гонещи единствено максималния дивидент за акционерите и разрушаващи всичко по пътя си, за да го постигнат. И ако го постигнат, се обявават за успешни и отиват да разрушават следващата (често по-голяма) фирма.  

Смъртоноснана болест № 5: Използване само на количествени критерии

Никой не може да преуспее, като използва само количествени критерии, пише Деминг. Количествените показатели са важни, но който управлява организацията си на основата само на числата, скоро остава и без организация и без числа.
Препятствия пред организацията
Много са препятствията пред успешното функциониране на една организация. И те трябва последователно да бъдат отстранявани. Ето един списък от препятствия (далеч непълен).
1. Надеждата, че бързо могат да бъдат постигнати добри резултати, стига да си вземем човек, който е бил в успешна организация (да, но нашата организация не е като другата и дали ще е полезен опита на този човек, е нещо неясно от преди).
2. Сега ще вкараме нови машини и качеството веднага ще се появи – качеството не може да се купи с пари.
3. Да копираме добрия пример – в повечето случаи не се получава, защото добрият пример е свързан с друга организация, а не със спецификата на нашата.
4. Нашите проблеми са други – да, но принципите, които помагат за решаването им са универсални.
5. Остарели подходи при обучението на мениджъри – учат студентите, че има професия мениджър и че те са готови да заемат ръководни постове. Студентите не трябва да се учат как да заемат пост във фирма, а как да управляват фирма.
6. Недостатъчно обучение по статистически методи – не може да има статистически контрол на качеството без познаване на статистиката
7. Нашите проблеми са свързани изключително с качеството на труда на работниците – а-ха, но не е само това -  и с начеството на труда на администрацията, че и на висшите управленци!
8. Ние внедрихме управление на качеството – за качеството са важни не методите, а знанията. Методи и оборудване могат да се внедрят, но знания – не.
9. Прекалени очаквания от компютъризацията – и какво – всички данни са в компютъра. Там си и седят. И ако не се използват, каква е ползата.
10. Удовлетворихме и техническите изисквания и свършихме работата – не, целта е да се удовлетвори потребителя, а не техническите изисквания. Потребителят купува стоката и услугата.
11. Правим всичко без дефекти – това не е достатъчно. Много организации са фалирали, ако и да са правили всичко без дефекти.
12. Тези, които идват да помагат, трябва да знаят всичко за нашата работа – тези които знаят всичко за дадена работа, рядко знаят как да подобрят нещата ефективно. Тук трябва ново знание, което да се комбинира с наличния опит.
13. Няма нужда да се учим от другите – това често го чувам и не мога да се сдържа, та ще кажа – тъй де, българино, но ученето от чуждите грешки и успехи спестява разходи.
14. Прекалено вглеждане в традициите – те трябва да се зачитат, но да не пречат на развитието.

ЧАСТ 3.  
КАКВО ОЗНАЧАВА 98/2?

Формулата 98/2 на Деминг
Тази формула означава, че 98% от проблемите в организацията, дефектите в изделята, работата или услугите идват  не от хората, а  от системата на функциониране (с присъщите и недостатъци). Хората общо взето изпълняват това, което е предписано от системата –фиг. 23.

Фигура 23. Ако искаш да оправяш проблемите, дай предимство на проблемите  в системата.

Главният въпрос при наличие на проблем не е кой е виновен и какво да се прави, а какво е виновно и кой да го оправи!  Оттук следват, че с наказания мениджърът може да оправи 2% от проблемите в организацията и то тези, свързани с личността на работещите. Останалите проблеми ще си остават. Наказанията водят до страх и изкривяване на информацията, хората се страхуват да проявяват инициативност и да поемат отговорност.

Деминг има интересно схващане и за йерархията. Тя  е само инструмент за построяване на хоризонталната структура на организацията и за поддържане на нормалното й функциониране.  Йерархията трябва да служи за упростяване и подобряване на процесите, а не за усложняването им.
Деминг подчертава важността на екипната работа. В неговата философия сътрудникът наистина е сътрудник – човек, който заедно с другите върши някаква обща работа.  За всеки процес съществува екип, който трябва да решава задачата за подобряването му.  Колективната работа многократно усилва интелектуалния потенциал на хората и води до удивителни по сила решения, които никога не биха се появили без съвместната работа на повече от един мозък.

ЧАСТ4:
КОНТРОЛИРАЙ ИЗМЕНЕНИЯТА, ДАВАЙ ОПЕРАЦИОННИ ОПРЕДЕЛЕНИЯ И ЗНАЙ, КАКВО Е ТОВА ПРОЦЕС И СИСТЕМА

Контролирай измененията – ама как? И дали всички изменения могат да се контролират?
Цялата същност на мениджмънта е в контролирането на измененията, пише Деминг. Често и най-добрите намерения и най-големите усилия за промяна са напразни  заради незнание и недостатъчно обучение – две обстоятелства, които според Деминг се поддържат и усилват взаимно. Подобряването на качеството за сметка на овладяване на измененията е основната идея на работата на Уолтър Шухарт – учителят на Деминг.Шухарт говори за управляема и неуправляема (котролируема или неконтралируема) възпроизводимост и за процеси, намиращи се в управляемо или неуправляемо състояние. При процесите в управляемо състояние характерът на измененията се запазва с течение на времето (например има някаква периодичност в измененията). При процесите в неуправляемо състояние характерът на измененията (вариациите) се променя с течение на времето.  При процесите в управляемо състояние, човек може да направи що-годе точна (или пък понякога доста точна) прогноза за бъдещото поведение на характеристиките на процеса. При процесите в неуправляемо състояние човек не може да направи никаква прогноза, тъй като поведението на характеристиките на процесите там е непредсказуемо.
Статистическа стабилност на процес

Следващото понятие, което ще въведем е статистическа стабилност на процес. Един процес е идеално статистически стабилен, ако разпределенията на характеризиращите го величини не се менят с течение на времето – фиг. 24.

Фигура 24. Разпределение, свързано с характеристика на статистически стабилен процес.

Реално статистически стабилните процеси могат да имат много слаби изменения на разпределенията във времето, а при статистически нестабилните процеси измененията на съответните разпределения във времето са съществено големи.

Фигура 25. Статистически нестабилни процеси.

Но да се върнем на това, какво е изменение в разпределението – фиг. 25. Може да има изменение на положението на разпределението (мери се с изменението на средната стойност), може да има изменения в ширината на разпределението (мери се по стойността на дисперсията), може да има изменения и във формата на разпределението (например появава се някяква асиметрия или се появява втори пик например).  А може и някоклко от гореспоменатите изменения да бъдат комбинирани. Ако няма такива изменения на характеристичните разпределения, процесът се нарича статистически стабилен (статистически управляем). Ако  разпределенията на характерните за процеса величини започнат да се менят непредсказуемо във времето – процесът е извън контрол (станал е неуправляем).
Във всички процеси има някакви вариации (на разпределенията). Някои от вариаците са управляеми (контролируеми), а други не са управляеми (контролируеми).  Доста от процесите в социалните и икономическите система стават неуправляеми ако съответната система се остави сама на себе си.   
Какво значи да предсказваш на основата на теорията на Шухарт-Деминг – това означава да получаваш очаквани стойности за средните стойности на характерните за процеса величини и тези очаквани стойности да се близки до средните стойности, които се получават на практика.  Е, ако разбирате предсказанието като да получите точните стойности на величини, свързани с процеса в бъдещето – там вече ви трябват други методи, свързани с доста допънителни знания по математика. Например трябва добре да знаете какво е хаос, хиперхаос, стохастичен процес (и още доста неща)  за да знаете какво и доколко можете да предскажете. Но това е тема за отделна статия. Сега – обратно към теорията на Шухарт-Деминг, която ни помага да узнаем нещо разумно за бъдещи значения за характерни за процесите величини.

Ако искаш да управляваш, трябва да можеш да предсказваш. А за да можеш да предсказваш – приведи процесите в управляемо състояние!

Ако поведението на процеса е непредсказуемо, то не е възможно да се оценят последствията от измененията, които управляващите процеса, могат да въведат в системата с цел да я подобрят (или пък да я влошат). Докато процесът е в неуправляемо състояние, трудно могат да се предскажат неговите възможности (забележете – написах трудно, а не невъзможно е!). Когато причините, водещи до неуправляемост се отстранят и процесите станат управляеми, то тогава мениджърите могат да провеждат изменения, насочени към промяна на състоянието на системата.

Пътят към ада е постлан с добри намерения или гледай да не докараш до неуправляемост процесите в организацията си

Доста е важно, дали условията, в които работи една система са такива, че да могат да доведат до неуправляемост. Ако плануваното е доста повече от това, което системата може да даде, то за да се постигне резултатът (например високият дивидент за акционирете) ще трябва да се изменят процесите в системата, а деформацията може да доведе до трудности и до неуправляемо състояние. И само 2% от проблемите (и възможностите за подобрение) са в обсега на работещите. Останалите 98% са в обсега на мениджърите – казва Деминг.  И ръководството е факторът, който може да измени системата така, че да реши проблемите. Работещите могат да поддържат състоянието на статистическа управляемост на процесите и това, което може да се иска от тях.

Контролни карти (на Шухарт)  и двата вида грешки, свързани с управляемостта на процесите

Най-първите контролни карти, които следва да се направят във всяка една организация не се отнасят до процесите в звената, а за данните, които са на масата на ръководителя – данни за бюджета, прогнозите, отсъствията от работа, произшествията и травмите (виж също фиг. 26).

Фигура 26. Пример за контролна карта.
Виждат се горната и долната контролна граница. Извод – процесът на продажбите е управляем (не излиза от границите).

И да се постави въпросът – намират ли се тези процеси под контрол? И ако да, то дали се подобряват или намесите в тях не водят до никакъв резултат?
Грешките, свързани с управляемостта на процесите са два вида:

Грешки от първи вид:  смятаме събитието за изключително, а то произтича от статистическите закони на функциониране на системата.  Преобладаващият брой нежелани събития (98% по Деминг) са следствие от функционирането на самата система и не са нещо изключително. Затова да се третират такива събития като особени случаи и да се реагира на тях като особени случаи си е вмешателство в дейността на системата, което често е още по-вредно за нея.  И тъй управляващият трябва да различава – доли случилото се е някакъкв особен случай (изискващ непосредствена и специфична реакция) или това е проява на потенциалните свойства на системата (изискващо друг вид реакция – водеща до всестранно подобряване на системата). Двете ситуации се различават на основата на контролните карти на Шухарт. На такава карта се нанася еволюцията на стойността на даден системен параметър с времето – фиг. 27. Нанасят се и 3 хоризонтални линии: централна линия (средната стойност за даден интервал от измервания) и горна и долна контролни граници на разстояние 3 стандартни отклонения от централната линия (защо пък 3? – Шухарт смята, че това е добре от гледна точка на практическата икономика, тъй като човек  з доста от случаите не знае текущия вид на статистическото разпределение на стойностите на измерваната величина).

Фигура 27. Неуправляем процес – количествените характеристики излизат извън контролните граници. Търсете причината и я отстранете. Как се анализира процес по Деминг – ще видим по-долу в текста.

Сега може да се дефинира правилото на Шухарт: действия, съответни на наличието на особени причини за изменения в системата следва да се предприемат, когато стойността на измерваната величина е над горната или под долната контрална линия.
Разбира се правилото на Шухарт е ориентировъчно. То не ни предпазва от грешки от втори вид: ситуацията да е изключителна и да изисква специална намеса, а ние да мислим, че тя произлиза от свойствата на системата. Колкото са по-широки контролните зони (между централната и някоя от контролните линии) толкова е по-малка вероятността да направим грешка от първи род, но е по-голяма вероятността да направим грешка от втори род.
Накрая – едно предупреждение: контролните линии трябва да се изчисляват, а не да се нанасят по желание на миниджъра.

И тъй как да подобрявяме един процес.

На три етапа:
1. Стабилизиране на процеса (привеждане в управляемо състояние) чрез идентификация и отстраняване на причините за появата на особени явления (за излизане на параметрите извън контролните граници).
2. Усилия за подобряване на процеса  (тоест за намаляване на общите причини за измененния на параметрите)
3. Мониторинг за поддържане на постигнатите подобрения (и непрекъсната работа за нови подобрения).

Нека отново напомним, че пътят към ада е постлан с добри намерения или защо и най-добрите намерения и най-усърдната работа сами по себе си не водят до повишаване на качеството.

Фигура 28. Пътят към ада е постлан с добри намерения. Затова ценете добрите резултати, а не добрите намерения. Никой не казва, че пътят към ада е павиран с добри резултати.

Не водят,  защото може да са неправилно насочени – фиг. 28. Ако са насочени към вършене на неправилни или вредни неща или пък към вършене на правилни неща, но по неправилен начин, то в края на делата можем да се окажем в състояние, което е много по-лошо от началното състояние.  Та най-добрите намерения и най-усърдната работа трябва да се насочени  към  промяна на тези неща и явления които наистина са безполезни или вредни. И тези усилия трябва да са насочени към отстраняването на първопричините за проблемите, а не към неутрализиране на последствията от проблемите.

Деминг и операционните определения на нещата

Важно е да се дава операционно определение на нещата и операционното определение е такова определение, с което разумният човек ще се съгласи и ще прилага на практика.
Та като определяш нещо, дай набора от операции, с които го определяш. Деминг казва, че когато се опитваме да определим стойността на някаква величина, то доста зависи от това, как определяме тази стойност (какъв набор от операции извършваме при определяне на стойността т.е. какна процедура прилагаме, за да определим стойността). В зависимост от процедурата (набора от операции за извършване на определянето) стойността на величината може да е различна. Например при един вид операционно определяне в страната може да има 200 000 безработни по-малко отколкото при друг вид операционно определяне.  И въпросът е не дали дадено операционно определяне е вярно или невярно (как ще се определи това?), въпросът е дали дадено операционно определяне съответства на целите на определящия или не. Няма метод за измерване с безкрайна точнаст. Затова дори скоростта на светлината в различните измервания е различна (и вероятно не е истинска константа, а флуктуира във времето?). Числата се измерват, като се следва определена процедура. Промяната на процедурата (на набора операции) може да доведе до промяна на стойността на измерваната величина. Затова е важно да се фиксира процедурата и тя да дава стойности, такива, че да можем да си свършим работата.

И сега нещо важно. Операционното определение за особена причина за изменение е причина, водеща стойността на съответната величина да излезе извън границите на зоната на контрол (която е плюс минус три стандартни отклонения от средната стойност съгласно Шухарт-Деминг).

Какво е процес и какво е система от гледна точка на Деминг?

Всеки процес си има входове и изходи. Процесът произвежда някакви изменения, някои от входовете на процеса допринасят за тези изменения като е възможно и самите входове на процеса да се изменят (в хода на процеса!).  Входовете и изходите на един процес често са доста многобройни – това могат да са хора, материали, методи, оборудване, средата и т. н. (виж например фиг. 29).

Фигура 29. Един процес – с входове и изходи.

Да разгледаме например процеса на продажбите. Като входове в този процес влизат хората, участващи в продажбата – продавачът и купувачът. Но има и други входове – какво се продава, каква реклама се прави, каква е политиката на фирмите, купуващи продукта. Много важен вход във всеки процес е ръководството на организацията – нейните мениджъри. Например ако ръководството правилно разчете търговски отстъпки и поощрения кам персонала, персоналът може да е по-усърден при продажбите, а клиентите да са по-склонни да купуват.
Значи – имаме входове на процеса и достовчици на някои от тези входове. По същия начин имаме изходи от процеса и потребители на тези изходи – иначи казано – потребители на процеса. Входовете и доставчиците на процеса, включват всичко и всички  което и които влияят на процеса, а изходите и потребителите включват всичко и всички на когото и на каквото влияе процеса. Например изход на процеса на продажбата е и документооборота, администрациите на продавача и купувача, данъчната администрация на държавата и т. н.
Важно при обучението на хората е да се въвличат в систематизацията на процесите, в които участват с цел комплексно осмисляне на входовете и изходите, доставчиците и потребителите на процеса. При това е добре съвместно да се обучават хора от различни звена на организацията, за да се прави по-пълен списък на входовете и изходите от процеса.

Фигура 30. Една система. Я-а-а-а, чакай де, г-н Витанов! Ти ни описваш системата като един голям процес!!! Тъй де – съвсем по Деминг. Та, когато западняците ви говорят, че трябва да се смени системата, те не ви карат да сменяте непременно структурата, те ви карат да сменяте нещо друго!

Това за процесите – добре. Ами система какво е? – фиг. 30.  Някаи хора смятат, че системата е това, което съществува, а пък процесите описват работата на системата. Деминг счита, че системата е последователност от функции или видове дейности (процеси) вътре в организацията, която последователност работи съвместно за постигане на целта на организацията.

Тъй – значи имаме организация (която си има структура) и цел. За постигане на целта се прилага система, която е някакъв набор от процеси. Иначе казано, според Деминг,  системата е съвкупност от взаимносвързани процеси. Много процеси могат да бъдат разбити на подпроцеси. Тоест по-малките процеси (съвкупности от операции) са си процеси, а по-големите процеси могат да се разгледат като системи. Кога се минава от процес към система е въпрос на вкус. Вероятно за най-елементарните процеси (които не могат да се редуцират до други) ще оставим понятието процес, а по-сложните процеси (състоящи се от две или повече свързани подпроцеса) ще наричаме системи. Е, ако подпроцесите са несвързани, трудно ще имаме система.  

А за да разберем процесите в организацията, добре е да се направим диаграма на структурата на организацията. А след това за всеки процес да направим схема на процеса. И като се прави оптимизация на някакъв елемент на процеса трябва да се прави така, че да води до оптимизация на целия процес. Иначе, локалната оптимизация (или казано още субоптимизацията) ще е поредното добро намерение, с което е постлан пътят към ада.  За да почнеш да оптимизираш елементи на процеса, първо разбери, как работи процесът като цяло!!! Човек трябва да разбира всички възможни изходи от процеса, а не само най-очевидните.

И сега нещо интересно. Ако една система в смисъл на Деминг не може да бъде описана, то тя не съществува и съответната организация функционира без система! (т.е. без някаква определена процедура). В такива системи вариациите са големи и те в повечето случаи са в неуправляемо състояние.
Сложна организация – сложна система. И многобройни възможности за управленски грешки.
А това, което води до грешки според Деминг е – сложността на системата!  Ако организацията има много компоненти и много връзки между тях, то сложността на системата и и на управляващата и подсистема е голяма, а оттук и възможностите за грешки са големи. И колкото е по-голяма взаимозависимостта на компонентите, толкова е по-голяма нуждата от коопериране и взаимен обмен между тях.
И тук нещо много важно. Деминг казва: Оптимизацията на даден подпроцес често е несъвместима с оптимизацията насистемата като цяло! 
Та в една организация може и да се купуват материали на най-ниска цена или пък да се опитва максимизация на продажбите или пък минимизация на разходите за наука (за това в края на статията!!)  и тази субоптимизация пак да води до загуби за организацията и до нейното неефективно функциониране!!! Всички дейности трябва да се координират за да се получи оптимизация на системата и ползи за организацията, към която се прилага тази система. Функционирането на всеки процес от системата трябва да се оценява  не само по собе си, а по неговия принос към системата!  Пример за добре оптимизирана система е сиситемата на работа в добре сработен оркестър или във баскетболен отбор. И в такива системи е много силно развито колективното чувство, а не инддивидуалният егоизъм.

ЧАСТ 5:
СИЛАТА НА КОЛЕКТИВНОТО ДЕЙСТВИЕ

Ама чакай сега, г-н Витанов, ще кажете. Ти почваш да ни учиш на лоши неща! Едни „корифейчета“ непрекъснато ни разправят как било добре да си индивидуалист, да си свободен и да се справяш сам с трудностите – е-хе-хей като Железния човек, Терминатора, Спайдърмен, Хълк и други такива. Да, ама тия неща ги има само в приказките, деца. Реалността е друга – ако посмееш да се опълчиш на чичковците, дето плащат на „корифейчетата“ да ви дрънкат тези глупости, чичковците не излизат на честен дуел с тебе, индивидуалиста. Те ти пращат две армии полиция и после 5 дивизии адвокати. И ти разказват играта. Защо? Защото за разлика от тебе, те действат винаги в група. Едно време тъй са действали и тиранозаврите – в група. Която е целяла (забележете) да отдели балама индивидуалист от стадото, та да си го хапне. Е, обяснението беше малко грубичко, но то е с цел, да ви стане по-ясно. И сега, обратно към идеите на Деминг за силата на колектива.

Мениджъри, оптимизация на системата и борбата за субоптимизация
Функцията на мениджмънта е в оптимизация на системите, за които мениджърите носят отговорност.Но оптимизацията на системата, за която отговаря даден мениджър може да е несъвместима с оптимизацията на съдържащата я по-голяма система, за която отговаря неговият началник. Така че в организацията е по-добре да действа правилото „печелим всички заедно“, а не правилото „аз спечелих, а ти загуби“. Промяната на границите на организацията води и до промяна в системата, която работи в тази организация и оттук от необходимост за нова оптимизация.

Внимателно с йерархията!

И тъй – на какво научил Деминг японците? – на две неща : природата на изменчивостта (управляема и неуправляема) и  операционните определения. И ги е учил да внимават с йерархичните структури, тъй като най-важният потребител на всичко, което се прави в една йерерхичната структура е непосредственият началник на дадения работник или служител или началникът на съответната група. Дали потребител на продукта на организацията, който е външен, ще бъде толкова важен за организацията, е друг въпрос. Това е опасността при йерархичните системи – те често работят за вътрешни потребители, а не за външни. А както казва Деминг – потребителят е най-важното звено в производствената верига. Качеството трябва да е насочено към нуждите на потребителя, при това към днешните му и към утрешните му нужди. Така трябва да е при фирми, чието съществуване зависи от парите, които те получават от (външни) потребители на продукцията им. При йерархичните структури с липсващи външни потребители нещата с ефективността стоят доста интересно. Ако съществуването им е парично осигурено, те могат да се състредоточат да удовлетворяват нуждите на вътрешните потребители (началството!!) и толкоз. Ефективност, полза за обществото – това не е важно!

Защо е важен потребителят (външният)? Кой определя какво е качествено – пита се Деминг. И си отговаря – потребителят.Само потребителят решава дали ще купи или не и какво ще купи или не (въпреки, че с масирана пропаганда може и да му се влияе!). Качеството трябва да е такова, пише Деминг, че продукцията да предизвиква наслаждение у клиента.

Новият климат в организацията

Нищо не става без изменения, казва Деминг. Затова задачата на мениджъра е да управлява измененията, особено тези, които водят до създаване на нов климат в организацията. Какъв да е този нов климат?

Най-напред работещият трябва да изпитва радост от работата. Затова средата в организацията трябва да е такава (доколкото е възможно) че работещият да изпитва радост от работата.Първото условие за достигането на всяка цел, включително повишаване на качеството, е работещият да изпитва радост от работата. А такава радост от работата по пресмятанията на Деминг изпитват едва 10% от работещите. И чрез какво можете да накарате хората да работят добре? Чрез страх, парични стимули или защото те искат да работят добре – фиг. 31. И последното е най-добрият вариант.  

Фигура 31. Един възможен подход да се карат подчинените да работят по-добре.

Иновации, а не просто подобрения

Качеството не е свързано само с удовлетворяване на спецификации, норми и допуски. То според Деминг е резултат от непрекъснат и никога несвършващ процес на подобрения. Но какво означава непрекъснат процес на подобрение? Някои считат, че това е свързано с непрекъснато намаляване на степента на изменчивост. Така е, свързано е, но това не е всичко. А какво още? Деминг казва: статистическият контрол открива пътя към продуктовите и процесни иновации.Аха, значи и иновации трябва да има! Постоянството означава непрекъснато да въвеждате иновации – нови услуги, нови продукти, които биха се търсили и биха помогнали на хората да живеят по-добре. Не е достатъчно постоянно да се усъвършенства процеса. Трябва непрекъснато да се усъвършенства конструкцията на продукта, да се въвеждат нови продукти и функции и нови технологии.  Четирите остриета на качеството според Деминг са: подобряване на съществуващите процеси, подобряване на съществуващите продукти, процесни иновации, новации на продуктии и услуги. И всичките 4 острия са съществено важни за подобряване на качеството.

Хората в американските организации се възнаграждават за послушанието им, казва Деминг. Ето защо се намираме в упадък! Хората трябва да  се оставят да работят, а не да се отвличат с дребни задачки или откровени глупости.  Според Деминг климатът, осигуряващ възможност за иновации се формира, като хората се концентрират към постигане на удоволствие и радост от работата и тогава мощната вътрешна мотивация води до иновации.

Сътрудничество от което печелят всички – основа на философията на Деминг

Фигура 32. Сътрудничество, от което печелят всички.

От високото качество печелят всички, а от ниското качество губят всички.  А климатът на сътрудничество – фиг. 32,  е онази среда, в която плодотворно могат да влияят идеите на Деминг. Това е доста трудна промяна в климата, особено в общества, където се смята, че като спечели някой то някои други трябва да загубят. Радост от работата в масови размери може да има само там, където има сътрудничество. Защо обаче съвременният капитализъм особено в по-изостаналите страни се стреми към тенденция да съзвава системи, основани на конкуренцията, а не на сътрудничеството?Ами защото такива системи по-лесно се създават и по-лесно се управляват. И се прокламират като ефективни като се бди да няма конкурентни системи, основани на сътрудничество. В условията на постоянно растящ пазар системите, основани на принципа на конкуренцията могат и да доведат до значително разрастване на съответните структури (но само на тези, които оцелеят в лютата конкурентна борба, стотици хиляди структури не оцеляват и това е чудовищна загуба на ресурси и енергия и като цяло погледнато такъв капитализъм едва ли може да се нарече ефективен по отношение на цялото население на една стран например). Но какво става когато съответните пазари престанат да се разрастват? Ами почва взаимното ръфане на тези, които са оцелели. Целта на структурата става – да оживеем (мно-о-го стратегическа цел, малко по-далеч от носовете на съответното ръководство) и започват да се пренасочват и пилеят ресурси които иначе биха отишли за едно по-перспективно развитие. 

И тъй казва Деминг, системите основани на конкуренцията са способни да постигнат най-доброто, което може да се постигне при лоша работа.

Фигура 33. Промяна на посоката е нужна.

В организации, където действат такива системи, ресурси и енергия се разхищават в огромни размери, дублират се усилия по извършване на едни и същи неща, отново и отново се започва от това, да се открива топлата вода и да се изобретява колелото. Така че, конкуренцията има и положителни, но и много отрицателни страни. Въпросът е този механизъм (на конкуренцията) да се използва така, че да се използват ползите му (а не отрицателните му ефекти да ни удрят като чукове по главата).  Помислете си, казва Деминг, какви положителни резултати биха могли да се постигнат, ако социалната енергия не се губи в конфликти, а отива в сътрудничество между хора, движени от желанието да постигнат удовлетворение от работата си, да послужат на обществото, а не да съкрушат още един себеподобен – фиг. 33. Това не значи, че светът ще остане без конкуренция – локална и глобална. Въпросът е – как да изпреварим нашите конкуренти? Отговорът е прост – японците изпревариха американците със системата на Деминг. А тя не се основава на създаване на още по-конкурентна среда (вътре в организациите или вътре в държавата) . Вместо това се засилва ролята на сътрудничеството. А там, дори и всички да печелят, те не печелят поравно – един печели повече, а друг – по-малко. И за да печелят всички повече „баницата“ на националното развитие трябва да става по-голяма.  Конкуренцията може да се разглежда като нещо, което дълго време е вършило работа. Но времената се менят и прогресът движе човечеството напред. Инструментът на чистата конкуренция започва да остарява и трябва да се модернизира. Някога и пиявицата е била основен инструмент за лечение (чрез смучене на кръв!) Днес обаче вече не е.

Като сравнява американската икономика с японската, Деминг казва  за американската икономика – „Конкуренцията ни разруши!“.  

Фигура 34. Конкурирай се, конкурирай се, бе! Я какви мускули имаш! Всички чалгаджийки ще са твои! Гротеската е пълна.

Конкурирайки се, тоест, движейки се напред, като изхвърляме другите от пътя е метод на действие, разрушителен за всички – накрая на пътя остава един (монополист) а другите са извън борда. Може и да е привлекателно като система, защото лесно се управлява (пусни ги да се ръчкат, па кой остане, остане), но резултатите може да са много плачевни (и то в една държавица, смазана от глобалната конкуренция – дали се сещате за коя държавица ви говоря?).  И за да не бъде смазана съвсем, тази държавица май трябва да се ориентира към друга система – тази основана на сътрудничество на националните обществени икономически и социални структури. Ама то било комунизъм туй – ще заквакат жабкини и жабоци. Ами, ами – така успяват в глобализацията развитите държави, които като заблатят някоя територия, гледат да си развъдят жабкини и жабоци, та да държат територията заблатена. Щото блатото не произвежда само – то трябва да внася. И вътре има яка конкуренция – фиг. 34.

И тъй – сътрудничество. Защо, как и в какво? Сътрудничеството трябва да стане цел и стил на управление. Но какво е сътрудничество? Сътрудничество е когато група хора работят (доброволно) заедно за постигане на дадена цел.  Доброволно, защото иначе и работата в концлагер ще попадне в графата сътрудничество. В организация, работеща на основата на сътрудничеството, с течение на времето системата от разряди и рангове застава на пътя на развитието и тогава трябва да се помисли какви изменения трябва да настъпят в този инструмент за индивидуално разграничаване.  И какви да са промените? Вместо съревнование за по-висок ранг или разряд следва да се залаща по резултати като следствие както от индивидуалните усилия, така и от сътрудничество между хора и подразделения от организацията. С течение на времето ще се появят повече иновации, развитие на фундаменталната и приложната наука и техника, разширяване на пазарите, по-високо възнаграждение и по-голямо удовлетворение от работата. Всички ще спечелят и няма да има загубили.  Основният принцип на такъв стил на управление следва да бъде – „Всички сме един отбор“.  И става дума не само за сътрудничество на ниво организация. Става дума и за национално сътрудничество ( че и за международно сътрудничество там, където целите съвпадат).

Японците, пише Деминг, са се врастнали в живота, основан на сътрудничеството.  Да се конкурираме, казва Деминг. Да, но в рамките на сътрудничеството (поне до национално ниво). А сътрудничеството на международно ниво може да се изрази в изработване на международни стандарти. А те съвсем не отменат конкуренцията.  Но да речем, в какви области могат да си сътрудничат конкуриращи се икономически организации (фирми). Ами за: разширяване на пазарите на продукцията, подобряване на имиджа на съответния производствен сектор, съгласуване на национални стандарти, работа с общи доставчици и т. н. И сътрудничеството трябва да е в полза на потребителя, а не в негова вреда (иначе ще се попадне под ударите на антикартелното законодателство). И антимонополното законодателство трябва да се прави така, че да не убива сътрудничеството, от което и организациите и потребителят имат полза. 

Правителството, без да управлява бизнеса, може да му помага и да го поощрява към сътрудничество на национално ниво.  И да се грижи за проблемите, които възникват в резултат от функционирането на бизнеса – за банкрутите, безработните и бедните. Също и за решаване на общи проблеми – като екологичните такива например.

Малко за знанията

Та като си говорим за философията на Деминг, да видим какво се крие зад думата философия. Някои я определят като търсене на мъдрост и знание, знание за причините и законите на всички неща и още с няколко думи – изследването на причините и законите, лежащи в основата на реалността. Като работно определение – бива.  Опитите и примерите не заменят теорията – те могат да доведат до заблуждения.  Опитът не ни учи на нищо, ако не е съчетан с теория, твърди Деминг.  А изучаването на теорията е основната цел на образованието. Новата философия трябва лидерство и то такова, което увеличава екипната работа. Новата философия трябва да се крепи на нова теория – на други закони, които по-добре да отрамяват реалността от законите на страта теория. А до теорията се стига с научен подход – формулировка на хипотези и проверката им на практика. А потвърдените хипотези формулират теорията. Теорията пък има следното ценно свойство – тя може да предсказва резултати без провеждане на експерименти и по такъв начин води до икономия на време и пари. Това е полезността на теорията – да е пригодна за предсказания. Стига обстоятелствата при които е била разработена теорията да са валидни и в бъдещето. Една единствена неудача на теорията налага изменението и или отказа от нея.

Защо дълбая толкова из въпроса за теорията или какво е имала Япония след Втората световна война

Правилната теория, казва Деминг може да подобри стандарта на живота. В края на краищата какво е имала Япония след края на Втората световна война – хора и правилна теория! Най-голямата предизикателство по пътя на познаването на истиската форма на Земята е било не незнанието, а илюзията за знание (фалшивата теория!). Същото е и с икономиката. Неолибералната икономика прогърмя с ограмен трясък. Но „псевдокапацитети” продължават да ни пробутват Хайек, Мизес и Фридман като „абсолютната истина от последна инстанция“. Нали помните още – фалшивата теория е огромна спънка пред развитието!
И това не може да се компенсира и от добри намерения и от старание и от упорита работа. Може да работите да изнемощяване  ден и нощ на границата на възможностите си и пак да не можете да постигнете целите си. Ако упоритата работа и усърдието бяха правилните отговори, казва Деминг, ние щяхме да живеем в един далеч по-справедлив свят. Но тази теория е погрешна за нашия свят. Тук старанията и усърдната работа, извършена там, където не трябва, може да доведе да по-лошо положение на нещата (пътят към ада е покрит с добри намерения!).   Упоритата работа и усърдието сами по себе си не създават нито качество, нито пазар за продукцията.
Упоритата работа и усърдието трябва да станат ефективни. Как?
Чрез системата на знание в дълбочина, отговаря Деминг. Но какво включва знанието в дълбочина според Деминг? То има 4 части:

• Разбиране на системата и теория на оптимизацията;
• Знание на статистическата теория;
• Теория на познанието;
• Психология.

Като правило, казва Деминг, знанието в дълбочина идва в една организация от източници вън от нея (от книгите например).
Елементи на знанието в дълбочина по Деминг
Знанието за системата и за целта на оптимизацията трябва да се използа за оптимизация на организацията като цяло, а не за субоптимизация на нейните части.  Субоптимизацията е нещо по-просто от цялостната оптимизация, но е скъпо удоволствие, защото може да попречи на оптимизацията на цялата система и да създаде бариери пред прогреса на организацията.  Трябва да се внимава с методи за субоптимизация като норми, квоти, управление по резултатите, управление по цели, системи за лични заслуги, премиални и т. н. Понякога обаче субоптимизацията не може да се избегне. Например ако разгледаме нациите по света. Всяка се опитва да направи субоптимизация – за нейните хора да има максимално блага и потребление. Никой не мисли за оптимизация на организацията на света като цяло. И дълго още няма да мисли. Това следва винаги да го имаме наум. Така че  засега оптимизация може да прилагаме изцяло до национално ниво. Оттам нагоре все още  е царството на субоптимизацията.  А как да познаем, че системата е субоптимизирана – ами всяка система, в която се появяв принципа „едни печелят за сметка на друти” е субоптимизирана. И това не е добре. Защото целта на всяка организация трябва да бъде – в края ня краищата печелят всички участници от организацията – и работниците и служителите и ръководството. Може и да не може този принцип да се реализира веднага, но той е нещото, към което организацията трябва да се стреми по пътя на непрекъснатото подобряване на качеството.
Следващата точка е знанието на статистическата теория. Трябват ни знания за изменчивостта, ако искаме да сме наясно коя изменчивост може да управляваме и коя не можем да управляваме. Светът е пълен с изменения и разлики – между хора, продукти и т.н. Доста от разликите са статистически разлики – те не са резултат от някакъв особен процес. А ако разликите и промените са резултат от особен процес, то трябва непременно да забележим това, защото такива изменения свидетелстват или може да доведат организацията до неуправляемост. За съжалиние няма (и не може вероятно да има) подход, който винаги да ни казва дали едно изменение е следствие на нормална или особена причина, но има подходи (като този на Шухарт) които никазват, кога едно изменение може да бъде заподозряно, че се предизвиква от особена причина. А за да разбирим причините за измененията трябва да познаваме процесите в организацията, зависимостите и взаимовръзките между хората, групите и подразделенията в организацията. Трябва да се познава и влиянието на непрекъснатите малки случайни изменения на околната среда върху организацията.
Следващото което трябва да се знае е част от теорията на познанието. Всяко действие по управлението изисква предсказване на нещо. Това предсказване може да дойде от врачки и баячки, а може и да дойде от правилна теория. С голяма вероятност, някой, който получава добри оценки в училище, може да стане добър специалист. Това е правилна теория. Но дали всички гении са отличници? Това вече е неправилна теория.
Деминг пише, че твърдения, които не съдържат предсказание или обяснение на предишни събития са безполезни за ръководителя. Статистическата теория може да прави предсказания само за системи намиращи се в управляемо състояние (в състояние на статистически контрол). Предсказанието на поведението на неуправляема система с тези теории е опасно начинание (както и всяко друго предсказание на неуправляема система). За да се разбирате с другите, казва Деминг, давайте операционни определения на нещата.
Следват познания по психология. Психологията ни помага да разбираме хората, взаимодействието между хората и взаимодействието между хората и обстоятелствата. Психологията ни помага да разберем (и предскажем) как неопределеността и изменчивостта на различни обстоятелства и неща въздейства върху хората. Обстоятелствата влияят по различен начен на различните хора и това влияние може бързо да се изменя във времето.  Заплащането на труда например е едно такова обстоятелство.   Ръководителят трябва да знае за различията между хората и да ги използва. Хората се стараят по разни начини и с различно усърдие. Те не са машини и когато ръководителят се отнася с тях внимателно и грижливо, хората могат да свършат много работа.

Фигура 35. Недоволството е..... (прочети в текста и запомни!)

Недоволството е скритата пружина на измененията– фиг. 35. Ако хората са недоволни от нещо, то лесно може да се измени. Ръководителят трябва да знае, че когато направи измение, хората имат нужда от известно време за да преминат през няколкото стадия на усвояване на изменението. Най-напред те си казват – „Това не може да бъде” – стараят се да се борят с идеята и издигнат стена около нея. Следващият стадий е безпокойството, раздразнението, враждебността. Следва депресия и накрая идва абсорбирането на изменението. И така психиката на човека „усвоява” изменението и преминава в ново състояние.  Важното е да се използват такива методи на управление, които да мотивират хората. Имаме вътрешна мотивация, външна мотивация и преоценка – фиг.36.

Фигура 36. На какво е способен мотивираният човек.

Вътрешната мотивация е свързана с уважението от страна на другите хора, със самоуважението и с вътрешното достойнство. Всеки има вътрешна потребност да се учи и изобретява и да получава удоволствие от работата си. Управлението трябва полека да се стреми към това, човек да е подотчетен само на своята съвест (предположението е, че всички служители и работници имат такава).  Съвременното управление много повече залага на стимулите свързани с външната мотивация – възнагражденията.Външната мотивация често неутрализира вътрешната – желанието да се учи заради знанието се замества от желание да се учи заради добрите оценки, удоволствието от работата отива на втори план изтласкано от желанието за по-висок рейтинг. Човек се стреми да избегне наказанието и да получи наградата, заплатата за това, което е произвел през деня. Просто, но разрушаващо вътрешния свят и даже личността на човека.
Преоценката се получава тогава, когато се опитваме с пари или вещи да оценим действие или достижение на човека, което той е извършил от чувство за самоуважение или за удоволствие. Превел бабата през улицата, а ние искаме да му платим затова. Изобщо както казва Деминг – паричното възнаграждение е лек път, по който вървят ръководители, които не разбират как да използват вътрешната мотивация. Това обаче е вярно само тогава, когато заплащането на труда е достатъчно, за да може съответния човек да си покрие жизнените нужди с него. 

ЧАСТ 6:
ИДЕИТЕ НА ДЕМИНГ И ТЕКУЩОТО СЪСТОЯНИЕ НА НЕЩАТА В БЪЛГАРИЯ

Читателят вече се досеща какво ще пише по-долу. Но, както са ме учили далеко на Запад, ако искаш нещо да се оправи, най-напред безмилостно трябва да анализираш, къде са проблемите. И ето няколко бележки.

Чушкопекът

Никъде в Япония не съм чул някой да псува Сони за машинката за варене на ориз, показана на фиг. 4. Напротив Сони е получавала всякаква помощ и добро отношение и от държавата и от обществото, за да стигне до днешните си размери и принос към японското общество и икономика. На основата на научни и технологични разработки.  А сега за БАН и чушкопека – псувни, псувни, псувни, феодални старци, некадърници, пиещи кафе и т.н. и т. н. Е, трябва да ви е станало ясно, че така модерно общество няма да се построи у нас. Ако я карате така, все по-озлобено ще псувате, докато японци и други ви измъкват парите от джобчето с техните стоки и с тези пари плащат заплатите и пенсиите в Япония и на други места. И БАН никак не ви е виновен. Напротив, БАН е това, което може да ви спаси от мизерията.
Непрекъснати усилия за подобряване на качеството?

Качество? Олеле! По нашите земи още живеем във времената, когато клиентът трябва да се излъже, измами и оскубе, пък после ще видим. Ако е будала, пак ще дойде да купи. Това е късогледа политика и резултатите от нея са видни за всички. Нека съвсем да не отваряме дума за организации, свързани с администрацията – държавната и друга. Качете се в един автобус на градския транспорт и просто слушайте. Чудни неща ще чуете.

Приложение на принципите на Деминг

Принципите на Деминг са широко известни и масово прилагани у нас. Тъй, амчи, как иначе! А, не било ли тъй! От мене сте ги чули!?  Е, тогава лошо. Ами лошо е, като се огледа човек. Но все пак, японците са стартирали от по-лошо състояние. Тук  у нас (все още) не са падали атомни бомби, нали? Я-а-а, надежда значи има. Стига да почнете да прилагате философията на Деминг и да забравите неолибералните измишльотини, пробутвани ви от мрежата от „тинк-танкове“, защищаваща интереси, различни от българските. Видяхте докъде ви докара ордата от танкаджии и техни последователи. Които пищят, че нямат алтернатива. Имат, и-ма-а-ат! И тя добре е описана от Лудвиг Ерхард и Уилиям Едуардс Деминг. И още по-успешно приложена в Германия и Япония.

Проблеми и болести по Деминг?

Като пишех текста за проблемите и болестите, си мислех, че българските организации не само, че имат всичките проблеми, но са и болни от всички смъртни болести. И напук на всичко – не умират. Значи има надежда. А представяте ли си какво ще е ако смъртните болести бъдат излекувани, а проблемите – решени. Аз винаги съм казвал – като народ, българският никак не стои по-долу от японския.

Стабилност на процесите?

Дали някой ръководител в тази държава го е грижа, че за да управлява, трябва да стабилизира процесите съгласно идеите на Шухарт и Деминг? Аз знам за един заместник-директор на един институт от БАН, може и да има и други покрай него с ясното съзнание за горните идеи. Но не е масова практика. И като така, наблюдаваме вопиюща неуправляемост на организацииите в България. Бизнеси фалират, по улиците ходят протестъри, из партиите почна караницата кой  да оглави листата за изборите за европарламент и тъй нататък.  Логично е да не се управлява съгласно принцила за стабилизация на процесите и принципа за непрекъснатото подобрение на качеството. Пуснете ли ги в действие, системата на автомат ще почне да изхвърля политическия и друг боклук. А боклука също има права, нали така? Само вие нямате права – вие имате само задължения. Тъй де. Тъй някои се мъчат (мъчат – каква точна дума!) да стабилизарат процесите у нас.

Операционни определения?

Много обичам да гледам коментарни предавания. Седнали „аналитици“ и се карат ли карат, а то един разбира едно, а друг друго под дадена дума. Та важно е да има операционни определения за нещата. Така ще има консенсус кое какво е и доколко върши работа. И тогава ще се премине от безполезни приказки  към вършене на работа.  
Тотална субоптимизация вместо глобала оптимизация

Тука българинът е цар. Домът му – нареден, може и по мечи кожи да ходи. Като излезе на улицата – кал до ушите. Отиде на работа – организацията му пропада, а шефовете на подразделения се борят кой по-велик и чий феод е по-добре изглеждащ. Но обстановката е следствие от принципа – „аз да съм си добре, а другите – кучета ги яли“. Е, и какво стана – затворило се като в затвор – с високи зидове и алармени инсталаци, като излезе на улицата – го гонят просяци и обирджии и било му добре тъй. И това състояние на нещата ще продължи. Докато не се проумее, че субоптимизацията не може да постигне дори локална оптимизация, защото, когато цялата организация не е добре, и подразделенията и живеят трудно. 

Да субоптизимизираме разходите за наука, че да стане по-ефективна научно-технологичната организация – от това по-овча политика – здраве му кажи!

Овча политика по отношение на науката – това винаги ми е било мнението и представа си нямате, каква злоба и завист са се изсипвали и се изпсиват върху мен. Но това не променя нещата. Сега ще ги оправя аз тези учени от БАН – изживява се поредния „реформатор - субоптимизатор“. Сега ще им намаля заплатите, ще ги изпосъкратя и ще ги псувам налява и надясно. Така ще разгоня некадърниците и ще останат само най-кадърните. Които ще се оправят по международни проекти и ще продължа да им държа заплатите ниски. Тъй. И какво стана? – „оптимизирахте“ науката – разсипахте я, добрите учени си работим по проекти в чужбина. Окрадохте фонда за научни изследвания – бръснарници и фирми за „изследвания“ на бельо ви правят науката. За 25 години сте изгребали 30 милиарда лева от науката и учените. Стана ли ви по-добре. Мръднахте ли от последното място във всички класации? Няма и да мръднете. Обаче продължавате. Неолиберални „стратегии“ за развитие на науката, неолиберални „оперативни програми“. Нали записахте, че и „стратегията“ и „оперативната програма“ ще бъдат пълен провал навсякъде, където неолибералните бълнувания останат да действат? Запишете си го и си го подчертайте, защото стандартното пищене след всеки провал е – олеле, ама ний имахме добри намерения (!!!), олеле, ама как тъй стана, олеле, ама защо никой не ни предупреди!!!  И след като като охулихте и омърсихте учените с опит, сега пеете песничка, как младежта щяла да оправи нещата. Ще има да чакате – запишете си някъде, че и това съм ви го написал. Тя младежта не е проста. Запомнете, че съм посочил  и важна причина за бъдещите ви провали – жалките ви опити за „субоптимизация“ на научната организация на българското общество. Ще кажете, че съм саркастичен. Така де – огромна неолиберална некадърност – огромен сарказъм насреща. Ама нямало алтернатива. Как тъй ще да няма. Има – Деминг.  

Правилна теория? Не – производство на неолиберални зомбита

Нали още помните какво казвал Деминг за японците – че имали две неща: хора и правилната теория. Налице ли е в България правилната теория за нейното развитие? Да, да-а-а-а! – Хайек, Мизес, Фридман – опищяват пространството всеки ден неолибералните „тинк-танкисти“. Но я да спрем да слушаме звуците, издавани от чугунените глави и да се огледаме. Какви са  резултатите от „правилната“ теория? За 25 години населението намаля с 2 милиона човека, демаграфска катастрофа, безработица, глад, студ.  И други „благинки“.  Е, ако още мислите, че това е правилната теория – давайте. Ще станете още по-бедни, по-гладни и по-злобни. А има ли алтернатива? Има, разбира се.

А що се отнася до науката – не ви ли стана ясно, че текущата проектна система е пълна катастрофа? И пак и пак залагате същото по „стратегии“ и „оперативни програми“.  Честно да ви кажа, нескрито се радвам, че бях отрязан от финансиране от Фонда за научни изследвания (кой ли обича критиците, особено тези, дето се оказват прави) и нямам нищо общо нито със „стратегията“, нито с „оперативната програма“ за наука. Да се знае и да се помни!  А що се отнася до изгърмелия Фонд за научни изследвания – за 13 години съм ръководил 1 проект на стойност 7 500 лева, за резултатите от който колективът получи 1-ва награда на МОН за научни постижения. Не съм написал и една рецензия за този фонд, не съм участвал в никакви негови комисии, не съм участвал в никакви негови ръководни органи! Да се знае и да се помни! Защото един ден, като си замина, ще стане ясно  колко рецензии съм написал и какво е било участието ми на други места (не в тая държава). Пък нека ми се подиграват – нека да има поне един неопетнен глупак, ей така за цяр, дето казва народа.   

Климат на сътрудничество? Не – пещерен индивидуализъм
Накъдето и де се обърна, все слушам приказки, чиито смисъл е – аз, аз, аз, за мене да има, за мене да има и ..парата да пада. Да пада разбира се, не да се изработва. Е, никой не ви пречи да сте индивидуалисти. И какво – добре ли си живеете? Или сте толкова отчаяни, че гледате към Терминал 2 на летището?  Но така е – като не ти стига акъла да уредиш собствената си държава, отиваш да слугуваш в чужди. А какво ви пречи да си уредите държавата. Вече писах, че не сте по-прости от японците. Значи остава второто нещо – правилната теория. А тя изисква да смените настоящия климат на индивидуализъм с климат на колективизъм. И пак да ви напиша – и тиранозаврите са ловували в групи. И никой не ги е обвинявал в комунизъм. 

Знания в дълбочина?

Като чета, колко чете нашенецът на година, ясно ми е, че няма знания в дълбочина. Няма знания в дълбочина и при ръководителите на организации. Тук-таме някой да налучка нещо (преди да бъде хванат в яката хватка на първосигналната ни капиталистическа конкуренция).  Знания трябва да се трупат. Но само с трупане не става. Трябва и да се прилагат.

Какво да се прави – стратегията на Ерхард и тактиката на Деминг

Тук заглавието май казва какво имам наум. Като гледате, до какво ви води текущата филасофия за управление на организации и климатът на индивидуализъм по нашите земи – що не вземем да посменим малко нещата и да възприемем теорията, която е показала, че работи в Германия и Япония. Хитрец си ти Витанов, ще кажете. Знаеш, че ни бива като народ и искаш да ни предложиш  теория, която е дала добри резултати. Ама нас са ни омрежили с мрежа от тинк-танкове и танкистите им пеят ли пеят всеки ден, какви добри намерения имат. И покрай тези песни пускат по мрежата и идеи в полза на тези, които финансират мрежичките.  Винаги съм казвал – евалла на тези, които финансират мрежите. Те си гонят интереса и така трябва.  Позорът е за продажниците – тези, които продават народа си за няколко сребърника. Тъй де, на като сте тръгнали по пътя към ада, с какво очаквате да ви го постелят танкаджиите? А аз ви посочвам, че има и друг път – пътят на добрите резултати.  Ха бъдете здрави и честита новата 2014 година!  И накрая още нещо – за тази 6-та част на материала казвам :
Посветено на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мене!"
Последното е цитат. Откъде ли? От книгата за Оцеола или от книгата за Улцана? Или пък от друго нещо? Което започва с – „Кой си ти?“

ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА ПО ТЕМАТА
1.) W. Edwards Deming. Out of crisis. The MIT Press, Cambridge, MA (1986)
2.) W. Edwards Deming. The new economics for industry, government education. The MIT Press, Cambridge, MA (2000).
3.) H. R. Neave. The Deming dimension. SPC Press, Knoxwille, Tennessee (1990).

Превод: Велимир Макавеев

Големите бели акули (Carcharodon carcharias), върховните хищници на световния океан, растат много по-бавно и живеят значително по-дълго отколкото се смяташе досега, според ново изследване проведено от Океаногафския институт „Уудс Хол“.

„Резултатите драстично увеличиха данните ни за максималната възраст и дълголетие на акулите в сравнение с по-ранните изследвания”,  казва Ли Линг Хамади, студентка от съвместната програма на МИТ и „Уудс Хол“, както и автор на проучване,публикувано в PLOS ONE.

 http://www.plosone.org/article/info%3Adoi%2F10.1371%2Fjournal.pone.0084006

„Разбирането на дълголетието на видовете, темпото на растеж, възрастта на сексуално съзряване и разликите в растежа между мъжки и женски индивиди са изключително важни за усилията за опазване на съответния вид”, каза тя.

Определянето на възрастта при рибите разчита предимно на анализа на увеличенията в растежа на минерализирана тъкан като например отолити (ушни кости), гръбначни прешлени и пръстени на перките.  Последните растат през целия живот на рибата като добавят допълнителни пръстени, наподобяващи пръстените на дърветата, чрез които се определя възрастта им.

Определянето на възрастта при белите акули може да е предизвикателство. Докато гръбначните прешлени са конструирани от пластове тъкан, наслоявали се в определена последователност през целия живот на даден индивид, то периодичните тъмни/светли пръстениса по-малко отчетливи отколкото в другите видове и не е задължително да показват годишен растеж.

„Традиционно се смяташе, че пръстените показват ежегодния растеж. В много случаи това е вярно за част от живота или за целия живот на индивида, но все по-често това бива опровергавано,”казва съавторката на изследването Лиза Натансон, морски биолог в Североизточният научен център за морска биология в Нарагансет http://www.nefsc.noaa.gov/aboutus.html .

За това изследване учените са използвали радиовъглерод, произвеждан от термоядрено устройство, като първото тестване на тази технология е било през 1950 и 1960 год. Радиовъглеродът бива вкарван във тъканта на морски организми и това служи като своеобразен маркер за измерване на възрастта на организма от времето на инжектирането до това на измерването. Така този времеви печат в гръбначните прешлени може да бъде използван за измерване на възрастта на животното. Лабораторията по масспектрометрия е провела радиовъглероден анализ на колагена в гръбните прешлени на бялата акула. Всички гръбначни проби са от бели акули, уловени в северозападната част на Атлантическия океан в периода 1967-2010 г. Цялата информация е архивирана в Североизточният научен център за морска биология в Нарагансет, който има най-голямата колекция екземпляри от този вид.

Пробите са заснети с апарат, прикачен към стереомикроскоп, за да може да се преброят пръстените на растежа. „Това изследване демонстрира колко полезно е използването на най-новите технологии за разбулването на фундаментални въпроси на океанската екология,” казва съавтора на изследването Саймън Торолд, биолог във Океанографския институт „Уудс Хол“ и научен ръководител на Хамади. „Радиовъглеродният времеви печат в гръбначните прешлени на бялата акула предоставя неоспоримо доказателство за дълголетието на акулите, което не можеше да бъде определено досега чрез традиционните методи.”

Учените са открили, че пръстените се появяват ежегодно в малки и средни бели акули в северозападния Атлантически океан. При големите индивиди обаче пръстените могат да изтънеят дотолкова, че да не може да се определи възрастта по тях и не се появяват със същата ежегодна честота. С живот от около 70 години, белите акули може да са най-дълголетните хрущялни риби. Въпреки, че могат да бъдат намерени предимно във умерени и субтропични води, белите акули преминават големи разстояния и могат да бъдат открити из световния океан. Белите акули се считат за „уязвими” из целия свят. Тъй като индивидите растат бавно и узряват късно то популациите от бели акули са още по-чувствителни към риболов и други въздействия върху природата.

„Тези открития променят начина по който гледаме на популациите от бели акули и средствата с които се опитваме да ги опазим,” казва съавторът на изследването Грег Скомал, асистент в Океанографският институт „Уудс Хол“ и морски биолог.

Източници:
http://www.whoi.edu/news-release/LongevityWhiteSharks

http://www.sci-news.com/biology/science-extreme-longevity-great-white-sharks-01677.html

https://www.nsf.gov/news/news_summ.jsp?cntn_id=130147

Събиране и съхранение на образци за генетични изследвания. Проблеми и предизвикателства при работа с фосилна ДНК

За целта на филогеографските изследвания, а и с популяризирането на молекулярните изследвания като цяло, постоянно е нужно да се събират проби за ДНК анализ, както и да се работи с музейни образци и фосили.

При своята работа полевите биолози и ветеринари, е добре да спазват няколко процедури при събиране и съхранение на образци, с цел бъдещ ДНК анализ. Основната трудност при събирането на  проби за генетичен анализ е съхранението им от ДНК деградация. Основния деградиращ агент на ДНК са ензимите с ДНК активност,те могат да присъстват в самата проба, но могат и да се появят от растящи микроорганизми в пробата. Основата цел на съхранение на пробите е да се инактивира тази активност или да се предотврати дейността на ензимите. Има няколко начина да се инактивира активността на ензимите, но те са скъпи или изискват реагенти, които нормално не се намират при полевите биолози или ветеринари. От друга страна, е най – лесно и евтино да се дехидратира пробата, с цел спиране на ензимната активност. Най – честия, ефикасен и лесен начин да се направи това е:

• Дехидратация на пробата чрез силика гел или други изсушители. Те могат да се намерят в супермаркетите, магазини тип „направи си сам”, цветарски магазини, където ги използват за подсушаване на цветята. Изсушените проби могат вече лесно да се транспортират, като единствено остава да се съобразим с изискванията на конкретната страна за внос на такива продукти, с оглед евентуалното пренасяне на болестни микроорганизми или техни спори.
• Дехидратация на пробата с етанол / 70-100%/. По ниската концентрация на алкохола, помага за по- лесното пренасяне, тъй като не е опасно запалим, но същевременно при по – ниска концентрация е възможна частична активация на ензимната активност. Затова концентрация по – малка от 70% не се препоръчва. Същевременно друг алкохол освен етанол, например метанол, не се препоръчва, защото би могъл да попречи на последващата екстракция и амплификация на ДНК.

Така повечето съхранени проби, ще бъдат изсушени или поставени в етанол и е добре да се направи и следното:

• Етикетиране. Винаги слагайте етикети с означения на своите проби, за да знаете кога и къде сте ги съхранили, както и водете дневник на пробите. С времето това може да се окаже особено важно. Етикета трябва да включва : референтен номер, дата на събиране на пробата, място, вида от който е взета пробата. Референтния номер, трябва да е същия като този във водения от Вас дневник, със същата информация като на етикета на пробата, плюс името на колектора, точната информация на мястото, включително GPSданни, плюс други наблюдения ако са считани за необходими. GPSданни е добре да има, защото е основна информация при филогеографските изследвания. Още нещо е добре да се има предвид, надписването да е с подходящ перманент маркер, за да не се окаже, че при пристигането си, пробата е вече с неясно съдържание.
• Избягване на замърсяване на пробата. Много лесно човешка ДНК може да попадне в пробата. За някой анализи, това не е проблем, тъй като анализите използват методи, които са видовоспецифични или се използват процедури, които не „вземат” човешката ДНК от пробата. Въпреки това, при някой изследвания замърсяването на пробата с човешка ДНК е от значение. При взимането на пробата не е необходимо да носите ръкавици и маска, ако сте на полето, просто трябва да внимавате и да избягвате взимане или докосване на пробата с голи ръце. Много по – важно е да избегнете смесване на пробите. Затова, винаги стерилизирайте/ дезинфекцирайте скалпела си преди манипулация, накрайника за взимане на екскременти или иглата при взимане на кръв.
• Повече, не означава по – добре. Понякога се стараем да съберем колкото може повече материал. Например  старателното напълване на съда с тъкан или екскремент  не е най – добрия начин за съхранение на пробата. Изпълвайки съда, вие оставате много малко място за изсушаващия агент. Добре е при поставянето на пробата, тя да е изцяло покрита, например с етанол, като така се уверите , че е добре съхранена, за да не се окаже че накрая имате много, напълно безполезни проби. Така, че ако имате желание да съберете по – голямо количество проба, по – добре разпределете пробата пропорционално в няколко съда, отколкото да я събирате в един и да няма място за етанола.

Видове проби

Косми – едни от най – добрите проби

Космите са може би едни от най – добрите проби за събиране. Те са едновременно лесни за съхранение и за транспортиране, както и да се получи добра ДНК от тях.Ако Вие сте хванали животно на полето или може да се доближите до животно в зоопарка, безспорно това е най – добрия метод за събиране на проби. Освен това, ако сте на полето е много по – лесно да намерите козина, закачена по храстите, което също е много добра проба. Ако отскубвате косми от животното, гледайте за груби косми, които са чисти и трудно се отскубват. Тези косми обикновенно се отскубват с луковиците, които съдържат жива тъкан, от която може да се изолира ДНК. Достатъчно количество за изолиране на ДНК е 5 – 10 косъма с луковици от всеки индивид. Винаги се уверявайте, дали космите са с луковици, в противен случай са неизползваеми. Най  - добрия начин за запазване на космените проби е в сух, без восък, запечатан плик за писмо. Може да етикетирате пробата, като надпишете плика. Няколко плика може да поставите в отделен съд или найлонова торба, със силикагел или друг изсушител, за да се поддържат пробите сухи. Пликовете без восък имат пори, през които пробата диша.

Екскременти – може би следващите най – добри проби

Екскрементите или изпражненията са лесни за събиране и от тях може да се изолира ДНК, когато са съхранени свежи. Друга добра страна на пробите от екскременти е, че не се нуждаете от специални разрешения за транспортирането им, ако са съхранени в етанол. Въпреки, че в някой страни все още има експортни изисквания. Освен това те са удобни и с това че не изискват задържане на животното и така се избягва неговото стресиране, така че обикновенно този начин на събиране на проби е за предпочитане.

Когато събирате проби от екскременти спазвайте следното:  да бъдат възможно най – пресни; необходим е само външния слой с животински клетки. Вътрешния слой обикновенно съдържа гъби, инсекти и други възможни, които ще доведат до нечисто получаване на  ДНК. Външния слой се опира в животинския чревен път, и така в него остават клетки от покритието му. Ако външния слой е замърсен с гъби или инсекти, е възможно да попречи на изолирането на чиста ДНК. От друга страна е възможно да се случи да се взима проба при сухи условия  и външния слой да е много изсъхнал, така че да не може да се вземе проба и изолира ДНК от него, дори и да е на няколко седмици. Много важно е да запомните, да не пипате пробата с голи ръце, от една страна да не замърсите пробата с Ваша ДНК, а от друга да предпазите своето здраве.. Най – добре да отчупите клонче от близко дърво, да го разцепите на две или обелите от кората и да използвате свежата повърхност за загребване на проба. Идеални съдчета за събиране на проби са 5 мл туби с капачки. Отваряте капачката и я оставяте изправена нагоре, като поднасяте отвора на тубата към мястото за вземане на проба. Използвайте клонката, за да остържете 1 – 2 см от повърхността в съда. След това може да вземете още една проба в друг съд. Така ще имате около 2 мл проба във всеки съд. След това допълнете съда с етанол / 70-100 %/, така че отношението проба/етанол да е 2/3. Затворете съда, опаковайте го с парафилм / опаковъчно фолио , за да избегнете изтичания, изхвърлете пръчицата и вземете нова клонка за нов образец. Така събраните проби може да съхранявате на стайна температура. По специфични са условията и начини на събиране на екскременти при водни животни като делфините и дюгоните.

Тъканни проби – добра ДНК, трудни за транспорт

Тъканните проби могат да посигурят много добър материал за получаване на ДНК, но са трудни за транспортиране поради експортните/импортни ограничения на различните държави. Ако сте хванали животни или работите в район където са чести случаите на умрели при автомобилни произшествия животни, както и ловни райони, Вие ще можете да вземете тъканни проби и ще ви е жал да не се възползвате от случая да го направите. Когато решите да вземете тъканна проба, помнете, че е необходимо много малко количество и че трябва да дезинфектирате скалпела преди да вземете нова проба.

Ако сте попаднали на животно на пътя или сте заловили животно, най – доброто място за вземане на тъканна проба са ушите. Малка част около 1 – 2 см. , дори и по – малко са достатъчни за изолиране на добра ДНК като качество и количество. Малко парченце от ухото е по – добра проба от част от мускул, защото не гние така бързо. Ако имате достъп до месото, от пътно произшествие или лов, първо го помиришете, ако мирише лошо по – добре не взимайте проба, може да се окаже , че тя няма да свърши никаква работа, защото деградационните процеси са разрушили голяма част от ДНК, ако няма лоша миризма, отрежете малко парченце , няколко кв.мм от тъканта е достатъчна.

Най – добрия начин да съхраните тъканните проби е да ги поставите в етанол, като се уверите и запомните, че трябва пробата да е добре покрита с етанол. Ако сте отрязали няколко кв.мм, може да използвате 2мл туби с капачки, в които да я поставите и залеете с етанол. Отново увийте тубата /капачката/ с парфилм/опаковъчно фолио, за да предпазите от изтичане и я надпишете. Съхранените по този начин проби могат да стоят на стайна температура.

Кръвни проби – прекрасна ДНК, но скъпо

Получената ДНК от кръв е може би с най – доброто качество въобще, но е все още скъпа за получаване и екстракция. Освен това, за да получите кръв от животно, ще трябва да го обездвижите по някакъв начин или да го упоите, което не винаги е идеално за получаване на желаното количество проби. Най – добрия начин за  събиране и съхраняване на  кръвта е във вакумтейнери / с буферен агент ЕДТА EDTA / или с Изи Блъд Буфер/ Easy Blood Buffer (EBB)/. Ако използвате вакумтейнери се убедете, че добре сте разтворили пробата във ЕДТА и е съхранявайте в хладилника. Ако използвате EBB ще трябва да разтворите равен обем кръв и буфер и също съхранявайте в хладилник. Обикновенно е нужно много малко количество кръв за получаване на ДНК, около 1мл кръв е напълно достатъчно за генетични изследвания.

Други проби

Кости и зъби също могат да послужат за получаване на ДНК, но е трудно и ненадежно. Освен това костите могат да се транспортират трудно, затова не ги препоръчваме като материал за генетични изследвания, освен по липса на друго.

Гореописаният начин за събиране на проби касае случаите, когато имаме нужда прабата да стигне до лабораторията и веднага да бъде изследвана. По различно е когато искаме да съхраним пробата за дълго време, например години по различни причини, било защото в лабораторията има твърде много проби, които физически не могат да бъдат обработени веднага, било защото бихме искали да съхраним проба за бъдещи изследвания. Най – препоръчителното, ръзбира се, е ДНК веднага да се изолира от получената проба и да се съхрани при -80 С. При невъзможност да се изолира веднага, тогава пробата е добре да бъде замразена при -80 С или поне при температура на нормален фризер. Тази проба може да бъде разтворена в етанол, но може и да се замрази сама по себе си чиста. В последния случай при възможности това може да стане направо на полето в преносим контейнер с течен азот. Когато искаме да съхраним проба за дълго време в етанол е желателно етанола да не бъде 70%, защото от опит е установено, че макар и бавно, при наличието дори и на малко количество вода, ДНК може напълно да деградира и когато ви е необходима, да се окаже че вече не може да работите с нея. Препоръчителната концентрация, установена опитно е 95-96% етанол и съхранение при минусови условия. Макар по – горе да е указано 100% етанол, на практика такава концентрация на етанола няма, максималната съществуваща концентрация е 96%. Указания етанол с 100% концентрация е етанол без 4% водно съдържание , а с 4% съдържание на бензен. Този етанол не е за препоръчване, защото бензена поврежда ДНК молекулата.

Фосилна ДНК

Вече три десетилетия се работи с фосилна ДНК. Макар някой изследвания да са неуспешни, поради замърсявания на пробата или неуспешна екстракция на ДНК, въвеждането на нови молекулярно генетични техники допринасят съществено за развитието на работата с фосилна ДНК, така необходима за добри филогенетични изследвания. Фосилната ДНК ни помага да проследим историческия и древен генен поток във времето, което ни дава динамична времева и географска яснота за генетичното разнообразие. Съчетано с данните за околната среда и хронологична информация / напр. радиодатировка/ е възможно да се правят връзки между климатичните промени, антропологичното влияние и промените в генофонда на популациите / видовете. Анализите основани на фосилна ДНК дават възможност да се регистрират популационната динамика, стеснявания, изчезвания, разширения, реколонизация назад до късен плейстоцен. Фосилна ДНК е изолирана успешно от фосили на 50 000 год, но в редки случаи и на повече от 100 000 години. Работата с фосилна ДНК дава възможност за проследаване във времето на изчезнали линии от еволюционните отношения, нещо което не е възможно да се направи само от проби от една времева точка и то съвременна. Това е интересно от гледна точка на проследяване на стеснения и други еволюционни събития, случили се много преди съвременните представители.

Сравнителна схема на изследвания основани само на съвременни данни и на данни от различен времеви период. Докато първата дава възможност да се видят само съвременните видове, съществуващи до днес, втората е много по – информативна, защото включва и изчезнали видове.

Възможността да се работи с ДНК от различен времеви интервал дава много по – широка представа за еволюционните процеси, за развитието на отделните популации/видове във времето и пространството. Дава отговори по отношение на съвременния статус на дадена популация/вид, дали нейния генофонд е в резултат на свиване или начално разширение, което е от значение за опазване на видовото разнообразие.

Проблеми и предизвикателства за работа с фосилна ДНК

Рабата с фосилна ДНК е голямо предизвикателство и изисква приемането на твърди стандарти на работа, с цел да се получат добри и автентични резултати. Когато има успех на получаване на ДНК от фосили, обикновенно става въпрос за мтДНК, рядко има успешно изолирани нуклеарни фрагменти. мтДНК обичайно се изолира в малко на брой копия / до 100 молекули/ и  е доста накъсана /  от 100 -500 кб фрагменти/. Освен това фосилната ДНК често има postmortemмодификации или деструкции, както и може и да има крослинкове. Установено е, че проблемите на работа с фосилна ДНК /малкото накъсани копия, деградацията/ се дължат на условията на средата, къдета са намерени фосилите и също така как са съхранявани в колекциите. Температурата и влагата играят съществена роля за получаване и работа с фосилна ДНК. Трудно и почти невъзможно е да се изолира ДНК от фосили били на топли и влажни места, докато е много по – висока вероятността да се направи добър анализ от фосили от студени и сухи места.

Критерии и насоки на работа с фосилна ДНК за получаване на автентични резултати от изследванията:

1. Отделна пре – PCR лаборатория, строго определена за работа с фосилна ДНК, където да са приети строго определени начини на работа, които да предотвратяват замърсявания на пробите при анализ.
2. Използването на костюм, ръкавици, маска, презпазен лицев щит, са задължителни, с цел минимизиране на вероятността от замърсявания.
3. Да са бъдат включени няколко негативни / празни/ екстракции на ДНК и PCRконтроли, които да са включени на всеки експеримент, с цел проверка автентичността на пробите.
4. Да се работят малко на брой проби едновременно, например  - две празни проби и 8 с фосилен материал на всяка екстракция.
5. На всяка екстракция  да се прави независима, отделна репликация, с цел повторимост на резултата.
6. Клониране или директно секвениране на независимите PCRамплификации, в случай че материала за изследване е много малко количество.
7. Спазване на строга дезинфекция на помещението, всички прибори, уреди и апарати с помощта на дезифенктанти и УВ лампи.

Центрове и лаборатории за работа с фосилна ДНК:

• Австралийски център за работа с фосилна ДНК – Аделаида, Австралия.

http://www.adelaide.edu.au/acad/

• Палео ДНК лаборатория в Университета Лейкхед – Канада

http://www.ancientdna.com/

• Център по геогенетика към Природонаучния музей към Университета в Копенхаген – Дания

http://geogenetics.ku.dk/

• Палео и архигенетика към Еберхард Карлс Университет в Тюбинген, Германия

http://www.geo.uni-tuebingen.de/arbeitsgruppen/ur-und-fruehgeschichte-und-archaeologie-des-mittelalters/forschungsbereich/palaeogenetik/arbeitsgruppe.html

• Лабораторията Шапиро по фосилна ДНК към Департамента по биология към Университета в Пенсилвания , САЩ

https://homes.bio.psu.edu/people/faculty/bshapiro/ 

Автори:Димитра Лефтерова и д-р Чавдар Черников

Семейството на враните Corvidae  включва 113 вида, поделени в 25 рода, които доста се различават един от друг. Тези видове са космополитни пойни птици, като най - характерните представители са враните, гарваните, сварчките, свраките, сойките, чавките. Рода Corvus, който включва чавките, враните и гарваните съставлява повече от една трета от цялото семейство. Те се считат за едни от най - интелигентните животни, доказали своя интелект при редица наблюдения. Отношението мозък/тяло е като на човекоподобните маймуни и китоподобните. През последните години е имало доста обсъждания относно еволюционните отношения в  семейството на враните и техните родственици. Врановите и техните родственици са се появили преди около 35 милиона години на територията на днешна Австралия и постепенно са се разпространили в Стария и Новия свят.
Филогеографията на тези космополитни видове е изследвана, с цел да се изясни начина на разпространение във времето. Общо за тези видове е делението им на Източни и Западни линии - мт.хаплотипове, като единствено 3 вида  - Corvus corax - гарван , Perisoreus infaustus - сибирска сойка, и Nucifraga caryocatactes  - сокерица, са изключение и нямат такова деление.

Фиг1. Филогенетично дърво, основано на 169 нуклеотидна последователност на контролния регион на мт ДНК, на широко разпространените евразийски видове вранови, за да се представи географското поделение.
Това поделение на източни и западни подклонове се обяснява с екологично събитие в късен плейстоцен, което се е отразило на почти всички видове. Трите вида, които са изключение и не дават такова поделение, вероятно поради изключително силния генетичен  поток в цяла Холарктика, което ги обединява в общ клон.

Тук ще разгледаме само някой много популярни видове.

Гарван , Common raven,Northern Raven , ворон , Corvus corax L. 1758

Когато дойдат зимните месеци януари и февруари , винаги си спомняме за картината „Обесването на Васил Левски”. Много силен художествен  образ е гарвана, тази птица проклета, която грозно грачи. Гарванът в човешката история е останал като символ на лошо проклятие или смърт. Предвестник на отвъдния свят, носител на душите на убитите и проклетите, на духовна фигура или бог.  В литературата е описван от творци като Шекспир, Едгар Алан По, Чарлз Дикенс, Толкин, Стивън Кинг и много други. По света все още се използва като административен символ в някой региони: национален символ на Бутан / краля на Бутан носи корона с гарван/, официална птица - символ на територията на Юкон.
Гарванът е най-големия и най-разпространения представител от врановите. Дължина на тялото 60-65 см. Мъжките са по-големи от женските, но няма друг полов диморфизъм. Дължината на крилата на мъжките е  410-473, на женските  385-460, средно 441,2 и 432,3 мм. Мъжките тежат 1100-1560, женските 798-1315, средно1383 и 1085 г. Размах на крилете достига 1,40-1,50 м. Продължителност на живота до 21 години. Възрастните са с черно оперение с виолетов, син или пурпурен блясък. На гърлото имат множество щръкнали перца, които образуват брада. Младите са матово черни, почти без блясък и със слабо изразена брада. При всички възрасти клюнът и краката са черни, а опашката е дълга и клиновидна. Издава пронизителен крясък „ кро-кро-кро”, включително и в полет. Гарванът съжителства съвместно с човека от хиляди години и по тази причина няма митология и фолклор, в който да не е отразен. На някой места гарваните са толкова многобройни, че хората ги считат за вредители. Като вид, една от причините да се реализира така добре е всеядната му диета. Гарваните са изключително приспособителни и изобретателни в намирането на източник на храна. Диетата им включва мърша, насекоми, гризачи, други малки животни, плодове, семена, ядки, хранителни отпадъци. Изключително интелигентни животни. Гнездовия му ареал обхваща Европа, Азия, Северна Америка, Северна Африка. На Балканския полуостров обитава варовикови и вулканични скални комплекси, отвесни стени и разредени гори до алпийските части на планините. Гнездата са в труднодостъпни ниши, цепки и входове на пещери, както и на дървета. През зимата образува концентрации / до около 200 индивида/ около сметища, ферми и др.
Определят се следните подвидове на гарвана:

• C. c. corax -  в цялата европейска част от ареала на вида  (без Испания и Португалия) на юг до Крим, Кавказ, Копетдаг, северен Иран, западен и среден Сибир. Има относително къса и извита човка.

• C. c. varius - Фарьорски гарван, разпространен в  Исландия и Фарьорските острови. Има 2 варианта на окраска : белопетнист/ Pied Raven (Corvus corax varius morpha leucophaeus/и по-тъмен, почти черен. Оперението е по матово, отколкото на обикновения гарван, размера е среден. От 1948 г насам белия вариант не е срещан и се счита за изчезнал. До днешно време има съхранени 15 препарирани птици от този цветови вариант в различни музеи. На 12 юни 1995 г са пуснати в обръщение марки с образа на този гарван. Като цветови вариант, петнистия гарван, най-вероятно се различава по един/малко от няколкото алели за окраската спрямо черните видове. Този/тези алели са били рецесивни. Тоест теоретично напълно е възможно този вариант да не е напълно изчезнал, както се счита и все още да присъстват тези рецесивни алели, но да не се проявяват. Тъй като популацията на фарьорския гарван е намаляваща и наброява няколко стотин птици, за съжаление това е много малко вероятно.

• C. c. subcorax -  Гърция, Централна Азия,  западен Китай, без Хималаите. По външен вид е по - голям от обикновения, брадата е сравнително къса. Оперението е черно, на гърдите и шията перата имат кафеникав оттенък, както при пустинния гарван. Основата на перата на шията по правило е бяла. Понякога този подвид го наричат C. c. laurencei, основавайки се на популацията , описана от Hume в Синд през 1973 г., което се явява предпочитано, понеже видът subcorax, намерен и описан от Николай Северцов се отнася за пустинния гарван (Corvus ruficollis)

• C. c. tingitanus - Канарски гарван, разпространен в  Северна Африка, на юг до Суса / южно от Атлас/, на изток до Киренаики и Мерса - Матрух, Канарските острови.Първоначално имал наименованието C. c. canariensis. Най - малкия по размер гарван от всички подвидове. Перата на гърлото са много къси, оперението има отличителен мазен отблясък, клюна е къс, но масивен. Оперението има по-кафеникав оттенък от северноафриканските гарвани.

• C. c. tibetanus - Тибетски гарван, разпространен в  цялата планинска част на Средна Азия / без Тюркмения/, Хималаите и Тибет. По- голям и с повече блясък в оперението от другите гарвани, масивен клюн, по- дълга брада. Ириса на окото кафеникав, а основата на перата на шията е сива.
• C. c. kamtschaticus - Камчатски гарван, разпространен в Сибир, на изток до река Лена и на юг до Задбалкалието и Монголия. Размера е  среден между размерите на C. c. corax и C. c. principalis, клюна е по-дълъг и тънък.  
• C. c. principalis - обитава Гренландия и Арктическа Северна Америка до Британска Колумбия. Размера му е по- голям от на другите подвидове, клюна му е най-дълъг , перата на шията са големи, оперението е с характерен блясък.
•  C. c. sinuatus - Западен гарван, разпространен в западните САЩ, на юг до северен Хондурас и Мексико, както и прилежащите острови. Той е по- малък по размер и по-тънък и малък клюн в сравнение с   С. с. principalis. Освен основната популация има видове, обитаващи далеч в югозападните САЩ и северозападно Мексико / включително остров  Revillagigedo). Тези видове понякога се отнасят къмС. С. sinuatus, но някой ги отделят в отделен подвид С. С. clarionensis.
• С. с. laurencei - Израел, Сирия, Белуджистан, планините на източен Иран, северозападна Индия от Раджапутан до Синд и Пенджаб, вероятно и Мала Азия. Размера е среден, клюна е разположен високо и по-извит за разлика от клюна на  C. c. corax, и по-дълъг отколкото на  C. c. tingitanus.
• С. с. hispanus - Испански гарван, разпространен в Испания, Португалия и Балеарските острови. По размер е по- малък от C. c. corax, крилата са пропорционално по-малки.

Подвидовете се отличават основно по размера и окраската на основата на малките пера. В европейската и азиатската част на ареала, размерите на гарваните се увеличават в направление от запад на изток. Има и изключения: птиците от Исландия и Фарьорските острови са по - големи, гарваните от Западен Сибир, средно взето са  по-малки от гарваните в европейската част на Русия. Американските гарвани също намаляват размерите в посока на юг. Екологичните различия основно са изразени в биотопично размесване на подвидовете и някой детайли на размножителния цикъл.
Гарванът се е появил в Стария свят и се е разпространил през Беринговия проток, когато е бил заледен и е свързвал двата континента, към Северна Америка. Нови генетични изследвания, основаващи се на ДНК анализ на гарвани от цял свят, определят разделението им на два основни клона: Калифорнийски клон и Холарктически клон. Калифорнийския клон е намерен само в югозападните САЩ, докато Холарктическия е разпространен в цялото западно полукълбо. Птиците от двата клона са подобни на вид, но групите са генетично различни и са започнали да се отделят една от друга преди 2 млн. години. Изследвания базирани на мтДНК, дават информация ,че гарваните от останалата част на САЩ са по-близки генетично до тези от Европа и Азия, отколкото до тези от Калифорнийския клон. Гарваните от Калифорнийския клон са генетично по-близки до Чихуахуа гарван(C. cryptoleucus) , отколкото до  гарваните от Холарктическия клон. Тези от Холарктическия клон са генетично по-близки до бялата врана (C. albus) , отколкото до гарваните от Калифорнийския клон. Така гарванът е определен като парафилетичен вид. Едно от логичните обяснения за тази парафилия е, че преди 2 млн. години гарваните от Калифорнийския клон са се отделили географски от тези в Европа и Азия по време на заледяванията. Преди около 1 млн. години част от Калифорнийския клон дивергират в нов вид - Чихуахуа гарван(C. cryptoleucus). Представители на Холарктическия клон са мигрирали по-късно в Америка от Азия, навярно по едно и също време  с хората. Последни изследвания на мтДНК показват, че изолирана популация на Канарските острови е различна от останалите популации. Това изследване не включва представители от Северна Африка и затова все още не е окончателно изяснено, тъй като морфологично тези гарвани са много близки до популацията на Канарските острови.
Половата зрялост при гарвана настъпва на възраст около 2 години. Двойките са постоянни. Гнездовите участъци са обширни - около 3-4 км, но понякога до 10 км, но винаги постоянни. В случай на разораване на гнездата и гибелта на ново излюпените, гарваните строят нови гнезда / или заемат чуждо/ пак в пределите на същия гнездови район. Двойките обикновено имат две гнезда, които птиците използват в различни години. Гнездата се използват много години, даже десетилетия. Чифтосването и брачните игри при южните представители започва в началото на февруари / Туркмения/, а при северните към средата и края на февруари. За гнезденето гарваните са свързани с гората, а където няма гора към скални участъци. В направата на новото и ремонта на старото гнездо участие взимат и мъжкия и женската. Ако не се обезпокояват птиците, могат и на близко разстояние до човека да строят гнезда. Броя на яйцата на едно мътене са от 4 до 6, понякога 3 или 7 броя. Размера на яйцата средно е
49,7×33,4 мм. Цвета е светлосиньо зеленикав със сивкаво зелени и кафеникави точки. Мътенето продължава от 19 до 21 дни. Обичайно едно мътило се излюпва за година, освен в случай на смърт или разрушаване. Новоизлюпените гарванчета се хранят  и от двамата родители със същата храна, която и възрастните. Първия полет на малките се случва около средата на май, а на север през юни.  След като се научат да летят, младите остават близо до възрастните още дълго време и ги напускат или късна есен или даже януари на следващата година.
Гарванът притежава голямо търпение и преди да предприеме някакво действие той може дълго да чака. Търпението му се изчислява в минути, което до доближава на ниво на приматите. Освен това гарваните имат жестове/знаци, с помощта на които привличат вниманието на другите гарвани: например взимат с клюна си някакъв предмет / който може да се намира близко до тях/ и демонстрират на другите. В първия момент вниманието се привлича от предмета, но след това се разпознава самия подаден знак. Тази тактика е аналогична на действията на малките деца, които се опитват да привлекат внимание върху себе си.

Гарванът се счита за една от най-умните птици. Британски учени потвърждават наличието на интелект. Когато учените решават да проверят действително ли гарвана има интелект, на птиците са давали да пият вода от дълбока кана, в която той не може да достигне до водата с клюна си. Тогава гарвана е бутал в каната различни предмети с които е повишил нивото на водата, за да може да пие вода. Такава съобразителност по-рано учените са наблюдавали само при човекоподобните маймуни. По думите на ръководителя на експеримента Алекс Тейлър, гарваните са способни да различат обекти, които се държат на повърхността и плуват и такива, които потъват. Гарваните първо бутали в каната първоначално гумени и пластмасови предмети и като видели ,че не потъват и не повдигат повърхността на водата, продължили с по-тежки, които потъват. Британския лингвист Дерек Бикертон наскоро съобщи, че според него гарваните са един от четирите познати животински вида, които могат да си подават знаци и сигнали за събития, които са отдалечени във времето от момента на предаване на тези сигнали. Има наблюдения, че гарваните са способни да организират други животни да им вършат полезна работа, например да „извикат” вълци и койоти, когато намерят труп на животно. Когато дойдат хищниците те разкъсват трупа и така го правят по-достъпен за птиците. Гарваните обичат да събират лъскави предмети и в началото учените са смятали, че го правят за да впечатлят други гарвани. Впоследствие правят извод, че това е така, защото младите гарвани са любопитни за всяко ново нещо, това влечение към новото отслабва с годините и старите гарвани дори показват фобия към нови неща. Младите гарвани освен това са много игриви, разигравайки всякакви игри във полет и дори включвайки други видове на игра тип ”хвани ме, ако можеш”. Те са и едни от малкото видове, за които е известно че си правят играчки.
Гарваните охотно се хранят с мърша и затова се асоциират със смъртта, като и до днешен ден се отразяват в културата на човека:

• В античната митология гарвана е бил спътник на Аполон, съзвездието Гарван е свързано с древногръцкия култ към Аполон.
• Върховния бог в германо - скандинавската митология Один се съпровожда от гарваните Хугин и Мунин /мислещия и помнещия/
• В преданията, гарваните обикновено долитат на местата с кръвопролитие и изкълвават очите на убитите воини.
• В скандинавските митове появата на гарвана - това е лош знак, предвещаващ нечия гибел.
• В Стария завет гарваните носят храна на пророк Илия в пустинята, а цвета на косата на цар Соломон в песните се сравняват с цвета на враново крило.
• В епоса на Гилгамеш само гарваните, пуснати от ковчега, съумяват да намерят суша след всемирния потоп.
• Народната балада „ Трите гарвана” / The Three Ravens/ и нейната производна “Twa Corbies”, разказват за гарвани, обсъждащи изяждането на тялото на водача с различен изход.
• Стихотворението на Едгар Алън По „Гарванът” се счита за едно от най-значимите в историята на поезията.
• Разказа на Иван Бунин” Гарванът”
• Песента на The Scorpions “ Черен гарван”
• Песента на шведската симфо - метал група Therion «Raven Of Dispersion» от албума Vovin
• Кинофилма „Гарван”, с интересен сюжет, в който гарвана се явява ангел - хранител на главния герой
• Книгата” Гарвани” на американския писател Джордж Доус Грин
• В книгата на Чарлз Де Линт „ Напуснати небеса” се разказва за девойки  - гарвани
• Съществува и разработчик на компютърни игри Raven Software, на който логотипа е гарван
• В измислената вселена Warhammer 40000 Корвус Коракс  - е името на примарха на легиона на Гвардията на Гарвана.
• Древноримската пословица  Comix cornici nunquam confodit oculum (корникс корници нунквам конфодит окулум) - Гарван гарвану око не вади

Фиг 2. Географски ареал на разпространение на гарвана.

Черна врана,Чёрная воро́на, Сarrion Crow,Corvus corone L. 1758
Сива врана, Серая ворона, Hooded Crow, Corvus /corone/ cornix L. 1758

Черната и сива врана, подобно на гарвана са едни от най-разпространените и обичайни представители на рода Вранови в Европа и Азия. Името Corvus corone произлиза от латинското сorvus - гарван и гръцкото  κορώνη  -  врана. Дискусионен е въпроса за това доколко източните подвидове се различават от западните и дали има достатъчно разлики, за да се отделят в отделни видове. Въпреки, че сивата и черната врана са описани от Линей като отделни видове, до днешен ден продължават споровете относно таксономичния статус на тези врани. Редица  генетични изследвания, показват липса на генетична разлика между тези видове и затова редица автори приемат, че сивата и черната врана могат да се разглеждат като един вид. Тогава черната врана описват като Corvus corone corone, а сивата - Corvus corone cornix. Далекоизточната черна врана понякога също разглеждат като отделен вид Corvus orientalis, а за европейската черна врана оставят Corvus corone.

Вида Corvus corone се поделя на 6 подвида, повсеместно разпространени.

• Corvus corone cornix Обикновенна сива врана определяна още като
• Corvus cornix , Hooded crow
• Corvus corone sharpii Източна сива врана
• Corvus corone corone Обикновенна черна врана
• Corvus corone orientalis Източна черна врана
• Corvus cornix cappella среща се в Междуречието и Южен Иран
• Corvus cornix sardonius Сардинска врана

Съгласно филогеографските изледвания, основани на мтДНК, тези подвидове се поделят на източни и западни подклонове. Оперението е съответно  - C. c. corone и C. c. orientalis - черно, а C. c. cornix, C. c. sardonius и C. c. capellanus - сиво черно. Източния подклон включва птици от руския далечен изток и Япония, които са черни.  Разпространението на C. c.orientalis се простира на юг до Китай и Кашмир и също се включва към тази хаплогрупа. Западния подклон вероятно е обособен от два рефугиума – подклон „а”, формиран главно от индивиди от Англия до Централен Сибир  и втори подклон”в”, включващ индивиди от източните региони, Киргизстан и Байкалския регион до североизточна Русия /Камчатка/. Сред западния подклон, състава на черната популация е на запад и на изток, докато сиво-черната формира центъра. Хибридната зона между C. c. cornix и C. c. orientalis , се простира между река Об и Енисей в западен Сибир и е широка около 150 км. Европейската хибридна зона , с ширина от 30 до 100 км между C.c. corone и C. c. Cornix се простира от Лигурските Апенини през южния край на Алпите и през централна Европа на север до Ютландия до южна Шотландия.
Няколко изследвания показват, че тази хибридна зона е изключително стабилна за последните сто години, и се премества относително слабо и локално.  Отношенията между C. c. corone и C. c. cornix са определени като вторична контактна зона, след като тези популации веднъж са били изолирани в миналото. Тъй като не може да се определи строга зависимост между оперението и генетичните различия, може да се каже, че има продължителен и постоянен генен поток между двата подвида. Това се подкрепя и с наблюденията в хибридната зона на междинни цветови морфотипове / от cornix сиво - черно до чисто черно/. Възможни са три обяснения за сегашното разпространение на окраската: /1/ Сиво - черните форми са възникнали по-скоро в центъра на иначе черните видове с ниско генетично разнообразие. Освен това има наблюдение, че сиво-черната окраска е свързана с генетично предимство при по-сухи условия на околната среда/ тази форма възниква в Арало - Каспийския рефугиум/. След това, тази окраска се е разпространила относително бързо в голям ареал. В този случай няма открити различия на ниво мтДНК. /2/ Сиво-черната форма / C. c. cornix,
C. c. sardonius и  C. c. capellanus/ произлиза от относително малка родителска популация от отделен / южен / рефугиум. Първоначално може би, тази форма е притежавала различен мт. хаплотип, но в последствие при постглациалното разширение на ареала са влезли в контакт и са хибридизирали с черните C. c. corone на запад и C. c. orientalis на изток. Така постепенно мтДНК гени са се уеднаквили с тези на черно - сивите форми. /3/ Черните C. c. orientalis, представени от подклон /в/ оцеляват на заледяването в отделен Югоизточен рефугиум. Подклон /а/ остават в отделен рефугиум, където формите / черно - сивите и черните/ присъстват съвместно и успешно се хибридизират. C. c. corone може да е в резултат и на постглациална хибридизация на мъжки C. c. orientalis/ черен/ с женска от сиво-черните форми. За да се потвърди някоя от трите хипотези е необходимо да се продължат генетичните изследвания с нуклеарни маркери, които да потвърдят или не съответните мтДНК хаплотипове. За целта на таксономията по-горе цитираните изследвания на мтДНК не подкрепят съвременното делене на европейската черна и сива врана C. corone и C. cornix, като отделни систематични видове.

Фиг 3. Разпространение на сивата и черната врана. С тъмен шрифт е указано положението на Европейската и Сибирската хибридни зони. Долу в дясно, родствената Corvus pectoralis, разпространена в Китай.

Фиг 4. Разпространение на сивата и черна врана по подвидове. Щрихованите участъци указват Европейската и Сибирската хибридни зони. Със синьо и червено е дадено поделението на Източен и Западен подклон, на основа на мтДНК хаплотипове.

Този неясен  таксономичен статус също се подчертава от по-ранни генетични изследвания на двата определени вида, основаващи се на RAPD - PCR анализ, микросателитни маркери, RFLPs, алозимни маркери и нуклеарни интрони, които показват липса на генетична диференциация между сивата и черната врана.  На основа на RAPD - PCR анализ при представители от Сибирската хибридна зона, където двата вида се срещат и хибридизират, се установява, че между тези два вида има по-малка генетична разлика, отколкото между техните хибриди. Така се подкрепя идеята, че сивата и черната врани, представляват всъщност един широко разпространен супервид, включващ редица подвидове и най-вече хибридни морфоформи с различна окраска.
Двата вида/подвида се интересни от гледна точка на видообразуването в ново време. Могат да се разглеждат като вид, чиято популация се е разделила на няколко популации по време на заледяванията през късен плейстоцен, в отделни рефугиуми. Средната популация е закрепила дивергенция по отношение на окраската. Счита се че полиморфизма в окраската е стъпка по посока на репродуктивна изолация при птиците, тъй като по време на брачния период птиците се влияят от външния изглед на партньора. Тоест появата на сивото оперение при черните врани е довело до стъпка в посока на репродуктивна изолация, което означава, че видът е в посока на дивергенция и разделение на два нови вида. Така сивата и черната врана могат да се разглеждат като междинни видове, част от пътя на ново видообразуване и поява на нови два вида. След края на плейстоценското заледяване и последващо затопляне, следва популационна експанзия. При разширението на популациите от трите рефугиума, те достигат контактните зони на сегашното положение на хибридните ивици. Хибридните зони представляват интерес, от гледна точка изясняване на еволюционните механизми при видообразуването. Могат да се нарекат „еволюционни лаборатории”. Наблюдението на такива хибридни зони би могло да поясни механизмите, при които две популации еволюират до два отделни вида. Да разгледаме случая, когато  популацията на един вид бъде разделена от някакъв изолиращ фактор на две или повече популации. Ако това изолиращо събитие е достатъчно продължително, за да доведе до стабилизирането на различия между тези популации и в последствие когато този фактор вече го няма, т.е популациите отново могат да влизат в контакт една с друга, могат да се наблюдават следните събития. Ако различията са съществени, настъпва репродуктивна изолация, водеща до обособяването на два вида. Ако различията са несъществени, настъпва панмиксия, която уеднаквява генофонда в една обща популация. В случая на сивата/черна врана, интересното е, че тези хибридни зони са постоянни, т.е не се увеличават, довеждайки до уеднаквяване на вида като цяло. Не се стесняват, водейки до окончателно разделение на двата вида. Наблюдават се и други механизми за репродуктивна изолация при тях, освен различията в окраската, като отлагане на по - малки по размер яйца, социално придържане към строго определени групи. За да се изясни механизма на видово разделение, сивата и черната врана представляват добър модел за изследване, като основната насока на изследванията се насочва към реализация на гените, кодиращи окраската при тези птици, тъй като се счита, че окраската е един от най-съществените белези, определящи репродуктивна изолация при птиците. Тъй като секвениране на тези гени, а и по-горе описани методи за ДНК анализ показват ниско ниво на диференциация между двата вида, се преминава към изследване на ниво транскриптом. Нов метод, наречен  РНК - секвениране /RNA-seq/ , дава възможност за оценка на предаване на биоинформационния поток, т.е кои дадени гени за окраска се реализират и водят до различията между двете врани и кое води до отключването на тази реализация по този начин. Друга насока на работа е плейотропното влияние на гените на меланокортиновата система. Меланин базирани окраски, както е и случая с враните, е установено че имат плейотропно влияние и са свързани с физиологични и поведенчески белези. Например, видовете с повече меланин, са по устойчиви на стрес, болести, по енергични са, сексуално активни и се различават по хомеостазата си. Това се дължи на плейотропния ефект на гените отговорни за меланогенезата. Отношението на меланинбазирана окраска с поведението и физиологията има важни последствия за еволюционната динамика на популаците.
За  изясняване на таксономичния статус на двете врани е необходимо да се разширят изследванията в две насоки - досегашните методи да се продължат при по - голяма извадка, която задължително да включва индивиди от рефугиалните региони; да се секвенира и изследва по-голяма част от генома на двете врани.

Сивата и черната врана не се различават по своята екология. Обитават сходни хабитати и имат широко разпространение.
Оперението на черната врана е черно със зеленикави или виолетови отблясъци, по зеленеещо от блясъка на гарвана. Клюна, краката и стъпалата също са черни. Черната врана се отличава от сивата по оперението. Клюнът е къс, масивен, слабо извит надолу. Сивата врана е със сиво тяло, докато главата, крилата и опашката са черни. Дължина  около 50 см, тежи 460-690 г. Средно е по-голяма от посевната врана, по-масивно е сложена, има по-дебел и по-извит клюн от нея. На полето се отличава по окраската и по по-широките криле, леко извития надолу клюн.

Враните са всеядни птици, хранят се с насекоми, малки птички и яйца, гризачи и гущери, жаби, риба, растителна храна - семена на различни растения, както и растителни части, хранителни отпадъци и мърша. Всеизвестна е съобразителността на враните и тяхното умение да използват предмети на околната среда, например намирайки орех, градската врана, може съобразително да го хвърли на пътя и да почака да мине кола, която да го счупи и така да изяде ядката.
Сезона на размножаване се предшества от брачна игра с въздушни гонки, различни премятания, лупинги и други игри. Партньорите строят гнездо всеки сезон. Размера на гнездото, цвета на яйцата, срока на инкубация, отглеждането, разпределението на брачните отговорности е както при гарвана. Сивата врана започва да гнезди в март - април / в зависимост от климата/. Гнездата си строят в парковете, на разклоненията на дебелите клони на дърветата, под стрехите, по водосточни тръби. Женската снася 4 - 6 синьо - зелени яйца с тъмни точки към края на март до май. Мъти ги по около 18-19 часа, без да напуска гнездото, като мъжкия през това време я храни. След 25 дни се излюпват птиченцата, които се хранят и от двамата родители. В средата на юни малките започват да летят, като още не напускат гнездото и се държат близо до родителите си, които им помагат да намират храна. През юли семейството се разпада. Към есента враните се събират на ята около сметища и места, където биха намирали лесно храна, за да презимуват. Максимално известна продължителност на живот 20 години.
Враните прекрасно различават и съответно реагират на просто разхождащ се човек и на ловец с оръжие. Наименованието на английски на плашило е scarecrow и именно произлиза от това,че е създадено да плаши враните. Въпреки, че не са големи по размер, те защитават безстрашно малките си. Ако малко падне от гнездото, по-добре не се опитвайте да го вземете в ръка, враната веднага ще започне да грачи, привличайки така други врани, които се събират много на брой и атакуват натрапника, било то котка, куче или човек. Враните запомнят натрапника и следващия път още щом се появи започват да грачат и шумят.
Сивата и черната врана са едни от най-синантропните видове, типични обитатели на градовете. Съществуват както и напълно установени градски популации, така и приходящи от полето. Много от тях, прекарват топлите месеци в горите и селските региони, а зимуват край и в градовете. На места поради плътността на популациите им, враните представляват проблем .

Фиг 5. Ареал на разпространение на черната/сива врана

Посевна врана, Грач, Rook, Corvus frugilegus L. 1758

Посевната врана (Corvus frugilegus)  е също член на сем. Вранови. Името дадено от Карл Линей  frugilegus идва от латинското събирач на храна. Този вид е подобен на черната врана но е по-малък. Отличава се от нея и по сиво-бялата гола кожа около основата на човката пред очите. Перата около краката изглеждат по-рошави и по-дълги от тези на черната врана.
Счита се за резидентна във Великобритания и Ирландия, както и за голяма част от северна и централна Европа, вагрантен вид за Исландия и северна Скандинавия, среща се и източна Азия, където слабо се отличава. Северните популации имат тенденцията да мигрират на юг през есента, докато южните мигрират спорадично. Вида е интродуциран в Нова Зеландия, като няколко стотин птици са пуснати там на свобода от 1862  до 1874, но сега се смята, че техния ареал е строго локалиризан.
Посевната врана е всеядна, но основно се храни с червеи и личинки на насекоми, които намира, като разрива земята със клюна си. Обичат на големи ята да следват тракторите, които орат земята.
Гнездят по дърветата на голуми колонии. Обикновенно зимува в градовете и населените места. Обитател на откритите ландшафти. В населените места, по дърветата на стари пътища, много често се виждат цели поселения от тези врани. Гнезда, които те използват дългогодишно. Макар всеядни, зимата се хранят с хранителни отпадъци от човека и растителни храни. Зимата живеят поединично или на неголеми групи, често с други родствени вранови.
Пролетта посевната врана прилита рано, още докато снега се топи на полето. Периода на прилитане е различен в различните места - от февруари до април. Гнездовата колония може да се поддържа десетилетия. Веднъж в годината се снасят от 3 до 7 яйца. Птиченцата се появяват в началото - средата на април. Мътенето продължава от 16 до 20 дни. Птиченцата започват да летят след около 30 дни. Отлитат в началото на май до първата половина на юни.
Още в края на XIX век месото на тези врани се е използвало за храна от «бедната класа» в Европс, в частност, в Германия и Украина. В Германия ги осолявали в бъчви.
Интелигентността и на тези вранови е всеизвестна, най-вече с това да използват различни прости инструменти с клюна си и с краката си. Учени сравняват техния интелект с този на човекоподобните маймуни.

Филогеографските изследвания разделят вида на две отделни групи, представени от два мт. Подклона, и това кореспондира като цяло с разделянето на вида на два парапатрични подвида C. f. frugilegus и  C. f. pastinator. Следващи изследвания с повече индивиди от различни географски региони, включващи и нуклеарни генетични маркери биха дали повече яснота за парапатричното обособяване на тези подвидове, генетичния поток и хибридизация в местата на припокриване.

Фиг 6. Ареал на разпространение на посевната врана.

Сврака, Сорока, Common magpie, Pica pica L. 1758

Свраките населяват цяла Европа от Нардкап в Скандинавия до южните части на Испания и Гърция. Отсъства само на няколко острова в Средиземно море. Също така населяват крайбрежни части на Мароко, Алжир и Тунис в северна Африка. От източна Европа е разпространена до  65° северна ширина, от Близкия изток ареала и се простира до Турция и част от Иран почти до крайбрежието на Персийския залив. В Далечния изток северната граница на разпространение отстъпва на юг до Японско море. В Азия до Северен Виетнам и северозападна Монголия. Изолирана популация се намира на полуостров Камчатка. Освен това една малка популация се опазва като паметник на природата на остров Кюсю.

Фиг 7. Ареал на разпространение на свраката.

Благодарение на характерното черно - бяло оперение и необичайно дългата опашка, свраката е неповторима и лесно се разпознава. Главата, шията, гърдите и гърба се черни с виолетов или синьо-зелен метален отблясък, корема и плещите са бели. Често са бели и краищата на крилете. Дългата опашка /по-дълга от тялото/ и крилете са черни. Черното оперение има метален отблясък. Перата на опашката и външната страна на маховите пера отблясват в зависимост от светлината в метално виолетово или синьозелено. Пролетта цвета отслабва и по-трудно се определя. Мъжките и женските не се различават един от друг външно, мъжките са малко по-тежки, средно 233 г (женските - средно 203 г). Свраките достигат дължина 51 см, размаха на крилете достига 90 см. На земята се придвижват на подскоци, но могат и да ходят с характерна за врановите походка. Много умело се придвижват между клоните на дърветата. Полета е вълнообразен планиращ. Свраката често издава характерни звуци, силни, пронизителни, като така „говори” с другите свраки или сигнализира опасност.
За привличане на партньор, свраката използва тихо пеене, много силно вариращо в зависимост от времето и индивида. Може да е ритмично или аритмично, често се съчетава с меки трели и високи подсвирвания. Отделните птици имитират други животни. За обозначаване на своята територия издават крясъци «киа», «кьяя» или «кик», като се намират високо на дърветата. Птиците в гнездото просят с високо стържещо «пиррр». Често издават също така дълги крясъци  «чакр», «чирк», «чиррл» или «чара». В зависимост от интонацията (меко, твърдо, дълго, кратко), призива има различни значения. Носовите протяжни крясъци могат да звучат като «грех».
Обитават неголеми гори, паркове, градини, често недалече от човешки поселения. Избягват гъстите гори. Живеят по двойки. Партньора избират през първата година от живота си, първото чифтосване е на около двегодишна възраст. На следващата пролет започват да строят гнездо и да се грижат за потомството. Защитават своята територия от други свраки. Неспокойния вик на обезпокоената от ловец сврака, ще бъде чут не само от своите събратя, но и от вълка, мечката и други горски животни. Свраките строят няколко гнезда, но използват само едно. Гнездото е характерно кълбовидно. Женската снася от 5 - 8 яйца през април и ги мъти по 17 - 18 часа.
Както и останалите вранови, свраките се хранят с разнообразна храна. В нейното меню влизат както малки бозайници, така и насекоми. Често разрушават чужди гнезда, вземайки яйца и птиченца. Понякога успяват дори и на кучета да вземат кокалите. Живеещите недалеч от човека свраки не се боят да откраднат някаква храна. Като цяло са всеядни, като се хранят и с животинска и с растителна храна. Насекоми, червеи, гущери, паяци, мокрици, гъсеници на пеперуди, често на изораната нива, разкопавайки с клюна. Събират зърна и симена на полето, особено след събиране на урожай. Със силния си клюн разравят лесно земята или разрушават гнезда. Ако плячката е голяма, я затискат с единия крак и откъсват парчета с клюна.
Свраката се счита за една от най-интелигентните птици. При нея са наблюдавани щателно замислени социални ритуали, като включително израз на печал.
Свраката е единственото известно животно, различно от бозайник, което различава себе си в огледалото. За сравнение папагалите не могат да се различат в огледалото и смятат отражението за друг папагал.

Известни са няколко подвида, разпространението на които може да си види на фигурата.

• Pica pica asirensis
•  Pica pica mauritanica
• Pica pica melanotos
•  Pica pica pica
• Pica pica fennorum
• Pica pica bactriana
• Pica pica hemileucoptera
• Pica pica leucoptera
•  Pica pica kamtschatica
•  Pica pica serica
•  Pica pica bottanensis

Северозападните Африкански раси се различават по синята гола кожа около очите,  липсата на бяло на трътката и опашката. Югоизточните Арабски раси се отличават по по-малките си размери и матово черното оперение без отблясъци, на перата бялото е малко. Сибирските раси имат по-интензивно бяло на крилете и диамантенозелен отблясък, Корейските птици имат виолетов отблясък , относително дълги криле и по-къса опашка.
Анализ на мтДНК последователности показва, че Корейския подвид P.p. sericea е много по различна от евразийските форми и може дори да се разглежда като отделен вид. Северно американските свраки, които изглеждат идентични с Евразийските форми и досега се считаха за сродни с тях, са генетично по-близки до жълтоклюната сврака (Pica nuttalli). Основните евразийски линии, които са доста различаващи се, все още не са достатъчно добре изследвани, за да може да се определи статуса на такива форми като северозападния африкански подвид P. p. Mauretanica и югозападния арабски подвид P. p. Asirensis, които се разглеждат като евентуално отделни видове. Най-големия палео - подвид е описан като Pica pica major.
Като цяло подвидовете се поделят, както при повечето изследвани вранови на Източен и Западен мт. подклонове. Западните подвидове генетично са по-близки с Pica hudsonia и Pica nuttalli. Това потвърждава по-скоро, многократното разширяване и свиване на ареалите на видовете от западния подклон. От друга страна в този подклон, видове от доста отдалечени региони /Испания и Чукотка/ показват голяма генетична близост, което означава доста бърз темп на разпространение на голям ареал, което най-вероятно е постглациална колонизация на райони подходящи условия, понеже като цяло видът е седентарен. Най-вероятно двата северно американски вида Pica hudsonia и Pica nuttalli са произлезли от видове на западната хаплогрупа при разширението на ареала към Северна Америка. Изолирането на популацията в Северна Америка по време на заледяването е довело до появата на тези два нови вида Pica hudsonia и Pica nuttalli. Източната хаплогрупа се простира до Кнабаровския регион в руския Далечен изток. Работи се върху възможна хибридизация на двете хаплогрупи в контактните региони, но изследванията тепърва предстоят.

Фиг 8.  Разпространение на подвидовете свраки

В Европейския фолклор, свраката е свързана с редица суеверия, които създават репутацията и на поличба на лош късмет. Донякъде тези репутация е създадена от навика и да краде лъскави предмети и агресивното и поведение спрямо други пойни птици. През 19 век в книгата “A Guide to the Scientific Knowledge of Things Familiar” , се цитира поговорката „ Ако видиш сама сврака, времето се разваля”. В книгата се обяснява, че това суеверие е възникнало от това, че свраките по двойки събират храна и правят гнездо при хубаво време. В Шотландия, сврака близо до прозореца предвещава смърт.  В италианския и френския фолклор, склонността на свраката да краде лъскави предмети се обяснява с търсенето и на скъпоценни камъни. Редица произведения са посветени на тази тема. В българския, чешкия, унгарския, полския и шведския фолклор, свраката също се описва като крадец. В Швеция тя се свързва и с магьосничеството. В Норвегия свраката също се счита за хитра и крадлива, но се счита и за птица на хулдра - подземните хора.

Сокерица, Kедровка, Spotted Nutcracker, Nucifraga caryocatactes L. 1758

Неголяма вранова птица, по-малка от сойката с по-тънък и по-дълъг клюн. Дължината и достига  30 см, опашката 11 см. Тегло  125-190 г.  Окраската е тъмно шоколадово кафяв цвят с бели петна липсващи само на главата. Крилете и горната част на опашката са черни с зеленикаво син отблясък. На края на опашката има светло петно. Женската малко се отличава от мъжкия по това, че е малко по-светла и белите петна не са така рязко ограничени.
Разпространена е в горите, преобладаващо иглолистни, на Европа и Азия, от Скандинавия и Алпите до Камчатка, Примория, Курилските острови, Япония и Китай. Сокерицата/ кедровка/ е единствения разпространител на сибирския кедър Pínus sibírica.
Името и, дадено от Линей е дублирано първо на латински и второ на гръцки, имащо едно значение, ядкотрошачка . Английското „лешникотрошачка” се появява през 1738 при превод на немски пътеводител, тъй като птицата не е била позната до 1753г.
Описани се следните подвидове:

• caryocatactes (Linnaeus, 1785)  - в Скандинавия на запад и изток в Европа, Кавказ и северен Казакстан, зимува на юг в
• macrorhynchos (Brehm, 1823) северна и североизточна Азия, към северен Иран, Корея и северен Китай, вагрант във
• rothschildi (Hartert, 1903) Планината Тян Шан и Дзунгариан Алтай, Казхстан и Китай 
• japonica (Hartert, 1897) централни и северни Курилски осторови, Хокайдо, Хоншу и Хондо, Япония
• owstoni (Ingram, 1910) Тайван
• interdicta (Kleinschmidt and Weigold, 1922) планините на северен Китай
• hemispila (Vigors, 1831) Хималаите / от западен Непал на юг до Кашмир/
• macella (Thayer and Bangs, 1909)  източни Хималаи до северен Тибет, западен Непал, северен Мианмар и югозападен Китай
• yunnanensis (Ingram 1910) югоизточен Китай

Фиг 9. Географско разпространение на сокерицата.

Въпреки широкото разпространение на вида, генетичните изследвания, основани на секвениране на част от контролния регион на мтДНК показват относителна генетична хомогенност. Този вид е един от трите вида вранови, които не показват характерното делене на източен и западен хаплотип.
Основен хранителен ресурс на сокерицата са боровите ядки на различни видове борови дървета (Pinus sp.). Където липсват борови дървета, се храни с ядки на смърчове (Picea sp.) или лески (Corylus sp. лешници). Тези които се хранят с лешници имат по-дебела човка. С помощта на човката разчупват твърдите черупки. Понякога могат да се хранят и с насекоми, малки птички и яйца, гризачи и мърша. Интересно за този вид е, че има подезична торбичка, в която може да съхрани и пренесе до 100 кедрови ядки на един път. Видът е известен със сравнително дългите си хранителни миграции.
Двойките на сокерицата остават заедно цял живот и тяхната територия се простира от 20 до 30 акра. Гнезденето е винаги рано при този вид за целия ареал, като използват запасите, натрупани от предната есен. Гнездото обикновено е построено високо на някое иглолистно дърво. Снасят от 2 до 4 яйца, които се мътят 18 дни.  И двамата родители хранят малките, които започват да летят на около 23 дни, но остават с възрастните за няколко месеца, следвайки ги в търсенето на храна, учейки се на техники, важни за тяхното бъдеще.

Обикновенна чавка, Гарга, Jackdaw , Галка,  Corvus monedula L. 1758

Разпространена в Европа, западна Азия и северна Африка. Въпреки, че като цяло видът не е мигриращ, северните и източните популации мигрират на юг през зимата. Пръв видът е описан от Линей, който и дава името Corvus monedula от monedula  - монета. Английското име “jackdaw” идва от jack - малък и daw - чавка, на староанглийски.
ДНК анализ показва, че този вид е генетично близък с даурската гарга Corvus dauuricus. Двата вида се разглеждат достатъчно отличаващи се, за да бъдат отделени систематично в подрод Coloeus. Тази група се явява базална за врановите. Има описани случаи на хибридизация между двата вида в планината Алтай, южен Сибир и Монголия.
Познати са четири подвида, които се различават главно по окраската на перата на главата.

• C. m. monedula (Linnaeus, 1758),  Ареала му простира в Скандинавия, от южна Финладия на юг до Дания, през Германия и Полша, южно източна централна Европа до Карпатите и северозападна Румъния, северна Сърбия и Словения. .
•  C. m. spermologus (Vieillot, 1817) , Разпространен в западна и централна Европа от Британските острови, Нидерландия, през Швейцария до Италия на югоизток, Иберийския полуостров и Корсика. Името му идва от гръцкото σπερμολόγος  - събирач на семена. По - тъмен на цвят от останалите подвидове.
• C. m. soemmerringii (Fischer, 1811) . Разпространен е в североизточна Европа и северна и централна Азия - Русия, езерото Байкал, Монголия, на юг до Турция, Израел и източни Хималаи. Този подвид е описан като Corvus soemmerringii през 1811 от Johann Fisher von Waldeheim  в памет на Samuel Thomas von Somemerring.
• C. m. cirtensis (Rothschild and Hartert ,  1912), Разпространен в Мароко и Алжир в северозападна Африка. Името идва от древните градове  - Цирта и Нумидия

Фиг 10. Географско разпространение на гаргата.

На дължина достига до 34-39 см, тегло 175 - 280 г. Оперението е от черно до сребристо сиво / главата и гърдите/ цвят. Ирисите са светло сиви почти бели. Има и индивиди със светло зелени или светло сини очи. Полов диморфизъм няма.
Населяват скалисти участъци по крайбрежията, разредени гори със стари дървета, населени места със стари постройки. За гнездене се нуждаят от укрития и затова е разбираемо неравномерното им разпределение в градските райони, където предпочитат къщи с чардаци и стрехи, високи постройки с вентилационна система. Срещат се и в земеделски региони. Общителни, социални птици, които живеят на малки групи с комплексна социална структура. Обичат да издават звуци. Обикновенно по време на полет издават силен метален звук  „чак - чак” или „как - как”, с което поздравяват на себеподобните си. „Киау” или „ куоу”, когато викат малките си за храна или мъжкия вика за храна женската. Когато женската моли за храна мъжкия , тя издава малко по - различно „” кииай”, „ чаийк” или „”гиааа”. Гаргите се събират по много и шумейки, издавайки всякакви звуци, „си бърборят” преди сън.  За предупреждение издават дълъг стръжещ звук, „ аррррр” или” карррр”. Пиленцата започват да писукат на около седмица, а до 18 ден вече могат да издават силен пронизващ звук.
Всеядни са, като се хранят с голямо разнообразие от растителна храна и безгръбначни животни, хранителни отпадъци в населените места. Моногамни са, като строят просто гнездо в избраните укрития, скални цепнатини, хралупи на дърветата и по сградите. Женската снася около от 2 - 9  светло сини или синьозелени яйца с кафяви пръски. Мътенето продължава до 17-18 дни, когато се излюпват голите и безпомощни малки, зависими от родителите за храна. След около 28 - 35 дни започват да летят, но продължават да са близо до родителите си.
Според Древногръцката митология гаргата може да бъде уловена с паница олио. Това нарцистично създание ще започне да се оглежда самовлюбено, докато не падне и не се удави. В една от басните на Езоп, гаргата е олицетворение на суетата, заимствайки чужди пера, за да се представи за по-красива птица и да стане цар на птиците. Друга басня осмива глупостта на гаргата да чака смокините под смокинята да узреят. Има гръцка и римска поговорка, която казва „ Лебедите ще запеят, когато гаргите замълчат”. Тълкува се, че гласа на мъдрите, ще се чуе, когато неразумните замълчат. Принцеса Арнет е подкупена със злато от цар Минос на остров Крит и е наказана, като се превръща в също толкова алчни гарги, крадящи лъскави предмети. Римския поет Овидий описва чавките като предвестници на дъжд. Плиний отбелязва, че тесалийците, илирите и лемнийците толерирали чавките, за да унищожават яйцата на скакалците. В различните култури има различни поверия за чавките. Чавка застанала на покрива, показва пристигане на някой нов. Гарга, стояща на покрива, но спускаща се по комина предвещава смърт. Лоша поличба е да ти пресече пътя. Чавки на кулите на катедралата, предвещавали дъжд. В 12век, Уилиам от Малсбъри записал случката с една жена, която чувайки по силните крясъци на гарги, започнала да крещи, че наближава страшна катастрофа и тя е чула предвещанието за нея. Според чешките вярвания, каращи се гарги предвещават война.
Поради широкото си разпространение и плътните си популации, гаргите на места се считат за вредители. В някой страни са разрешени за отстрел.

Дезоксирибонуклеиновата киселина ДНК е генетичния материал на всеки жив организъм. Генетичната информация в молекулата на ДНК се кодира от нуклеотидите гуанин, аденин, тимин и цитозин. Те правят последователностите, които кодират аминокиселините. ДНК има двойно спирална структура. Гръбнака на двойната спирала е изграден от дезоксирибоза и фосфатна група. Нуклеотидите са свързани с помощта на водородни връзки на принципа на комплементарността  и така формират двойната спирала. ДНК е плътно пакетирана в хромозомите, намиращи се в ядрото на клетката. Най-малкия функционален сегмент от ДНК се нарича ген. Във всеки ген последователността на нуклеотидите варира с повтори, инсерции/делеции и транзиции/трансверсии между индивидите. Това води до вариации в самите видове. Генетичните вариации се изследват с цел да се изучи ефективния популационен размер, популационната история, която включва миграции и скорошно разширение, популационна структура и различни генетични заболявания.

Генотипизирането е процес на анализиране на индивидуалния генотип, чрез изследване на ДНК последователностите и сравняването им с тези на друг индивид. Този термин главно се използва, за да опише метода на определяне на ДНК – маркерни алели, които един индивид носи в даден геномен локус. Това улеснява идентифицирането на наследствени белези на даден индивид в неговото семейство и също така как те се различават между отделните видове. Много алели са в доминиращи или рецесивни форми, но те също така могат да се експресират по различни начини, така че даден белег да бъде унаследен в различни вариации. С други думи, генотипизирането е молекулярния код на ДНК, който води до изучаване на фенотипа на даден организъм. Редица изследвания успешно са направени за идентификация на ДНК региони, които увеличават реализирането на белезите. Разработени са успешни тестове за идентификация на носителство на определени белези с помощта на редица видове генетични маркери.

Митохондриална ДНК / мтДНК/.Митохондриалната ДНК е малка циклична молекула която има приблизително 37 гени, кодиращи 22 тРНК – и, 2 рРНК – и 13 иРНК – и в цитохром в кодиращ регион, който се използва за целта на филогенетични изследвания. Филогенетичните изследвания също се провеждат и в един некодиращ регион, (D-loop), който контролира експресията на мтДНК. мтДНК полиморфизми са широко използвани за определяне на структурата на популацията, различия между видовете и еволюционни взаимоотношения.

RFLPs (Restriction Fragment Length Polymorphism, полиморфизми в дължината на рестрикционните фрагменти).Те са базирани на нарязването на веригата на ДНК с известни рестрикционни ензими. Отделните фрагменти обикновенно се различават, поради точкови мутации, които създават/ нарушават мястото на срязване на ДНК или чрез делеции/инсерции могат да променят дължината на рестрикционния фрагмент. RFLPs  са широко използвани като кодоминиращи маркери. За целта на този метод ДНК трябва да е с много високо качество. Въпреки това, този метод е много подходящ за филогенетични изследвания, въпреки че поради тежката методология на прилагането му да става все по-малко надежден.

AFLPs (Amplification Fragment Length Polymorphism, полиморфизми по дължина на амплифицираните фрагменти).Този метод се отличава от предходния по наличието или отсъствието на рестрикционни фрагменти а не по големината на фрагментите. Нормално AFLP праймерите са строго специфични към таргетното рестрикционно място за целия нарязан геном. Когато тези маркери са доминантни, те могат да се използват само за оценка на генетичната вариабилност например при ДНК фингър принтинг / DNA finger printing / и не могат да се използват при популационни генетични изследвания

RAPD (Random Amplified Polymorphic DNA, Случайно амплифицирани ДНК полиморфизми). Метода се базира на къси арбитражни праймери, които се свързват към дадено място в последователността на ДНК, без това да е предварително известно, на случаен принцип. Получените таргетни продукти се амплифицират и изследват. В случай на мутации, несъответствия между таргета и праймера, те ще се отразят на продукта. Това са доминантни маркери, като детекцията на полиморфизми е ограничено. По принцип, ако се използват за доминантни маркери за регистриране на хетерозиготност, необходими са поне още два кодоминантни.

Алозими и Изозими.Те са варианти на един и същ ензим. Разликата между тях е кодирана от различни алели на различни гени. Като продукт на генната дубликация, ако един вариант преминава в поколението, друг може да бъде загубен в резултат на мутация, следователно показва генетична вариация. Те често се използват като генетични маркери. Тези молекулярни маркери се използват в популационния генетичен анализ и се изследват с помощта на гел електрофореза, основана на ензимния електричен заряд. Тъй като много ензими са невариативни в популациите, използването на изозими и алозими като молекулярни маркери за генетични изследвания е ограничено.

SNPs / единични нуклеотидни полиморфизми, single nucleotide polymorphisms/.Те представляват промяна на една база в геномната последователност. Използват се главно като би – алелни, кодоминантни генетични маркери, тъй като показват полиморфизъм на ниво молекула ДНК. Генотипизирането със SNPs зависи от сравняването на локус – специфични последователности, които са на различни хромозоми. Тези маркери се нуждаят от локус специфично праймери и също са ограничени от гледна точка изследване на хетерозиготността.

Микросателити /Microsatellites /.Микросателитите са последователности от ДНК, които имат къси тандемни повтори. Тандемните повтори варират между индивидите, така че няма индивид с едни и същи повтори с друг. Микросателитите се използват в криминалистиката, диагностиката на болести, популационно генетични изследвания, в консервационната генетика и  анализ на свързаност, поради техния полиморфизъм и обилното им присъствие в генома.

Приложение на микросателитните маркери

Генетичните изследвания, базирани на микросателити са потвърдени от проучвания на родствени връзки при аквакултури. В това проучване,  индивид на морски охлюв Haliotis asinine е генотипизиран чрез анализ на полиморфни микросателити. 5 полиморфни локуса са изследвани за да се индентифицират родителите, получени от 3 различни кръстоски, което се постига от съчетаване на алели от един локус. 96% от родителството бе потвърдено.При поколение, получено при кръстоска на един родител, само един локус потвърждава наследството. Това изследване също така води до заключението, че микросателитите могат да служат като маркер при кръстосването и подобряване на програмите за успешно поддържане на генетичното разнообразие. Генетичната структура на домашните видове, която се цели от процеса на одомашняването, чрез генетични изследвания и анализи е направена в Тунис на зайци с помощта на микросателитни маркери. Детайлизирано се анализира генетичното разнообразия на тунизийските популации зайци. При това изследване 50 заешки популации от населени места от Тозур до Гафза са анализирани по 36 микросателитни маркери, въз основа на което са гентопизирани 294. Генетичното разнообразие между популациите показва, че 98,9% от цялото генетично разнообразие се изяснява с индивидуалната вариабилност с хетерозиготност варираща от 0,3 до 0,53. Този анализ не само помага за консервацията на популациите, но също така спомага идентификацията на локуси за икономически важни белези. При вълците са изследвани реколонизаторските процеси  с помощта на популационната генетика. Вълците от Алпите и Апенините са генотипизирани с помощта на 12 микросателитни локуса и е изяснено, че вълците от Алпите показват ниско генетично разнообразие в сравнение с тези от Апенините. За да се докажат възможностите на микросателитните маркери са изследвани кучета. Кучетата нормално се различават по фенотипни белези, такива като размер, форма, окраска на козината и поведение. Въпреки тези различия, 28 породи кучета са анализирани за генетични вариации с помощта на 100 микросателитни маркери. Получените породи – специфични алелни честоти са използвани за интерпретация на генетичната дистанция между породите. Получените резултати също показват, че хетерозиготността намалява когато популацията намалява размера си.

Когато микросателитните маркери присъстват в половите хромозоми, те също така се използват за определяне на пола. Консистенцията на маркерите за определяне на Х и У – хромозомите, дори и в полово незрели индивиди, води до надеждността на микросателитните маркери при определяне на пола.

Определяне на пола

Фундаментален процес при повечето видове е свързан с половия фенотип, който определя бъдещето на индивида от ембрионалния период. Механизма на половата детерминация води до развитието на ембриона по два различни пътя: на женски и мъжкия фенотип. Идентификацията на пола е много важен критерий в еволюцията, природозащитна цел, пренаталната диагностика, криминалистиката, популационната генетика и също така при изследвания на застрашени от изчезване видове. Половото определяне е разделено на две големи категории: определяне на пола, зависещо от околната среда (ESD) и генетично определяне на пола (GSD). При първата категория, пола се определя от външни сигнали след оплождането, което означава, че пола в който зиготата диференцира не зависи от генетичната хромозомна композиция. При бозайниците определянето на пола главно зависи от хромозомната конституция на гаметите. Пола се определя от половите хромозоми, като ХХ определя женски, а ХУ мъжки индивид. В генома на бозайниците, У хромозомата носи определен набор от гени, които определят бащинството. Присъствието на SRY(sex determination gene, ген за полово детерминиране) на късото рамо на У хромозомите позволява определянето на пола. У - хромозомните специфични единични нуклеотидни полиморфизми SNPs имат ниско мутационно ниво и се използват У – специфични микросателити. Sry гена също се използва като директен филогенетичен маркер. Sry гена принадлежи към фамилията на Sox гени, които кодират група от транскрипционни фактори, свързващи се с малката бразда на двойната спирала ДНК. Тези Sox гени принадлежат към супер – фамилия от гени, характеризиращи се с хомологни последователности, наречени високо подвижна група / high mobility group HMG box/. Известни са повече от 20 Sox гени при бозайниците, въпреки че някой от тях нямат отношение за половата детерминация. Sox9 гена е установен, че се включва в определянето на пола, като неговата експресия е специфична за мъжките гонади на птици и бозайници и няма експресия при женските. Sox гените се регулират от Sry гена.

Цинк фингър домейни /Zinc finger domains/.ZFY е ген за цинк – фингър протеин кодиран в У – хромозомата, ZFX съответно в Х – хромозомата. В Япония е експериментирано определянето на полапри мармозетки на основа на тези гени, с помощта на PCRна полиморфизми в дължината на рестрикционните фрагменти (RFLP).След като са получени определени фрагменти и след това са нарязани с определени ензими, са открити различни ивици при гелната електрофореза, характеризиращи двата пола.

Амелогенин.Амелогенина е главен протеин, който формира външния емайлов слой на зъбите. AMELX/AMELY  гените са хомологни последователности, които се намират в половите хромозоми на бозайниците. Предимствата да се използва тази техника е тази, че амплификацията на двата амилогенина AMELX/AMELYхоомлогни последователности може да се направи в една реакция. Такива изследвания са направени с комерсиална цел при кози. Първо са клонирани и определени интронните последователностти на AMELX/AMELY гените на козите от мъжки и от женски  индивиди / пробата се взима, като тъкан от ушите/. Резултатите базирани на на PCRна полиморфизми в дължината на рестрикционните фрагменти (RFLP) и Southern blot хибридизация, показват, че в AMELY гена има повече делеции/инсерции, в сравнение с AMELX гена и също така че intron 5 има само 48% сходност с този на AMELX гена. След това при амплификацията на фрагменти от двете полови хромозоми изолирани на агарозен гел с PCR, използвайки полово – специфични праймери, са диференцирали пола на етап бластомер / ранно ембрионално развитие/. Този метод е широко използван, поради това че за разлика от детекцията чрез SRY gene, тук лесно се избягва проблема със замърсяването на пробата и грешен резултат. Предпочита се и пред ZFY/ZFX генна детекция на пола, поради своята чувствителност, акуратност, надеждност и приложимост и дори заради това, че е приложим дори и при 0.5ng изолирана начална/ матрична/ ДНК.

Предимства на микросателитите

Най-важното предимство на използването на микросателитите за различни изследвания е това, че те се нуждаят от малко количество матрична ДНК (10-100ng). Наличието на микросателитите в геномната ДНК и тяхната случайност в разпределението им е допълнително позитивен критерий. Друго полезно качество е значителното им ниво на полиморфизъм. Профила на ивиците може да бъде интерпретиран от гледна точка на локуси и алелни кодоминантни маркери. Големината на алелите може да бъде определена с голяма степен на точност. Микросателитите са доста подходящи за използване на мултиплексен PCR. Те се използват в редица приложения като криминалистиката, диагностиката и определянето на човешки болести, консервационната биология и др. Процеса може да бъде напълно автоматизиран.

Дизайн на микросателитни маркери/ праймери

С помощта на PRIMER3 софтуер може да се направи дизайн на микросателитни маркери и респективно праймери за тях, за конкретния вид, на който предстои анализ. Може също така да се използва MULTIPLX program за да се групират праймери за мултиплексен  PCR. Основната цел на добрите праймери е да се получи ефикасна и достатъчна амплификация. Качеството на праймерите е пропорционално на  успеха на амплификацията. Дължината на праймерите е свързана със спецификата на амплификацията.

Най-чести техники за генотипизиране

Генотипизирането може да бъде постигнато с помощта на много техники. RFLPs (Restriction Fragment Length Polymorphism, полиморфизми в дължината на рестрикционните фрагменти); AFLPs (Amplification Fragment Length Polymorphism, полиморфизми по дължина на амплифицираните фрагменти) ; RAPD (Random Amplified Polymorphic DNA, Случайно амплифицирани ДНК полиморфизми); SNPs / единични нуклеотидни полиморфизми, single nucleotide polymorphisms/ и полимеразна верижна реакция,  polymerase chain reaction (PCR). Това са само някои от най-успешните и ефективни гехники, използвани за генериране на голям брой анонимни ДНК маркери за животни и растения.

Мултиплексен PCRе много успешен и широко използван похват на генотипизиране. При него е възможна амплификацията на два и повече продукта в една реакция. Амплифицират се много региони от една матрична ДНК или се използват няколко матрични ДНК – и повече от един набор праймери в една реакция. Използва се с цел качествен генно – експресионен анализ, криминалистиката, диагностичните лаборатории и др, на еукариотни и прокариотни организми. PCR с флуоресцентно белязани праймери може да генотипизира животинска популация, носеща нормални и мутантни гени.  (Qiagen Multiplex PCR handbook, October 2010).

Приложение на мултиплексния PCR

• При животни/човека: Анализ на сателитна ДНК, генотипизиране на трангенни животни, анализ на свързаността, детекция на патогени, определяне на пола, детекция на мутации и качествен и количествен анализ на генна експресия.
• При растения: ГМО анализ, генотипизиране на трангенни растения, анализ на свързаността, детекция на патогени, определяне на пола, детекция на мутации и качествен и количествен анализ на генна
• При бактериите/вирусите: Хигиенен анализ, диагностика/патогенна детекция и качествен и количествен анализ на генната експресия.

PCR Инхибитори

Много учени са изправени пред предизвикателствата на успешната PCR амплификация. Инхибиторите взаимодействат или директно с матричната ДНК или с ДНК полимеразата, като или намаляват количеството на продукта или напълно стопират реакцията. Магнезия, който е критичен кофактор на ДНК полимеразата е обичайна мишена на тези инхибитори. Те се свързват с магнезия или намаляват концентрацията му и така инхибират PCR. Обичайно тези инхибитори се намират в кръвта, дамаски, тъканните проби, почвени източници в резултат на излишък на калиев хлорид, натриев хлорид и други соли. Също така ги има в присъствието на изо – детергенти, фенол, етанол и други алкохоли.

16 – капиларен 3130 xl генетичен анализатор; 16-capillary 3130xl Genetic Analyzer (Applied Biosystems)

Applied Biosystems имат дългогодишен опит в  доставяне на инструменти, реагенти и софтуер за био – научните департаменти. Традицията в създаването и въвеждането на иновации в областта на генетичните изследвания бе продължена с интродуцирането на 3130xl Genetic Analyzers. 16 – капиларния 3130 xl генетичен анализатор е доказал своето предимство и ползите от техниката на Applied Biosystems с подсигуряването на високо качество на данните, бързина, автоматизация и надеждност при секвениране, ре – секвениране, генотипизиране и фрагментен анализ. Тази система вклъчва също много полезни софтуери като Sequencing analysis software / Софтуер за секвенционен анализ/, SeqScape® и Gene Mapper. Sequencing analysis осигурява, анализира и показва секвенционните данни. SeqScape® се използва за детекция на мутации и профилиране. GeneMapper е идеален инструмент обхващаш множество функции за генотипизиране, алелен анализ, определяне големината на фрагментите и SNP анализ. Quality Values (QV) е предназначена за анализ на фрагментите и всеки един от тях лесно може да бъде идентифициран. Приложения включващи микросателитен анализ / на диплоиди и полиплоиди/, картиране, SNP анализ, AFLP, флуоресцент свързан количествен анализ, включващ загуба на хетерозиготност и конформационно определяне.

Данните от генотипизирането се използват за анализ и изучаване на геномното картиране, популационната генетика. Генотипизирането с неутрални маркери позволява определянето на мутации, които са пропорционални на полиморфизма на неутралните маркери. Степента на мутации спомага за оценка на генетичната дистанция и също се наблюдава при предаването на алелите от родителите на поколението, като данните се използват за анализ на свързаността и родословието на индивидите. Генотипизирането на основа на микросателитни маркери също така се използва при идентификация на бащинство, криминалистика и в популационната генетика.

Семейството на кучетата Canidae, обединява видове като вълка, чакала, лисицата и кучето. От деца сме израснали с приказките за ненаситния вълк, хитрата лисица и вярното куче. Какво би станало, ако освен кучето и лисицата бе станала верен другар на човека? В днешно време това е напълно вазможно да се разбере, тъй като има вече домашни лисици и те по нищо не отстъпват на кучетата.

Лисиците, които общо наброяват 37 вида, като цяло са отделени таксономично от кучетата в отделен таксон Vulpini. Лисиците са били и остават неизменна част от културата на човека. Няма митология и фолклор, който да не включва лисицата като символно животно. От древни времена хората са ловили лисици, най-вече заради кожите. Лова е останал като спорт и до днес, а кожи все още се търгуват успешно на световния пазар, въпреки дейността на природозащитниците. Разпространението на лисиците по света е вървяло успоредно със хората. В по-нови времена, лисицата е интродуцирана в Австралия, което е създало проблем в  екеологичното равновесие.

Същинските лисици са обединени в род Vulpes . Дванадесетте вида, макар да имат доста сходни белези, не малко имат и различия. Доста видове, понеже обитават трудно достъпни места, не са проучени добре, както по отношение на екологията, така и физиология, етология и генетика. Не е изяснен и филогенетичния статус, като и филогеографията на повечето от тях. Таксономично, при всеки един от видовете, е необходимо да се изяснявани статуса на подвидовете. Все още има много насоки за научни и природозащитни разработки на тези така добре познати ни животни.

Пустинна лисица, Фенек, fennec fox ,Vulpes zerda, Zimmerman, 1780

Най-малката лисица в света се нарича фенек, Vulpes zerda. Тя живее в Северна Африка, Сахар, Арабския полуостров и северно Мароко, далеч от селища и градове. Тъй като се е адаптирала за живот в пустинята е наричана още пустинна лисица. Името и на арабски означава „лисица”, докато zerda произлиза от гръцката дума сух – xeros, поради сухите условия при които живее. Той е много мъничък - с дължина - 37 до 43 см и височина  - 18 до 21 см, той тежи само 1-1.5 кг. Фенека има големи уши, до 15 см дълги, които му служат да се охлажда, има красива пясъчно оцветена козина, жълтеникава на гърба и по-бяла на корема. Сетивните и органи са много чувствителни, а тялото и е много пъргаво и чевръсто и  така се справят с предизвикателствата на живот на открито.

Очите са големи с тъмни ириси и специална ретина, даваща много добра зрителна острота дори през нощта. Добре са развити обонянието и слуха. Муцуната е малка, къса, леко издължена, горната устна носи няколко двойки черни мустаци. Челюстите са въоръжени с остри зъби, особено кучешките. Опашката е 18-31 см дълга, пухеста , черна към върха. Ако трябва да го сравним с другите лисици, бихме могли да кажем, че това животно е джудже, но много пъргаво и силно, успешно успяващо да лови малки животни, живеещи в пустинята. Плячката му се състои от различни животни, живеещи в Сахара – бозайници, насекоми, влечуги, мишки, плъхове, гекони, птички, яйца, членестоноги, скакалци. Фенека ловува на залез слънце, тъй като е нощно животно. Има специфичен начин на лов, понеже живее далеч от водни източници, той преследва внимателно плячката, скача и я захапва за врата, после я донася до бърлогата си, където необезпокоявано я изяжда. Към менюто му се включват и различни плодове, корени и грудки, от които си набавя необходимите течности. Фенека прави леговището си от коренища, треви и малко храсти, които може да намери в околностите. Издава различни звуци, с които комуникира със събратята си. Обикновено живее на семейни групи от по 10 индивида, като маркира територията си , за да я предпази от натрапници. Мъжкия защитава малките си на територията и може да стане много агресивен срещу други животни. Пустинните лисица са моногамни животни, които се размножават веднъж годишно. Женската се разгонва само за два дни и показва това свое състояние на мъжкия. След чифтосването, бременноста трае около 50 дни. Раждат се от 2 – 3 слепи и безпомощни малки. През първите 5 – 6 седмици, малките бозаят, а мъжкия не се допуска до бърлогата. Новородените тежат около 50 г. Малките отварят очи и започват да се окосмяват на около 2 седмици след раждането. След две три седмици ушите им започват да растат, като отначало са много малки, но после стават големи, защото растат по-бързо от тялото. На 1 – 2 месечна възраст майката ги отбива, на 3 месечна започват сами да си търсят храна на дълги разстояния, а на 9 – 11 месечна възраст достигат полова зрялост и могат да се размножават.

Тази лисица е най-красивото животно в пустинята, което лесно се опитомява, лесно се хваща и продава заради козината си или като домашно животно. В плен е наблюдавано да живее до 13 – 14 годишна възраст. Местните жители го наричат: „Душата на пустинята”.

Антоан дьо Сент Егзюпери пише  в писмо до сестра си Диди през 1918г от Кейп Джуби, за фенек, който отглежда и обожава. Той също се натъква на  пустинната лисица, когато неговия самолет пада в пустинята в Сахара през 1935г. Именно тези му срещи с това странно животно го вдъхновяват за образа на лисицата в „Малкия принц”.

Фенека Баха е описан в детската книжка на Елинор Хофман „Mischief in Fez”, публикувана през 1943г. . Според тази история, фенека е описан  според арабските и мавританските традиции,че се отглежда в дома, за да пази от джинове и други демонични духове. Фенека е символа на екологията на Тунис. Фигурата на това животно, облечено в синьо - бял костюм може де се види в почти всеки град на тази страна. Фенека е изобразен на монета от ¼ динара. В следните художествени произведения на известни писатели се срещат интересни сведения за фенека:

• Майн Рид. Млади пътешественици или Момчета-ловци на Север (The Young Voyageurs: or The Boy Hunters in the North) (1854) (глави 11, 13).

• Антоан дьо Сент-Экзюпери. Terre des hommes, Земя на хората (1939) (глава VII).

• Антоан дьо Сент-Экзюпери. «Малкия принц».

• Анри Троая. «Гладът на  лъвчетата», «Крушение».

• Сергей Лукьяненко. Прозрачните витражи

• Firefox for mobile — логотип и кодово име Firefox for mobile.

• Феликс Кривин. Лисицата фенек.

• Франк Хърбърт - "Дюн"– от малкото животни, обитаващи Аракис

Видео:
https://www.youtube.com/watch?v=4AhkhPCXc3A

Южноафриканска лисица, Капска лисица, Cape fox, Silver fox, Vulpes chama, Smith 1833

Този вид е широко разпространен в централните и западни части на Южна Африка. Обитава откритите тревисти пространства, с разпръснати ниски храсти , гористи региони, както и полупустинни и пустинни. Характерна за Зимбабве и Ботсвана. През последните деситилетия, ареала и се разширява югозападно и достига крайбрежието на Атлантическия и Индийския океан. Описана е за Ангола, Ботсвана, Лесото, Намибия и Южна Африка.
Малка лисица със стройно тяло и пухкава опашка с черен връх. Мъжките са около 5% по-големи от женските. Цялостната окраска е сребристо сива, като долните крайници, главата, гърба на дългите уши са червеникаво кафяви до бледо кафеникави. Има бели косми по бузите и върховете на ушите. Дължината на тялото достига 45 -61 cm, опашката е с дължина 30 - 40 cm, теглото 3.6 - 5 kg.
Южноафриканската лисица е нощно животно, като е  най -  активна на сумрак, преди залез или на разсъмване. През деня се укрива в подземни дупки, цепнатини или гъсти храсталаци. Тя  може да изкопае дупка сама,  въпреки че предпочита да използва вече изкопана от друг вид. Живеят поединично, като формират двойки през брачния период. Не са строго териториални, но маркират обитавания от тях район. При опасност защитават района около бърлогата си, особено ако има малки. По принцип не са шумни, но комуникират със меки звуци, виене, пронизителни звуци и други. Когато алармира издава вой завършваш с кратко излайване, а когато се чувства нападната ръмжи и плюе в нападателя си . За да покаже, че е развълнувана, вдига нагоре опашката си, обикновено начина на положение на опашката издава степента на вълнение.

Тази лисица е всеядна, като менюто и включва растения и животни. Въпреки, че предпочитат безгръбначни и малки бозайници като гризачи, те ловуват и влечуги, зайци, паяци, птички. Хранят се и с яйца, ларви на бръмбъри,бръмбъри, скакалци, мърша, насекоми и плодове.

Брачния период при южноафриканската лисица в някой региони не е строго сезонна, докато в други е сезонна. Основния сезон е пролетно-летния. След бременност от 51 - 53 дни, се раждат малките през август-октомври, най-често септември. Обикновено се раждат от 1 до 6 малки лисичета, в изкопаните или разширени дупки – бърлоги. При раждането си тежат едва 50 – 100 гр. Лисичетата се хранят от двамата родители, но основно мъжкия подсигурява храната. При опасност и двамата родители защитават своите малки. Малките се включват в лова на възраст около 16 седмици, а напускат семейството на около шест месечна възраст. Обикновено семейството включва възрастните и малките, но различните семейства се смесват при наличия на храна. Може да се застъпят няколко поколения, но по-често женската гони порасналите лисичета, когато очаква новото поколение. Южноафриканските лисици достигат полова зрялост на около 9 месечна възраст. Продължителност на живота средно 6 години, но има наблюдения и до 10 годишна възраст.

Смята се, че южноафриканската лисица регулира числеността на гризачите. Основни нейни врагове са големи грабливи птици, каракал, хиена, лъв и леопард. Често се подават на болести като бяс и гана, а  в по-ново време стават жертви на капани за проблемни животни. Не малко загиват по пътищата от автомобили. На някой места са гонени и преследвани като вредители, тъй като често се бъркат с чакала. Рядко се продават техни кожи и почти не могат да се видят в магазини за кожи, основно защото са малки животни. В Ботсвана се използват заедно с други кожи за направата на традиционните одеала (kaross), но в последно време тази направа е силно намаляла, поради индустриалното производство. Средно годишно се счита, че загиват около 2500 индивида, но въпреки това в червената книга на IUCN е описан като слабо засегнат вид.

Видео:

https://www.youtube.com/watch?v=pdP6xxDYvfE

Тибетска лисица, Тибетска пясъчна лисица,  Tibetan sand fox, Vulpes ferrilata, Hodgson, 1842

Ендемичен вид, разпространен в степите и полупустините на Тибетското плато. Също така се среща в Непал, на север от Хималаите, в северозападна Индия, китайските провинции, граничещи с Тибетската автономна област. Тези лисици са наблюдавани в планините до 5200 м надморска височина. Тибетските лисици не се срещат там, където отсъстват  черномуцунести сеносъбирачи (Ochotona curzoniae), които са основната им храна.

            Една от най-малките лисици. Зъбите са добре развити, с необичайно големи кучешки зъби, по-големи от на всички останали лисици. Тялото на тибетската лисица е покрито с дебела, мека козина с плътен пухест подслой, който добре ги защитава от силните ветрове. Муцуната изглежда донякъде квадратна, заради гъстата козина около шията. Цвета по страните се изменя от рижаво - кафяво на върха до сиво отдолу, което създава илюзията на ивици по страните на животното. Гърлото, коремната област, ивица от гърлото до корема и върха на опашката е бяла на цвят. Дължина на тялото на възрастна тибетска лисица от 60 до 70 см. Опашката е с дължина от 30 до 45 см. На тегло са особи от 4 до 5,5 кг. В кариотипа си имат 36 хромозоми.

Тибетските лисици живеят в изкопани бърлоги или дупки под скали или скални насипи, цепнатини и водят доста потаен начин на живот, за който е много малко известно. Тези животни ловуват по двойки /мъжки и женски/ и делят плячката с своя партньор. Имат тънък слух, позволяващ отдалече да намират любимата си храна черномуцунести сеносъбирачи.  Териториалноста при тези лисици е изразена  слабо и за разлика от други, те не защитават своя участък от другите лисици. Наблюдавано е, че много двойки живеят по съседсво и ловуват в общи участъци. До 2006 няма направени видоематериали на тази лисица, поради труднодостъпните региони, където живее и от гледна точка опазване на вида. Екип от BBC успява да снима и включи материал за тибетската лисица в документалния филма Планета Земя , в серия 7  - Великите равнини.

Както казахме, любимата храна на тибетските лисици са черномуцунести сеносъбирачи (Ochotona curzoniae), които съставляват до 80% от менюто им, но освен това те могат да се хранят и с гризачи, зайци, малки птички, гнездящи по земята и техни яйца. Каквото успеят да уловят като плячка, подходяща за храна,  например насекоми, влечуги. Разнообразяват с плодове, например плодчета от Ephedra. Не се отказват и от мърша.

Сезона на размножаване настъпва през февруари. Двойките се образуват в края на първата година от живота и остават за цял живот. Живеят и възпитават децата си заедно. Бременноста е с продължителност 50-60 дни, средно 55 дни. След раждането женската не напуска бърлогата поне няколко седмици. В бърлогата се раждат от 2 до 5 малки, слепи и  голи лисичета, всяко тежи около 60-120 гр., това обикновено става през май. Младите не се появяват навън в течение на няколко седмици след раждането, докато не пораснат. Точната продължителност на кърменето не е уточнена. Счита се, че продължителността на живота на тези лисици е от 8 до 10 години, но в естествените местообитания средната прод ължителност е около 5 години.

Кожата на тибетската лисица се използва от жителите на някой области на Тибет за правене на шапки, които надежно могат да защитават от вятър и дъжд, но нямат голяма комерсиална стойност. Тибетските лисици имат съществена роля в регулация на числеността на гризачите и други малки животни. Обсъжда се също вероятността да проветряват почвата, ровейки своите леговища.

Макар в червената книга на IUCN ,видът да е описан като слабо застрашен, популацията на тези лисици не е многобройна и е възможно да намалее драстично в бъдеще. Опасност за нея представляват действията на правителството на КНР , което спонсорира кампанията по отравянето на любимата храна на тези лисици черномуцунести сеносъбирачи  на територията на Тибетското плато. Още една опасност за тибетската лисица са домашните кучета на коренното население на Тибет. В близкото минало доста лисици са избити от ловци, но сега това е ограничено.

Видео:

https://www.youtube.com/watch?v=lUKe6_dS4IE

http://en.wikipedia.org/wiki/Planet_Earth_(TV_series)

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B0_%D0%97%D0%B5%D0%BC%D0%BB%D1%8F_(%D1%84%D0%B8%D0%BB%D1%8C%D0%BC)

В серия 7 на филма на ББС – Планета Земя

Американската прерийна лисица, swift fox, Vulpes velox, Say 1823

Американска лисица или американски корсак, прерийна лисица, Vulpes velox. Името и на латински velox  и на английски swift, означава бързонога.

Американската лисица е малка сива, с големи уши и широка, къса муцуна. Височина около 30 см, дължина на тялото 37—53 см, дължина на опашката 22—35 см, тегло 2—3 кг. Мъжките са малко по-големи от женските. Козината е гъста, недълга, опашката е пухкава. Обичайно козината е оцветена в светло сиво, с рижи отенъци по страните и краката. Лятото козината става по-рижава. На гърдите и гърлото, козината е по-светла. Крайчето на опашката е черно. На муцуната и от двете страни има черни петна.

Първоначално американската лисица се е срещала в откритите тревисти равнини и в пустините на юго-западна Канада, от Великите равнини до щата Тексас. На територията на Канада тя напълно изчезва през 1930 г. В сегашно време големи популации на тази лисица са се съхранили в САЩ от изток от Скалистите планини – Уайоминг, Колорадо, Канзас и Ню Мексико, също така в Монтана, Северна и Южна дакота, Небраска, Оклахома и на северозапад в Тексас. По-рядко в Айдахо и Орегон. На изток в Ню Мексико и на запад в Тексас има зона на хибридизация между Vulpes velox и Vulpes macrotis.

Американската лисица живее в откритите нискотревисти прерии, в тревистите равнини и в сухите полупустини. Както всички обитатели на аридните области, лятото води нощен или сумрачен начин на живот, а зимата може да излиза на слънце и денем. Лятната дневна жега или ветровитите дни тя преживява в дълбоки подземни дупки, които изкопава сама, обикновено по склоновете на хълмовете. Рядко заемат изоставени дупки на язовци.

Доскоро се смяташе, че американските лисици не са териториални, нямат граници на участъците, които обитават. По нови изследвания показват териториалност, като един участък заема площ от 1,5 до 5 км² и в тези места, където са малки, обикновено участъците се припокриват. Американските лисици се хранят основно с гризачи и зайци, също така птички, които гнездят на земято, влечуги и плодове. Зимата важен източник на храна е мършата, оставаща от по-големи хищници. Лятото ядат много насекоми, главно бръмбари и скакалци / до 50% от менято/. Лисиците сами стават плячка на койоти.

Американските лисици водят общо взето потаен начин на живот, за който се знае малко. Много са боязливи и в случай на опасност стремително бягат, развивайки скорост до 60 км/ч, като лесно менят посоката на движение, оттук и наименованието им бързоноги лисици.

Описан е вокален репертоар, като са идентифицирани осем различни вокализации : териториален, агонистичен, покорно хленчене, покорно бърборене, прекопулативен, социален, предупреждаващ, издаващ вълнение. Звуците са различни, някой от тях наподобяват лаене, подлайване.

Те са моногамни животни, двойките се формират в октомври - ноември. Сезона на размножаване продължава до декември / на юг в САЩ/  и до март / Канада/. Малките се раждат, след 50 - 60 дневна бременност от март до май. Обикновено са от 3 – 6 на брой, слепи, голи и безпомощни, като правило се раждат повече мъжки, но въпреки това като цяло в популацията се поддържа равновесие между броя на мъжките и женските. Проглеждат на 10 – 15 ден, в дупката остават до края на първия месец от живота си . Бозаят до 6 – 7 седмица. На тримесечна възраст могат да ловуват наравно с родителите си . Мъжкия помага в отглеждането на потомството. Семейството се разпада само през септември - октомври, а младите започват да търсят свои участъци. Половата зрялост достигат до година за мъжките, а женските  до две години. Продължителността на живота в природата  - 3 - 4 години, в плен – до 13 г.

Този вид е описан в червената книга на IUCN като слабо засегнат вид, но въпреки това числеността на вида и неговия ареал, чувствително е намалял през  XX век. В  XIX век – началото на  XX век, американските лисици активно са ловени, заради кожата, макар тяхната кожа да не се е ценяла високо, поради грубостта си и малкия си размер. Често тези лисици попадат в капани, поставени за обикновените лисици или койоти. Роля в съкращаването на числеността на американските лисици е имало също така използването на отровни вещества за изтребване на гризачи и разрушаване на характерната им среда на местообитание – нискотревната прерия.

В началото на XX век, американските лисици бързо изчезват от територията на Канада, последния екземпляр е убит в провинция Саскачеван през 1928 г. През 1978 г. В Канада този вид е обявен за измрял. От 1984 г. Действащи програми по вторично заселване на тези лисици, водят до това, че сега на територията на Алберта и Саскачеван живеят около 350 индивида. Статуса на популацията на американската лисица на територията на САЩ силно варира, в зависимост от подвида и ареала.
Описани са следните подвидове:

• Vulpes velox arsipus

• Vulpes velox devia

• Vulpes velox hebes

• Vulpes velox macrotis

• Vulpes velox neomexiana

• Vulpes velox tenuirostris

• Vulpes velox zinseri

Други автори описват значителна географска вариация, която съществува между американските лисици на север (V. velox hebes) и на юг (V. v. velox).

Всички гореописани подвидове са таксономично непотвърдени и подлежат на изясняване.

Американската лисица фенотипично и екологично е сходна с лисицата джудже, kit fox (Vulpes macrotis), като между тях има хибридна зона в западен Тексас и източно Ню мексико. Някой морфометрични сравнителни анализи, както и протеин  - електрофоретични данни водят до извода, че тези лисици принадлежат към един вид и редица автори ги обединяват в един вид Vulpes velox. Противно на това, други мултивариативни морфометрични сравнения, както и анализ на мтДНК секвенции, подкрепят становището за отделни видове. Двата вида лисици са доста близки до полярната лисица, Arctic fox (Alopex lagopus), и тази генетична асоциация е с най- близки родствени връзки, спрямо останалите лисици, въпреки това тези видове остават систематично отделени. Тази филогенетична близост, може да се обясни с това, че най – вероятно видообразуването е протекло твърде скоро, за да може да се определи съществена генетична разлика. Липсват по-нови изследвания в насока определяне на генетично родство , по специално между американската и лисица и лисицата  джудже, в бъдещ план едно обширно изследване на последователностти на мтДНК, а също и по нуклеарни локуси, биха съществено допринесли за разрешаването на таксономичния статус и по-категорично определяне на взаимовръзките между трите вида лисици.

Лисица джудже, kit fox, Vulpes macrotis Merriam, 1888

Лисицата джудже е най-малката американска лисица. Има очевидно големи уши, къса козина , с жълтеникаво до сиво оцветена глава, гръб и страни. Плешките и външната страна на крайниците са с кафеникаво – жълтеникаво оцветяване, а корема, гърдите и вътрешната страна на крайниците са бели до жълтеникави на цвят. Края на опашката е черен. По врата, крайниците и корема може да имат пухести просветлявания.
Описани са осем подвида:

— V. m. arsipus  - югоизточна Калифорния, южна Аризона и южна Сонора, Пустинната лисица джудже, понеже се среща в пустинята Мохаве
— V. m. Devia – южна Долна Калифорния
— V. m. macrotis  - югозападна Калифорния  - Южнокалифорнийската лисица джудже изчезнал подвид от 1903г
— V. m. mutica  - Долината Сан Хоакин в Калифорния, Санхоакинската лисица джудже 
— V. m. neomexicana  - Ню Мексико, западен Тексас и северозападна Чихуахуа
— V. m. nevadensis  - региона Great Basin в САЩ
— V. m. tenuirostris  - северна Долна Калифорния
— V. m. Zinseri – северно централно Мексико
Като цяло систематиката на този вид и систематичния му статус, както упоменахме по горе, подлежи на ревизия.

Днес лисицата джудже обитава пустинните и полупустинните региони на западна Северна Америка. В САЩ от южна Калифорния до западно Колорадо и западен Тексас, на север до южен Орегон и Айдахо. В Мексико през полуостров Долна Калифорния и северна Сонора и Чихуахуа до западен Нуево Леон, на юг в северен Закатекас. Предпочитат сухите места, тревисти с халофилни почви, срещат се от 400- 1900 м надморска височина, въпреки че избягват терени с възвишения. За изкопаване на бърлоги предпочитат рохкави почви. Макар в по- малка степен обитават и градски условия, агрикултурни райони, предимно градини и зеленчукови насаждения.

Тези лисици се хранят предимно с гризачи, зайцевидни и насекоми. Основната им плячка включва кенгурови плъхове от род Dipodomys spp., прерийни кучета от род Cynomys spp., калифорнийски зайци Lepus californicus и американски зайци Sylvilagus spp. Допълнително менюто включва  птички, влечуги и мърша. По-рядко се хранят с растителна храна, понякога с кактусови плодчета.
Джуджевидните лисици са адптирани към живот в сухи и горещи условия. За да отдели излишната топлина, тялото им е с по-голяма повърхност , спрямо масата и големи уши. Така има възможност да се отдели топлина, без да се губи вода. Предимно имат нощна активност, а през деня са в бърлогата си. Набавят си необходимата вода от тяхната храна.
Предимно са моногамни животни, рядко се наблюдава полигамия. Двойките обикновено са за цял живот. Младите лисици от предишното котило, обикновено женски, може да не напуснат семейството и да останат в помощ на отглеждането на новото котило. Лисиците джудже не са строго териториални и районите им често се застъпват, въпреки че основната част се използва само и единствено от едно семейството. Териториите им се простират от 2.5km² до 11.6km².
Тези лисици лаят, когато видят наближаващ хищник или викат малките си, понякога издават предупредително ръмжене, срещу натрапниците навлизащи в тяхната територия. Лисици джудже в плен са наблюдавани да издават звуци при затворена уста, когато са разтревожени. Мирисната маркировка не е все още изучавана.

Брачния им период трае от декември до януари. От средата на февруари до средата на март се раждат малките лисичета, които са обикновено от 1 до 7 , средно 4 в едно котило. Фертилитета зависи годишно от наличието на храна за всяка от възрастите. След около 4 седмици малките се показват извън бърлогата, бозаят до около осмата си седмица, а на 3 – 4 месечна възраст вече се хранят с родителите си. На 8 месечна възраст вече могат да напуснат семейството и да водят самостоятелен живот.
Лисиците джудже използват леговището си целогодишно и имат по няколко леговища на своя територия. Въпреки, че сами изкопават дупки за леговища, понякога могат да заемат и променят дупки на други животни, като на прерийни кучета, катерици, кенгуру плъхове и язовци. Рядко могат да имат леговища и в структури, построени от човека, като тръби, но малките при всички случаи се раждат в дупки, направени в земята.
Основни врагове на лисиците джудже са койотите, по-рядко са нападани от грабливи птици, язовци, червен рис, обикновенната лисица, диви кучета. В Мексико могат да бъдат застрелвани по грешка, но не са преследвани. В САЩ голям брой са избити повреме на различни програми за контрол на хищниците, главно койоти и вълци. Кожата им няма висока стойност и рядко са преследвани заради нея. В САЩ са регистрирани 1200 индивида, избити заради кожата през 1994-1995 г. В Мексико тези лисици са продавани като домашни любимци нелегално.
В червената листа на IUCN са регистрани като слабо засегнат вид. Въпреки това лисиците джудже са с намаляващи популации. Санхоакинската лисица джудже, V. m. mutica  е приета за застрашен в САЩ, тъй като нейните хабитати са доста разпръснати и намаляват за сметка на обработваемите земи. Лисицата джудже се счита за засегната в някой щати, като Колорадо и Юта, където има програми за защита на този вид. Този вид се счита за застрашен в Калифорния и Орегон. В Мексико се счита за уязвим, където се смята ,че около 40% от популацията е намаляла, поради разширение на обработваемите земи.
Като цяло са необходими допълнителни изследвания за този вид, по отношение на биогеграфия, екология, етология, физиология, генетика и филогеография.

Лисица на Рюпел, Пясъчна лисица, Rüppell's fox, Vulpes rueppellii,Schinz 1825

Първоначално е била класифицирана в род Canis, като Canis rueppellii, но в последствие преместена в рода на истинските лисици. Името rueppellii идва от латинското Rueppellius – от името на германския колектор Едуард Рюпел. Разговорното пясъчна лисица, често се използва и за лисицата корсак и  тибетската пясъчна лисица, затова не е за предпочитане.
Разпространена в биотопите на пустинните и полу - пустинните региони на Северна Африка / на север от 17°N/ от Мароко и Мавритания до Египет и Сомалия, на север се ограничава от северните граници на пустиня Сахара. Разпространена е и на Арабския полуостров, на изток до Пакистан  (68°E) и на северозапад до Израел и Йордания. Типичния им хабитат са пясъчните и каменисти пустини. В Суадитска Арабия се срещат на открити и каменисти хабитати с рядка тревиста растителност.

Лисицата на Рюпел е дълга 40-52 см, приблизително тегло 1,7 кг. Тя е една от най-малките лисици, с по-слабо телосложение от обикновенната червена лисица V. Vulpes и има по слаби крака. Ушите са дълги и големи, участват в отделянето на топлината на тялото, донякъде приличат на тези на фенека, но им липсват тъмните петна откъм гърба им. Цвета на козината варира. Главата е бежова до бледо пясъчна на цвят. Ушите и муцуната са бледи, с черни снопчета мустаци. Цвета  на гърба варира от бледо пясъчен до сив и дори червеникав. Страните и долната част на тялото е бледо, краката са бежови до светлобежови, а лапите са покрити изцяло с косми, вероятно за по -  лесно придвижване върху пясъка. Черните пръски по гърба, завършват с черна черта по дължина на опашката. Самата опашка завършва с бял край, което се счита за диагностичен белег. През зимата козината е по-тъмна, докато през лятото е светла.
Описани са следните подвидове:
— V. r. Rueppellii – в Египет и Судан
— V. r. caesia  - в северозападна Африка и Западна Сахара
— V. r. cyrenaica  - включва  V. r. cufrana? – в Либия, югозападен Египет, северозападен Судан
— V. r. Somaliae – в Еритрея и Сомалия
— V. r. sabaea  - в Средния Изток и Арабския полуостров
— V. r. zarudnyi  - в Балучистан
Диетата им включва безграбначни, гризачи, гущери, змии, птички и плодове. Малките бозайници са основна част от менюто и ако намалеят или изчезнат, ги заменят с насекоми от род Coleoptera.
Способността им да оцеляват при живот в хипер – аридни условия , където възможността да пиеш вода е изключително рядка, се основава на различни екологични, етологически и физиологически приспособления.
Малко се знае за начина им на живот, но като цяло е наблюдавано, че лисицата на Рюпел живее на групи от по 3 – 15 индивида, което най-вероятно е семейство от няколко поколения. В Оман е наблюдавано, че теригорията на тези лисици се простира до 69km². Средно обаче територията е от 10,2 до 16.3km².
Двойките са моногамни. Брачния период е от декември до февруари. Бременността трае 51-53 дни, след което се раждат 2 – 3 слепи  и безпомощни малки. Малките бозаят до 6-8 седмична възраст. Те растат под земята, за да бъдат предпазени от хищници. Полова зрялост достигат до 9-10 месечна възраст. Като цяло екологията и етологията на вида не са добре проучени.

Фрагментацията, деградацията и загубата на хабитати,  директното и индиректното преследване от ловци,  използването на отрови, са основната причина за намаляването на популацията на лисицата на Рюпел в Мароко. В Израел този вид е на път за изчезне, поради конкуренцията на червената лисица, която разширява своя регион, следвайки човека в пустинята Негев.
Рядко, но все пак, видът е убиван за храна или заради кожата. Кожи са намирани на пазарите за кожи. В повечето държави лисицата на Рюпел присъства в защитени райони. С изключение на Суадитска Арабия, където не е нелегален лова и отстрела, както и отравянето на хищници, в повечето от останалите държави, където се среща този вид, има ограничения.  В червената листа на IUCN видът е включен като слабо засегнат.

Бледа лисица, Африка́нская лиси́ца,  Pale fox ,Vulpes pallida, (Cretzschmar, 1826)

Първоначално видът е бил описан като Canis pallidus Cretzschmar, 1827. Пустинните лисици, фенека(V. zerda)., лисицата на Рюпел (V. rueppellii) и бледата лисица Vulpes pallida са били приемани като една обща група пустинни лисици и дори обединявани с индийската лисица (V. bengalensis) и южноафриканската (V. chama).
Бледата лисица е разпространена  в  полупустинния район Сахел на Африка, граничещ със Сахара, от Мавритания и Сенегал, през Нигерия, Камерун и Чад до Червено море. Южната граница на географския ареал стига до северна Гвинейска лесосавана.

 Малка, бледо оцветена лисица, със сравнително дълги крака и големи уши. Бледа, удължена муцуна с относително дълги мустаци и черен пръстен около очите. Големи уши, бели отвътре и червеникаво- кафяви отвън. Тялото е кремаво бяло до пясъчно бежово, относително късокосместо, с черна или червеникаво кафява линия на гърба. Страните са по-бледо оцветени, отколкото гърба, като са  пухкаво бели от вътрешната страна и червеникави крака. Имат дълга пухкава опашка, червеникаво кафява с черен връх и тъмно петно над опашната жлеза. Тялото на бледата лисица е дълго 38-45 см, дължината на опашката е  28-29 см. , а на тегло е  — 1,5-3,6 кг.

Описани са няколко подвида, по долу са дадени четири от тях:

— V. p. pallida  - в Судан, от Кордофан до Донгола
— V. p. edwarsi  -  в Мали, Сенегал
— V. p. harterti  - северна нигерия, на север до Аир на Нигер и на запад до Буркиниа Фасо

• V. p. oertzeni  - в Нигерия, северен Камерун и Чад до Либия, на север в провинция Дарфур и на юг Судан.

Обитават пустинните и полупустинните региони, но достигат и по-влажните райони на Гвинейската лесосавана, което предполага, че вида е по-екологично пластичен. Често се наблюдава и близо до населени места, където е по-вероятно да си намери храна.
Добре развитите му молари, предполагат, че тази лисица се храни предимно с растителна храна, плодове. Също така в менюто и влизат различни гризачи, птички, гнездящи по земята, малки влечуги и безгръбначни.
Адаптирани са за живот в сухи условия, като си набавят необходимата вода от плодове и храната като цяло. Въпреки това не се продължително издръжливи на сухи условия.
Наблюдавани са да живеят на групи, вероятно семейството с малките. Мъжкия и женската дълбаят голяма дупка за бърлога, където ще отглеждат малките си. Дълбока 2 – 3 м , с вътрешна камера, обикновено в сухи песъчливи места. В плен е наблюдавана бременност от 51-53 дни, след която се раждат от 3 – 6 малки, които се кърмят от 6- 8 седмици.
Бледата лисица е най-малко изследваната лисица и много все още има да се научи за нея, по отношение на екология, етология, физиология, генетика, филогеография и т.н.
В червената книга на IUCN  видът е включен като слабо засегнат.

Бенгалска лисица, Индийска лисица, Bengal fox,  Indian fox,  Vulpes bengalensis, Shaw, 1800

Индийската лисица е ендемична за Индийския субконтинент. Ареала и се простира от възвишенията на Хималаите в Непал до южния край на  полуостров Индустан. В северната част на полустрова, ареала се простира от провинция Синдх в Пакистан до северен Бенгал в Индия. Индийската лисица предпочита полусухи, проветриви простори, с оскъдна растителност, където лесно ловят плячка и копаят леговища. Избягват гъстите гори, терени с висока растителност и същински пустини.

Индийската лисица е средна по ръст. Дължина на тялото 50 см, дължина на опашката 25-30 см., тегло 3-4 кг.Ушите са пропорционално големи, с тъмно кафяво оцветяване откъм гърба. Носа и устните са черни, а очите имат тъмни пръски. Муцуната е оцветена в тъмно към черно откъм горната си част и към очите. Окраската е сива, варираща от жълтеникавосива  до сребристосива, без ръждиво червени косми, както е окраската на червената лисица. Гръбно е по-тъмно оцветена, докато долната част е бледо кремаво до мръсно бяло. През зимата палтото става по пухкаво и гъсто. Краката са сравнително слаби и леко рижави .Опашката е повече от половината на дължината на тялото. Върха на опашката е черен. Лисицата държи опашката си нормално при бавно движение, хоризонтално при бяг и почти вертикално при внезапна промяна на движението.
Индийската лисица е всеядна и може да се храни с почти всичко, което успее да улови. Менюто включва основно насекоми – щурци, крилати термити, скакалци, мравки, бръмбъри и паяци; малки гризачи, птички и техните яйца, гущери, змии и  зайци. Освен животинска, лисицита се храни и с вегетарианска храна, като плодове, корени и грудки.
Тези лисици водят сумрачен или нощен начин на живот, като обикновено изчакват да се свечери, за да излязат на лов. В дни на умерена температура или валежи, могат да излязат на лов и през деня. Въпреки, че живеят по двойки, обикновено ловуват и се хранят поединично. Основната социална единица е семейната двойка, която се формира с цел създаване на потомство и се задържа за няколко години. Около нея могат да останат подрастващите малки и така да се оформи цяло семейство.
Индийските лисици издават различни звуци, за защита на територията си, за аларма и комуникация помежду си . Маркират територията си с мирисни вещества.
Брачния им период е от декември до януари. През този период мъжкия издава непрекъснато интензивни звуци, рано сутрин на зазоряване или късно вечер на смрачаване, също така и през ноща. Бременността е с продължителност от 50-53 дни, раждат в периода от януари до март. Малките са от 2 до 4, слепи и безпомощни, тежащи от 50- 100 гр. И двамата родители участват в отглеждането на малките. Грижата за подрастващите продължвата 4-5 месеца. След като станат достатъчно самостоятелни малките напускат семейството и започват да водят самостоятелен живот. Продължителност на живота: от 6 до 8 години. Бърлогите си лисиците изкопават сами, рядко използват чужди, които разширяват. Самите бърлоги представляват сложен комплекс от дупки и тунели.

Основния враг на индийските лисици са хората, особено номадските племена Nari kurava и техните кучета. Представителите на тези племена навлизат в териториите на лисиците, успешно имитират техните звуци, като по този начин ги примамват. Убиват ги заради месото, зъбите, ноктите и кожата. Често използват саморъчно направени и обмазани с животинска мазнина бомби, използват пушек, кучета и мрежи или блокират отворите на дупките с камъни. Племената waghri и  koli убиват индийските лисици, за ядене.
Не е известно масово използване  на тези лисици с комерсиална цел, макар да се намирани на индийските пазари кожи, нокти и зъби, които се продават за медицински цели и за правенето на магии.
Загубата на хабитати и болестите също сериозно се отразяват на популацията на тези лисици. В червената листа на IUCN е включена като слабо засегнат вид.

Видео:

https://www.youtube.com/watch?v=LRs9E_8CvYg

Лисица Корсак , corsac fox , Vulpes corsac, Linnaeus, 1768

Корсак или степна лисица, още пустинна лисица е разпространена в степите, полупустините и отчасти в пустините на Югоизточна Европа и Азия, заедно с обикновенната и афганската лисици. Корсака е разпространен от северен Иран, Казахстан, Афганистан и Средна Азия до Монголия и североизточен Китай.

Корсака прилича на обикновенната лисица, но е видимо по-малък, с по-големи уши и по-високи крака. Дължина на тялото 50—60 см, дължина на опашката 25—35 см, тегло 4—6 кг. Муцуната е къса, силно заострена, скулите са широки, ушите големи, широки в оснавата си, а към краищата заострени. Обичайната окраска е светла, сива или рижо- сива, срещат се и отенъци на червено, коремно е бяла или жълтеникава, крайчето на опашката е тъмно кафяв или черен, под брадата – светла. Имат изразен сезонен морфизъм в дължината на козината, като през зимата е дълга и пухеста, а лятото – къса и прилепнала. От обикновенната лисица, корсака се отличава по тъмния край на опашката, а от афганската лисица по по-късата опашка и бялата окраска на подбрадата и долната устна.

Описани се следните подвидове:

 - V. c. corsac  - северната част на ареала до предАлтайската степ, не по далеч на юг от северния край на Аралско море
— V. c. turcmenica  - степите на Средна Азия и Казахстан, северен Авганистан и североизточен Иран, предполага се, че се припокрива с  V. c. kalmykorum.
— V. c. scorodumovi  - Руското Трансбайкалие, Монголия и Китай

 -  V. c. Kalmykorum – Волго уралските степи и дясната страна на басейна на река Волга

През кватернера ареала на вида е бил много по-голям. През ранен плейстоцен неговия предшественик V. praecorsac  е обитавал територията на Австрия и Унгария. В края на плейстоцена корсака е бил разпространен от Швейцария до северен Китай. От края на плейстоцена  - ранен холоцен, ареала се стеснява от запад поради климатични промени.

Филогенетични изследвания, основани на секвенции на цитB гена на мтДНК, показват, че генетичната разлика между тибетската лисица и корсака е значително малка, в сравнение между тибетската и обекновенната, червена лисица. Може да се каже, че тези резултати показват, че тибетската лисица е по-близка с корсака отколкото с обикновенната лисица. Според молекулярния часовник, червената и тибетската лисица дивергират преди около 4,8 – 6,4 млн години, докато корсака и тибетската лисица девергират преди 2,8 млн години. Като се съпоставят тези данни с геологичната история на Тибетското плато, може да се каже, че тибетската лисица и корсака са дивергирали през третата фаза на формирането на Хималаите, когато Тибетското плато е било на 2000 м. надм.вис. След този период настъпва бързо повишаване на Хималаите и респективно Тибетското плато, което е основната причина за разделянето и обособяването на двата вида лисици.

Корсака предпочита хълмистите местности с невисока растителност, полупустини и сухи степи, зимата малоснежни и с плътна снежна покривка. По-малко се срещат в лесостепната зона и в пустините, навлиза в предпланините. Избягва гъста растителност, гори и високотревисти полета. Площта на индивидуалния участък може да достигне 35-40 км², в протежение на който имат мрежа от дупки, проходи и места на маркиране.

Корсака живее в дупки, което е обусловено от местообитанието му – засушливи райони с горещи дни  и хладни нощи през лятото и сурови зими. За жилище използва дупки, които преустройва , на мармоти, язовци или земни катерици, като по-рядко сами копаят нови. Леговището му е плитко и недълбоко, с дължина на 2,5 м и с няколко входове.

Корсака ловува поединично, предимно на сумрак, но по неволя може да прояви и дневна активност. Има много добро обоняние, зрение и слух. Ловува бавно, като дебне плячката, върви срещу вятъра, прокрадва се или я надбягва. Не допуска лесно човек до себе си, обикновено го избягва, крие се, а ако не може се прави на умрял.

Основно се храни с малки гризачи / полевки, мишки, тушканчици, пустинни плъхове/, влечуги, насекоми, птички и техни яйца. По рядко земни катерици, таралежи и зайци. При недостиг на храна, може да се храни и с отпадъци и мърша. Растителна храна почти не яде. Издържа продължително време без вода. През зимата, поради намаленото количество храна и трудностите в намирането и, числеността на популацията може да спадне няколко пъти. В много райони през есента корсаците отиват на юг, понякога след стадата сайги, които отъпкват снега и така ги облекчават в придвижването и лова. Масови миграции на корсаци могат да бъдат предизвикани от степни пожари, катастрофално измиране на гризачи и др. По време на такива миграции, корсаците се появяват далеч извън границите на своя ареал и дори навлизат в градовете.

Основни врагове са вълка и обикновенната лисица. Вълците ловуват корсаци, които въпреки способността си да развиват добра скорост (до 40—50 км/ч), скоро се уморяват и забавят темпа. От друга страна, корсака дояжда остатъците от убити от вълка животни. Обикновената лисица се явява основен хранителен конкурент на корсака.

Лисицата корсак издава звуци като кучетата и лисиците: лаят, вият, джафкат, ръмжат и др., като звуците се използват за различна комуникация  помежду им, за аларма и предпазване.

Корсаците са моногамни животни, двойките остават за цял живот. Брачния период е през януари – февруари, обикновено през нощта и се съпровожда с лаенето на самците и сблъсъци за млади или сами самки. Чифтосването става в бърлогата. Бременността продължава 52-60 дни, а малките се раждат през март - април. Котилото може да бъде от 2 до 11-16 малки, най-често 3-6. Новородените са слепи, покрити със светло кафяви косми и тежат около 60г, дължина на тялото 13-14 см. Проглеждат на 14 – 16 ден, на месец започват да се хранят с месо. На 4 – 5 месечна възраст  достигат размерите на възрастни и се разселват. Когато застудее, младите корсаци отново се събират и зимуват в една бърлога. Полова зрялост достигат на възраст 9 - 10 месеца. Продължителност на живот в природни условия е неизвестна, предполага се до 6 години.

Корсака е предмет на търговия с кожи, като главно се използва зимната кожа. Известно е, че в Казахстан се лови от бронзовата ера до сега. Казахите и киргизите са използвали в 13 век кожите на корсака като разменна стока. И сега корсака си остава традиционен ловен обект с грейхаунди / тази/, ловни соколи и скални орли. Допринася за изтребването на гризачите. Точни данни за числеността на популацията липсват. Бракониерството оказва сериозно влияние на тази численост. През 19 век, на година са избивани над 10 000 индивида заради кожата, в някои години по 40 000 – 50 000.

Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат. Също така е включен и в регионални червени книги в Русия: Башкирия, Бурятия. В Сибир разораването на необработваемите земи е довело до силното намаляване на численноста. Лова на корсака се регулира със специални закони, в които видът се разглежда като обект за търговия с кожи : Русия, Казахстан, Туркменистан, Узбекистан и Монголия. В Русия, Казахстан и Тюркменистан лова се разрешава само от ноември до март, като определени методи на лов са забранени от закона, като например разриването на леговищата, опушването, заливането с вода и използването на отровни примамки. В плен корсака лесно привиква към човека. В 17 ти век в Русия са били популярни като домашни животни.

Афганска лисица, Blanford's fox ,Vulpes cana, Blanford, 1877

Афганската лисица, наричана още белуджистанска, бухарска, лисица на Бланфорд, се среща в източните региони на Близкия Изток до Афганистан. Описана е за следните страни: Афганистан, Египет / Синай/, Иран, Израел, Йордания, Оман, Пакистан, Суадитска Арабия, Туркменистан, Обединените Арабски Емирства и Иемен. Основната част на ареала е Източен Иран, Афганистан и северозападен Индустан.  Обитава полупустинните степи и планините на височина до 2000 м н.в.,  безлюдни планински местообитания, скалисти склонове, каньони и стръмни скални скатове. Зоолозите считат, че в исторически план видът е избягал от жарките пустинни условия, но сега са срещани такива лисици и близо да Мъртво море, където през летния период има екстремални температури. Виждани са и в селскостопански региони, където се отглеждат грозде, дини, пъпеши и други плодове. В Аравийската пустиня разпределнието на лисиците не е ограничено от достъпа до вода, тъй като те си я набавят от храната. Благодарение на това в Израел лисиците населяват най-сухите и горещи области. Най-високата плътност на популацията е регистрирана в Юдейската пустиня на височина  100 – 350 м под морското равнище.

Филогенетичен анализ, основан на мтДНК,  определя афганската лисица и фенека като близки таксони, които формират монофилетичен клон, отличаващ се от останалите същински лисици. Секвенционната разлика между двата вида показва, че те се отделят като видове преди 3-4 млн. години, което се свързва с появата на пустинните региони в Средния Изток и Африка.

Афганската лисица е малка лисица с височина на холката 30см, дължина на тялото – 40-50 см, дължина на опашката 33-41 см, височина на ухото – 9см., тегло 1,5-3 кг. Зимната окраска на козината е кафяво-сива с по тъмна ивица на гърба, която минава и по дългата и пухкава опашката.  Афганската лисица е описвана като вид с котешка външност и поведение. Тази малка лисица има къса, стройна муцуна, дълга, пухкава опашка, която е равна по дължина на тялото на лисицата, с дълги и тъмни основни косми. Ушите са големи, с помощта на които не само имат добър слух, но и разсейват излишната топлина в горещо време. Острата и стройна муцунка има отличителна черна линия от очите до горната устна. За разлика от другите пустинни лисици, възглавничките на лапите не са покрити с косми, които да ги защитават от горещия пясък. Мъжките и женските много си приличат. Зимната козина е мека и пухкава, състояща се от косми с рижаво-кафяв цвят, със сив оттенък и отделни черни косми, което създава един общ кафявосив изглед на окраската с черна ивица, минаваща по гърба до върха на опашката.  Корема и гърлото са светли, белеещи. Крайчето на опашката е обикновено тъмен, но макар  рядко може да бъде бял. В някой области на ареала цвета на козината може силно да варира от тъмен, почти черен до риж. Големите уши са покрити с редки косми и имат еднороден тъмен кафяв цвят.

Афганската лисица е всеядна. Основно се храни с малки бозайници и насекоми, така също и плодове . Предимно си набавя храна самостоятелно, рядко по двойки. Нощно животно е, избягва появата през деня. Приспособена е да се катери по скали, затова и лапите са малки и неокосмени. Лесно прескача от един скален склон на друг и се катери по почти отвесни скални склонове. Не са виждани да копаят дупки за леговища, както другите лисици, вместо това използват естествени пукнатини, дупки в скалите и склоновете, за да си направят бърлога.

Моногамни животни са  с определена територия. Брачния период е декември – януари. Бременността продължава 50 - 60 дена. Раждат се от 1 до 3 малки, кърменето продължава 30-45 дена. На около 2 месечна възраст започват да се хранят с родителите си и остават с тях до есента. Полова зрялост при тях настъпва на 10 - 12 месечна възраст. Предполага се, че в свободно състояние живеят около 4 - 5 години.

Афганските лисици са ловени заради кожите, които също са били обект на търговия. Основна причина за намаляване на популацията е загубата на хабитати и конкуренцията им с червената лисица. В Израел е забранен лова и отстрела на тези животни, а отглеждането в плен изисква специално разрешение. В Оман и Йордания също са защитени от закона. Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат.

Полярна лисица , Обыкновенный песе́ц, Аrctic fox, Vulpes lagopus , Alopex lagopus Linnaeus, 1768

Полярната лисица се класифицира в род Vulpes, не рядко в род Canis, най-често обаче е отделяна в отделен род Alopex. Родствено най-близка до нея е американската бързонога прерийна лисица Vulpes velox и лисицата джудже V. Macrotis, макар последните две да не се срещат в тундрата.

Името и vulpes означава лисица, а видовоспецифичното lagopus произлиза от древногръцкото lagos  - заек и pous – крака, в съответствие на подобието на лапите им на тези на полярните зайци.

Полярната лисица е разпространена в района Северния полярен кръг, по крайбрежието и на островите на Северния ледовит океан, в тундровата и лесотундровата зона. Срещат в цяла Арктика, включително Русия, Канада, Аляска, Гренландия и Свалбард, както и в субарктически и алпийски зони, като Исландия и планинските части на Скандинавия. В Русия е типичен представител на фауната на тундрата и лесотундрата. Зимно време, полярната лисица навлиза на юг до Финландия, южната част на Прибалкалието. Виждана е в райони близки до Северния полюс, мигрирала по леда. Южната граница  през 20век се мести на север, поради намаляване на ареала на разпространение. По време на последното заледяване, полярната лисица е имала по-широко разпространение по ледниците и нейни фосили се намират в плейстоценски находища в по-голяма част от Европа и Сибир. Филогенетични изследвания, основани на микросателитни локуси и  мт ДНК, показват, че популацията на полярната лисица е панмиктична и притежава висока хетерозиготност, както на континента, така и на островите, в Северна Америка, Европа и Азия / Сибир/. Няма съществени генетични различия и характерната ниска хетерозиготност за островните представители. Това се обяснява с няколко причини. Първо по време на заледяванията, видът не се е ограничавал в отделни рефугиуми, а напротив е бил повсеместно разпространен и освен това популацията му е била доста по разширена, във връзка със подходящите условия за живот на вида. При затоплянето, видът е бил ограничаван на север, където освен това е и изтласкван в сегашно време от обикновената лисица, която се конкурира с него за любимата му храна – лемингите. Второ, този вид е способен на големи миграции, за набавяне на храна, като лесно се придвижва по леда, затова реално няма конкретно изолирани отделни, генетично различаващи се субпопулации, дори и на островите. Липсата на генетична структура на популацията на полярната лисица е уникална за групата на канидите.

Неголяма лисица, с дължина на тялото 50—75 см, дължина на опашката 25—30 см, височина на холката 20—30 см, средно тегло 3,5 кг, максимална – до 9 кг, женските – до 3 кг. За разлика от другите лисици, тялото на полярната е по  - ниско, муцуната е по-къса, ушите са закръглени и  едва се показват от зимната козина, което предпазва тяхното измръзване. Името и, „зайча лапа” идва от гъстата козина по възглавничките на нейните стъпала, която  помага да се ограничи загубата на топлина при ходенето по леда и подобрява сцеплението. Имат сравнително къси крака и голяма пухеста опашка.
Полярната лисица има много дебела и мека зимна козина с гъст, пухест подслой и дълги предпазващи косми.Тази лисица е единствения представител на истинските лисици, който има изразен сезонен диморфизъм на окраската. Бялата форма през зимата има чисто бяла козина, а през лятото мръсно кафява. При синята форма, през зимата има тъмна окраска: от пясъчно и светло кафяво до тъмно сиво със сини отблясъци, дори кафяво със сребърни отблясъци. Сините лисици се срещат при всички популации, но на континента  са редки, а на някои острови, напротив, преобладават.
Морфотиповете се определят генетично от един локус, като белите са рецесивни. Сините морфотипове съставляват по-малко от 1% от популацията на континента, 25-30%  от популацията на Феноскандинавия и 65-70% от популацията в Исландия. В крайбрежните райони и на островите сините морфотипове могат да достигнат до 100% от местната популация. Между самите морфотипове има вариации в окраската, които не зависят от локуса за окраската.

Описвани са 8, дори 10 подвида, но ние ще се спрем на 4 най-вероятни:

— A. l. lagopus (най-често срещаната).
— A. l. semenovi (остров Медний, Командорските острови, Русия).
— A. l. beringensis (Беринговите острови, Командорските острови, Русия).

— A.l. pribilofensis (острови Прибилов, Аляска).

Полярната лисица си набавя храна самостоятелно. Когато има храна в излишък, складира за по късно. Полярните лисици се хранят  леминги, зайцевидни, птици и техните яйца, мърша и растения. Най-важната сред тези храни са лемингите. Семейство лисици може да изяжда десетки леминги всеки ден. През април и май полярните лисици ловуват и малките на пръстеновия тюлен, които са скрити в снежни леговища и са относително беззащитни. Когато обичайната им плячка е оскъдна, полярните лисици събират остатъците от храната на по-едри хищници, като бялата мечка, въпреки че самата полярна лисица е сред плячката на бялата мечка.

Полярната лисица има редица адаптации към арктическия климат. Козината и има най-добри топлоизолационни свойства от всички животни и индивидите нямат нужда при каквито и да е условия да увеличават нивото на метаболизма си, за да поддържат хомеотермия. Променят цвета на окраската през различните сезони, като така увеличават приспособителния си потенциал и камуфлажната си способност. Окосмяването на лапите също спомага за предпазване от измръзване. Малките уши, късата муцуна и способността да редуцират периферното си кръвообращение, също спомага за намаляване на разсейването на топлината. През есента теглото им може да се увеличи до 50%, като основно се отлагат мазнини за изграждане на топлоизолационен слой и енергиен резерв.

Полярните лисици живеят на брачни двойки  и заедно отглеждат потомството. През първите три седмици след раждането на малките, когато те бозаят и майката рядко напуска бърлогата, мъжкия се грижи за набавянето на храната за двамата.  Когато малките започнат да се хранят с месо, тогава и двамата родители участват в подсигуряването на храна поравно. Помощ може да оказват останали в семейството от предишното котило, вече пораснали малки. Женските помощници напускат семейството, преди малките да са навършили 8-10 седмична възраст. На остров Медний са наблюдавани постоянни семейни групи с повече от 6 възрастни. На други острови също са наблюдавани сложни социални системи.

Полярните лисици са строго териториални по време на брачния период, като обичайно едно семейство да обитава една бърлога, но понякога бърлогата може да се подели и с други близкородственици.

Територията на едно семейство варира от разпространението на лемингите, любимата храна на тези лисици,  от 15 до 36km²;  на островите 5 – 21km², в зависимост от територията на самия остров, на Свалбард 10 – 125km².  Обичайно е маркирането на територията с урина. Вокализацията и позирането са част от сложните сигнализационни системи на общуване.
В Аляска са наблюдавани сезонни миграции, когато индивидите напускат зимните си бърлоги и мигрират към крайбрежието, като се връщат обратно късна зима, ранна пролет. Големи миграции са наблюдавани в Канада, Феноскандинавия и Русия. Те могат да бъдат причинени от липсата на храна, като сериозен спад на популацията на лемингите. Най-дългата регистрирана миграция е на мъжки индивид намерен на  2300 км от първоначалната точка.

Брачния период е от февруари до май. Малките се раждат от април до юли, след 51-54 дневна бременност. Малките тежат при раждането си 80-85 г и са безпомощни. Броя на малките варира на различните места от 2 до 6, макар на някой места да са регистрирани и повече от 19 малки.Големината на малките принципно варира и зависи от периода на наличие на храна, при по-висока численост на гризачи в района се раждат по-големи малки и обратно. Способността на полярните лисици да произвеждат голямо потомство е обусловено от достъпа до голяма и сигурна бърлога. Първоначалната функция на брачното леговище е да подсигурява защита срещу други хищници. Бърлогата представлява сложна подземна система от проходи и дупки, като най-широката част е мястото за раждане. Този сложен комплекс може да има повече от 150 входа.Добрата бърлога е разположена над вечно замръзналата почва, на места където се натрупва по-малко сняг и обикновено е с южен изглед. В Канадската тундра са описани бърлоги на приблизително 330 години. Някой леговища се използват регулярно, всяка година, докато други от време на време. Отглеждането на малките е ограничено в периода без сняг – юни до септември. Лактацията продължава 8-10 седмици. Достигат полова зрялост на 10 месечна възраст. Продължителност на живота в природата до 3 години, макар да е регистрирано и до 11 годишна възраст.

Изобилието на полярната лисица се изменя циклично, едновременно с размера на популацията на лемингите. Тъй като лисиците се размножават много бързо и често умират млади, броят на популацията не се влияе силно от лова. Въпреки това те са изчезнали в много области, заселени от хора.
Полярната лисица губи територии от обикновената лисица. В миналото вълкът е ограничавал числеността на обикновените лисици, но с почти пълното изтребване на вълците, броят им е нарастнал. Полярната лисица сама става жертва на по-големи от нея хищници, освен вълка, бялата мечка, росомохата, орли, бели сови.
Полярната лисица е обект на добива и търговията с кожи, заради ценната си кожа. Особено високо се цени кожата на синята лисица, която се и отглежда в плен. На островите лисиците се отглеждат свободно. Ферми за отглеждане на полярни лисици има в северните и средни ширини на Америка, Европа и Азия.
Лова е бил дълго време главен летален фактор за популацията на полярната лисица. В Северна Америка за периода от 1919 – 1984 са избивани приблизително  40 000 – 85 000 лисици годишно. В Канада 10 000 – 68 000 лисици годишно. В Аляска за периода от 1925 до 1962 от 3900  до 17 000 лисици годишно, като по късно добива спада на 1000 – 2000 годишно.
В Сибир лова за кожи достига в някой години до 100 000  лисици годишно, като през някой години на 70 те, 35 – 59% от популацията е била убивана всяка година. Намаляването на популацията в Сибир през последните няколко деситилетия е очевидно, макар спада в цената на тази кожа и пробивите в съветската търговска система има ефекта върху отслабване на натиска върху популацията на лисицата от човека.
Важността на кожата на полярната лисица има дълга история. Йорданес в Гетика описва римляните, че са облечени в тъмно сини кожи, закупени от свеите / германско племе, населявало днешна Швеция/, вероятно закупени преди това от Screrefennae / саамите/. Икономиката на инуитите е тясно свързана с обилието от полярни лисици. Кожите на лисиците са били законно платежно средство, наред с агнешките и с някой други продукти в Исландия през Средните векове.

Полярната лисица остава единствения, най-важен обект на лов в Арктика. Местните жители винаги са използвали нейната изключителна кожа и с основаването на кожарската промишленост, полярната лисица бързо става важен източник на доходи. Днес капаните и отстрела са основни ловни похвати. Поради високата си репродуктивна способност, полярните лисици успяват да задържат сравнителна стабилност на популацията, въпреки натиска от страна на човека. В някой региони са избивани повече от 50% от популацията на вида, въпреки че това не е позволено от закона, както е във Феноскандинавия. Лова на полярни лисици напоследък намалява, поради спада на цената на кожата и алтернативни източници на доходи. В Юкон, например, общия доход от кожарската индустрия спада от 1,3 млн долара през 1988г на по-малко от 300 000 долара през 1994г.

В по-голямата част от ареала си, полярната лисица не е защитена. Вида и неговите леговища са защитени законово в Швеция от 1928г, Норвегия от 1930г, Финландия от 1940г. В Европа полярната лисица е приоритетен вид в действията на Actions by the Community relating to the Environment (ACE). В Норвегия / Свалбард/, Гренландия, Канада, Русия и Аляска, лова на тези лисици е ограничен и се разрешава само в определено време. Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат.

Лисица, Червена лисица, Ры́жая лиси́ца, Red fox, Cross fox, Silver fox, Vulpes vulpes, Linnaeus, 1758

Лисицата, наричана още червена лисица или обикновенна лисица, е най-често срещаният вид лисици и има най-широк ареал от всички сухоземни хищници. Тя е най-големият вид в рода Лисици (Vulpes) и обитават цялото Северно полукълбо от Северния полярен кръг до Северна Америка, Централна Америка и Азия. Нейния ареал се разширява заедно с този на човека. Интродуцирана е в Австралия през 18 век, където се оценява като вредна за местните бозайници и птичите популации на континента. По тази причина е включена в списъка на „100 те световни най-отрицателни инвазивни видове”.  Не се среща в Исландия, арктическите острови и някой части от Сибир, както и в същинските пустини. Европейските подвидове са интродуцирани в източните САЩ и Канада през 17 век, където се смесват с местните подвидове. Преди се е считало, че северноамериканската лисица Vulpes fulva е отделен вид, но сега се приема, че е  палеарктичната червена лисица.

Червената лисица произхожда от малък предшественик от Евразия по време на среден вилафранкски период и колонизира Северна Америка кратко след уисконсинското заледяване. Предполага се, че нейния предшественик е или Vulpes alopecoides  или V. chikushanensis / Китай/. Най-ранни фосили от V. vulpes  са  намерени в Барани, Унгария и датират отпреди 3,4 и 1,8 млн.год. Предшествениците са били по- малки от съвременните видове. Сред същинските лисици, червената лисица демонстрира по-прогресивно развитие в насока към хищничество. Освен по размера си, червената лисица се отличава от другите лисици по способността си бързо да се адаптира към промените на околната среда.

Червените лисици колонизират Северна Америка на две вълни: по време или преди  Илинойското заледяване и по време на Уисконсинското заледяване. В далечния север фосили на червени лисица са открити в Сангамонски отлагания в област Феърбанкс и Медисин Хат. Фосили от времето на Уисконсинското заледяване са намерени в 25 находища в Арканзас, Калифорния, Колорадо, Айдахо, Мисури, Ню Мексико, Тенеси, Тексас, Вирджиния и Уайоминг. Генетични изследвания , основани на сравнителен анализ на фрагменти мтДНК, разделят лисиците на два основни хаплотипа и респективно два основни клона – Холарктичен клон, включващ Европа, Азия, Аляска и западна Канада; и Неарктичен клон, включващ останалата част на Северна Америка. Тези изследвания показват, че по време на Уисконсинското заледяване е имало два основни рефугиума в Северна Америка. Северния рефугиум се е намирал в Аляска и западна Канада, като в него са влизали подвидовете V. v. alascensis, V. v. abietorum, V. v. regalisand V. v. Rubricosa. Южния рефугиум се е намирал в предпланинските паркове и алпийските ливади на Скалистите планини, Каскадите и Сиера Невада.Този клон по късно се разделя на всички останали популации след последното заледяване и има специфични екологични и физиологични адаптации.

Фиг.1 Пълна медиан – свързваща мрежа, основана на фрагмент от мтДНК с дължина 354 bp на 220 лисици.

Диаграма на разселването на червената лисица от Стария свят в Новия по време на плейстоценските заледявания. Подобно е разселването на лисиците в Япония на островите Хокайдо и Хоншу,  на които лисиците се отличават помежду си хаплотипно.

В Европа филогенетични изследвания, основани на фрагменти мтДНК показват висока хетерозиготност и ниска генетична структура на популацията на лисицата.

Описани са 44 подвида на червената лисица, макар някой да са спорни. Най-общо се делят на големи северни лисици и малки южни лисици от Азия и Средния Изток:

— V. v. abietorum ( Стюарт Лейк, Британска Колумбия, Канада)
— V. v. aegyptiaca (Eгипет)

— V. v. alascensis ( Андреафски, Аляска, САЩ)

—V. v. alpherakyi (Геок Тепе, Араиск, Казахстан)
— V. v. anatolica (Смирна, западна Мала Азия, Турция)
— V. v. arabica (Мускат, Оман)
— V. v. atlantica (Атласките планини, Мидия, Алжир)
— V. v. bangsi (L’Anse au Loup, Бел Айл , Strait of Belle Isle, Лабрадор, Канада)
— V. v. barbara (Варварски бряг, северозападна Африка)
— V. v. beringiana (бреговете на Беринговия проток, североизточен Сибир)
— V. v. cascadensis ( планинската верига Каскади, окръг Скамания, Вашингтон, САЩ)
— V. v. caucasica (близо до Владикавказ, Кавказ, Русия)
— V. v. crucigera ( Тюрингия, Германия)
— V. v. daurica (Карангой, 45км западно от Троицкосавск, Сибир)
— V. v. deletrix ( Залива Сейнт Джордж, Нюфаунленд, Канада)
— V. v. dolichocrania ( Сидеми, южно Усури, югоизточен Сибир)
— V. v. flavescens ( северен Иран)
— V. v. fulva ( Вирджиния, САЩ)

— V. v. griffithii ( Кандахар, Афганистан)

— V. v. harrimani ( остров Кодиак, Аляска, САЩ)
— V. v. hole ( близо до Амой, Фукиен, Южен Китай)
— V. v. ichnusae (Сарабус, Сардиния, Италия)
— V. v. induta ( Пила, Кипър)
— V. v. jakutensis ( тайга, южно от Якутск, Източен Сибир)
— V. v. japonica ( Япония)
— V. v. karagan ( киргизките степи, Киргизия, Русия)
— V. v. kenaiensis (Полуостров Кенай, Аляска, САЩ)
— V. v. kurdistanica ( долината Гелск, североизточна Турция)
— V. v. macroura (планините Уосатч, близо до Голямото солено езеро, Юта, САЩ)
— V. v. montana ( Хималаите)
— V. v. necator ( Уитни Медоу, близо до планината Уитни, окръг Тюлери, Калифорния, САЩ)
— V. v. ochroxantha (Аксай, Семиречие, Източна Русия, Тюркестан, Киргизия)
— V. v. palaestina ( Рамлех, близо до Ramleh, близо до Яфа, Окупирана Палестинска територия)
— V. v. peculiosa ( Корея)
— V. v. pusilla ( Соления хребет, Пинджаб, Пакистан)
— V. v. regalis ( Елк Ривър, окръг Шърбърн, Минесота, САЩ)
— V. v. rubricosa (Дигби, Нова Скотия, Канада)
— V. v. schrencki (Сахалин, Русия)
— V. v. silacea (близо до Силос, Бургос, Испания)
— V. v. splendidissima (северни и централни Курилски острови, Русия)
— V. v. strepensis (степите, близо до Херсон, Русия)
— V. v. tobolica (Обдорск, Тоболск, Сибир)
— V. v. tschiliensis (Пейпинг, Чихли, Североизточен Китай)

— V. v. vulpes (Швеция)

Въпреки името си, червената лисица има морфотипове и в други цветове, включително албиноси и меланистични форми. Албиносите се отличават от полярните лисици, главно по размера си, големината на ушите и по-издължената муцуна.

Червената лисица е най-голямата от всички лисици. Дължина на тялото 60—90 см, дължина на опашката 40—60 см, тегло 6—10 кг. Окраската и размерите на тези лисици са различни в различните местности, като са описвани 40 – 50 подвида, без да се броят най-малките форми. На север лисиците стават по-големи и светли по окраска, а на юг по- малки и по-тъмни. В северните райони и в планините често се срещат черно-кафяви и други меланистични форми на окраска. Най-разпространена е червено – рижата окраска: ярко риж гръб, бели гърди и корем, тъмни лапи. Често имат тъмни ивици на лопатките и гърба, така че напомнят кръст. Основни отличителни черти са тъмните уши и белия край на опашката. Външно лисицата представлява животно със среден размер, изящно сложено тяло на невисоки, тънки крайници, с издължена муцунка, остри уши и дълга пухеста опашка. Линеенето започва в края на февруари - март и завършва в средата на лятото. Веднага след това започва израстването на зимната козина, която напълно се формира и носи през ноември и декември. Лятната козина е по-рядка и къса, докато зимната е по-дълга, гъста и пухеста. Лисиците се отличават с големи уши – локатори, с помощта на които улавят звуковите колебания, за да уловят и най-малкия звук на плячката. Нейния слух е толкова добре развит, че може да усети мишка под 60 см снежна покривка.
В България има два морфотипа – червена лисица и въглищарка. Червената лисица има рижаво-оранжев или жълто-оранжев гръб и горна част на тялото. Долната част на гърдите и гушката са почти бяло-сивкави. Краката и задната част на ушите са почти черни. Краят на пухкавата рижава опашка е бял. Това е и преобладаващата окраска в Европа. Характерно е, че преходът от сиво към червено окосмяване не е рязък, а става с плавно преливане. Лисиците въглищарки или кюмюрджийки, са срещат често у нас. Техния основен цвят е тъмнокафяв, черен, гърлото е тъмносиво, края на опашката е или бял или черен.

Червената лисица има бинокулярно зрение, но реагира основно на движение. Слуха е изключително добре развит, като е възможно да чува тетрев, който прелита от едно място на друго от 600 крачки / приблизително 457 м/ разстояние, полета на врани от 250 до 500 метра и писъка на мишка от 100 метра. Движенията на това животно са много гъвкави. Тя е издръжлива и може да се носи в бърз тръс, когато преследва заек или да мине в светкавичен галоп. Плува отлично и може да прави удивителни, координирани и във въздуха, скокове. Това е много подготвен хищник, крайно издръжлив и упорит, при това изобретателен , дързък и умен.

Имат чифт анални торбички, заобиколени от мастни жлези, като и двете се отвеждат с един отвор навън. Във всяка анална торбичка има ферментационна камера с аребни и анаеробни бактерии, които превръщат себума в мирисно вещество, вкючително алифатни киселини. Овалната опашна жлеза е 25 мм дълга, 13 мм широка и е описана да мирише на виолетки. Когато почиват, завират муцунката си близо до тази жлеза.

Голямото разнообразие на окраската и големината на червената лисица е свързано със ширината на нейния ареал и голямото разнообразие на условията, при които живее в отдлените му части. Достатъчно е да се каже, че лисиците заселяват, макар и с различна плътност, всички ландшафтни – географски зони, като започнем от тундрата и субарктическите гори до степите и пустините, включително планинските масиви във всички климатични зони. При това лисицата обитава не само дивата природа, но и културни ландшафти, както и в покрайнините на големи градове като Киев и Варшава. В Лондон, лисицата е обичайна за покрайнините на града, а понякога се появява дори и в централната част на града. Освен това, във времето на активна урбанизация на територии, лисицата намира благоприятна за себе си среда. Нерядко живее в депа за отпадъци, паркове и мазета. Във всички части на своя ареал, лисицата предпочита открити местности, а също така райони, където има отделни насаждения, хълмове, гори, дерета, особено ако зимата няма много дебела снежна покривка. Така от всички климатични зони, най-много лисици обитават степните и лесостепните, а не в планинските.

Принципно лисицата не е мигриращ вид. Случай на миграции са отбелязвани само в тундрата, пустините и планините. Например, една от белязаните в Малоземелската тундра / Архангелска област, Русия/ лисица е била намерена убита на 600 км югозападно. Млади животни, които се разселват, обичайно се намират на разстояние от 2 – 5 до 15 – 30 км от леговището на родителите си . Числеността на лисиците доста се колебае през годините. На нейното състояние влияят такива фактори като количеството гризачи, метеорологичните условия, наличието в популацията на инфекциозни заболявания. В гладните години не само спада плодовитостта на женските и оцеляват по-малко лисичета, но и възникват условия, благоприятни за разпространението на болести, които понякога могат да се разпространят широко. Характерни за лисицата болести са бяс, чума по хищниците и краста.

Лисицата, въпреки че принадлежи към хищниците се храни с доста разнообразна храна. Изследвания върху менюто на лисиците показват, че те могат да се хранят с над 400 вида животни и десетки  видове растения. Основната част на менюто са гризачите, главно полевки. Може да се каже, че тяхното обилие и достъпността им в значителна степен влияят на популацията на лисицата. Това е особено важно през зимата, когато лисицата живее основно от лова на полевки, като ги чува под снега и с бързи скокове започва да се рови в снега, като го разхвърля са лапи, за да ги хване. Този начин се нарича мишкуване.

По големи бозайници, като зайци например, имат по-малка роля в храненето, макар някой лисици да обичат да ги ловят, особено зайчетата, а по време на заешко измиране може да се хранят и с труповете им. По-големи лисици могат да нападнат и сърнета. Птиците в менюто на са така важни, както гризачите, макар че лисицата няма да пропусне случай да хване птица, която се е оказала на земята / от най-малки до по-големи птици като гъски и глухари/, похапват и птичи яйца или нелетящи птиченца. Лисицата похищава и домашни птици, но по наблюдения това тя прави много по-рядко отколкото се твърди. В пустините и полупустинните лисиците често се хранят с влечуги. В Канада и североизточна Евразия, лисици които живеят край реки, сезонно се хранят почти на 100% със сьомги, които са умрели след хвърлянето на хайвера. Лятото лисиците ядат много бръмбари и други насекоми. В гладни времена не отказват и мърша. Растителната храна включва основно плодове, по-рядко вегетативни растителни части.

Индивидуалния участък, който заема една двойка или семейство лисици е длъжен да ги обезпечава не само с достатъчно количество храна, но и с пригодни за устройване на леговища места. Лисиците ровят леговищата си сами, макар понякога да заемат чужди на язовци, полярни лисици, мармоти и други ровещи животни, като ги приспособяват за свои нужди. Най-често лисиците се заселват на склонове и хълмове, където има пясъчен грунт, защитени от дъждовни и други води. Обикновено леговището има няколко входове, които водят в различно дълги тунели към гнедовата камера. Понякога лисиците използват естествени заслони, като пещери, процепи в скалите, хралупи в стари дървета. По принципи леговището се използва най-активно по време на отглеждане на малките, в останалото време лисиците могат да си почиват на поляната или на снега. Ако леговището се зарази с паразити, лисиците правят ново. В полето използват всяко укритие, за да си направят дупка. Синори, каменни огради и дори стари напоителни канали. Има случаи да импровизират някакво леговище само за малките, а възрастните да живеят навън до есента. Лисиците са топлолюбиви животни, а в дълбоките дупки температурата е постоянно 12 – 14 С и така оцеляват през зимата. През слънчевите дни излизат и се припичат до някой дънер на дърво. Леговището им служи по-скоро за убежище, където бързо се скриват при преследване, при дъжд и сняг.

Лисицата е моногамно животно и се размножава веднъж годишно. Брачния период и неговата ефективност зависи от времето и натрупаните мазнини. Има години, когато до 60% от женските остават без потомство. Още през зимата лисиците изберат място за леговище, където ще отглеждат малките и ревностно го пазят. За една женска се случва да се борят и двама трима мъжки. Размножителният период на лисицата варира в зависимост от географския район, който тя обитава. Тези, които са на юг, се размножават през декември-януари; северните популации се размножават през февруари-април; а индивидите, които се намират между южните и северни лисици, се размножават през януари-февруари Лисиците са добри родители. Мъжките имат активно участие във възпитанието на малките лисичета, а освен това се грижат за майката до появата на потомството. Благоустрояват леговището и дори ловят на женските бълхите. Бременността продължава 49 – 58 дни, след което се раждат от 4 – 6 до 12 – 13 малки. Малките се раждат слепи и тежат до 150 грама. Проглеждат и започват да чуват до около 2 седмици и правят първи крачки извън бърлогата до 5 седмици. За малките се грижат и двамата родители, като са изключително внимателни по отношение на опазването на малките и при опасност ги местят в резервно леговище. Подрастващите лисичета от рано разпознават дома си и могат да се намерят на разстояние от него.  Кърменето продължава около месец и половина, след което малките се приучават на нормална храна, както и ги обучават в намирането и. След 6 месеца подрасналите лисичета започват да се разселват. Към есента вече са напълно зрели и могат да живеят самостоятелно. Мъжките могат да се отдалечат на 20 – 40 км, женските на 10 -15, рядко на 30 км от дома, в търсене на своя територия и място за свое леговище. Достигат полова зрялост на 8 – 10 месеца.  В природата лисиците рядко живеят повече от 7 години, често продължителността на живота не надвишава 3 години. В плен доживяват 20 – 25 години.

Когато се придвижва спокойно, лисицата върви по права линия, оставяйки след себе си ясна пътека от следи. Наплашеното животно, може да бяга много бързо, в галоп и буквално носещо се над земята с опъната опашка.
Лисиците комуникират помежду си с помощта на доста звуци, мимики, пози и с миризми. Около 28 различни категории вокализации са описани.Когато е разгонена или просто в състояние на възбуда, лисицата издава отривист и гръмък лай, а когато се бият, пронизително пищят.  Гласа на мъжкия и женската се различават, женската излайва три пъти и завършва с кратък вой, докато мъжкия лае като куче, без да вие.
Много лисици, особено младите, се излежават през деня в полето, особено ако е разположено близо до гората и е богато на гризачи. Преди да легне под някой храст или до пън, лисицата замръзва на място и наблюдава дълго околността за опасност. След това ляга, завива се на кръг и прикрива носа и лапите с опашката. Обичат да почиват в гъсти, обрасли с храсти места, труднодостъпни. Ловуват по различно време, като предпочитат сумрака на ранното утро или привечер, а където са спокойни, могат да излязат на лов и през деня. Когато има възможност от опасност, лисицата е много внимателна и с удивителна способност да се крие от преследване. Именно затова във фолклора на много народи, лисицата се явява въплащение на хитростта и ловкостта. Лисици, които живеят до туристически места, места за отдих и там където е забранен лова, бързо привикват към присъствието на човека, лесно идват да бъдат нахранени и може даже да се научат да просят храна от хората. Предполага се, че лисиците имат развито чувство за магнитно поле.
Лисиците се развиват отлично в регионите, в които няма вълци. Вълците свирепо унищожават лисиците, чакалите също ги подтискат, защото ловуват организирано и на същите ловни места. Кучетата остават най-сериозните врагове на лисиците. Те ги преследват навред. Когато е гладна, лисицата става дръзка и предприема рисковани набези. Често, когато храни малките си, става изключително нахална и непредпазлива. Тогава нарастват и нападенията над домашните птици в селата. При това те могат да са на километри от леговището. Лисицата може да носи голяма кокошка с часове, за да нахрани лисичетата си.
Лисицата има голямо стопанско значение като ценен ловен обект, а също така регулатор на числеността на гризачите и насекомите. При това загубите от домашни животни са в пъти по-малки от ползите, които лисиците носят. Ловувани са за спорт, като във Великобритания например ловът на лисици е традиция, в която се включват кучета и преследвачи на коне. За добив на кожи, лисици се отглеждат в плен. В края на XIX век, изкуствено е въведена породата на сребристо – черните лисици. Благодарение на селекция при тази порода е значително подобрено качеството на козината, а защо така се отглеждат различни кожени породи на нейна основа: платинена, бакурианска, дакотска и др.

През 1959 г от директора на Института по цитология и генетика към РАН, Новосибирск,  е започнат дългогодишен експеримент за одомашняване на сребристо – черни лисици. В процеса на експеримента се отбират за размножаване само доброжелателно настроени към човека животни. В резултат се създава популация от одомашнени сребристо – черни лисици, при които има различия във физиологията, морфологията и поведение спрямо дивите им родственици. Домашните лисици се държат подобно на домашните кучета: при появата на човека махат с опашки, вият, изискват внимание, галят се. Наскоро учените продадоха на САЩ, Германия и Нидерландия такива одомашнени лисици. А през интернет на специален сайт, всеки може да си закупи такова животно за приблизително 8 000 $. / снимки и информация на http://bigpicture.ru/?p=352553/.

Рижата лисица е много разпространен персонаж във фолклора на различни страни от света. В европейските страни тя, като правило, въплащава хитростта и коварството, встъпвайки в разнообразни роли : от вероломен негодяй / както е в редица руски приказки/ до умен съветник. Един от най-известните лисичи персонажи е Лисицата Ренар – персонаж на класическа средновековна поема „ Роман за лисицата”. В месопотамската митология, лисицата е свещенно животно. Тя служи на богинята Ки като ловец. Във Финландия лисицата е символ на хитрост, но не и зло. В японската митология съществуват лисици - духове кицун / подобни на върколаците, но лисици/, които се преобразяват в човешки облик. Те притежават огромни знания и владеят магии. По късно кицун стават известни в литературата, киното и видео игрите. Духове, подобни на кицун, фигурират също така  в китайските и в корейските митове. В гръцката митология, Тевместката лисица е била гигантска лисица, дете на Ехидна, която е  нападнала Беотия. В келтската митология лисицата също е била символно животно. В Котсуолд, вещиците се преобразявали в лисици, за да крадат масло от съседите.Лисицата присъства в много литературни произведения, анимации, кино филми, песни, аниме, компютърни и видео игри, уеб комикси. В хералдиката, лисицата е символ на проницателност, хитрост и прозорливост. Известно е ловуване на лисици от 4 век пр. Н.е. Лова на лисици с кучета е бил част от европейската култура до 11 век и е било широко разпространен от британските колонизатори.

Днес влияние на популацията на червената лисица оказват загубата на хабитати и преследването за лов и кожи.  Търговията  с кожи на тези лисици е най-голяма през 20 век. Общия световен оборот на кожи на диви червени лисици за 1985 – 1986 е бил 1,543,995  кожи. Кожите на 45% от уловените диви американски лисици се изчисляват на стойност $50 млн.

Видът е включен в червената книга на IUCN като слабо засегнат.

ВЕСЕЛИ И НЕ ТОЛКОВА ВЕСЕЛИ НАБЛЮДЕНИЯ ЗА ТЪЖНОТО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАУКА

ПИСАНИ ПО ПОВОД НА НАЦИОНАЛНАТА СТРАТЕГИЯТА ЗА РАЗВИТИЕ НА НАУЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ ДО 2020 Г.

и съдържащи 46 весели наблюдения, 14 наблюдения от тези, дето, смущават веселието, две тотални глупости в текста на стратегията, 20 неща, които трябва да има в една такава стратегия, 6 разсъждения за това, каква трябва да бъде научната политика на държавата, 1 весел закон и 1 сън в зимна нощ свързан с що годе  оптимистична теория за българския елит.

Ледени размисли в една  топла германска февруарска вечер.

И тъй ето ме пак в Германия. Далеч от българския хаос, си върша спокойно научната работа. По един сателитен канал дават  по 2 серии на ден от Game of Thrones, та получавам и нагледни уроци по средновековна политика, които са не по-малко приложими и днес. Февруари е учудващо топъл – в други години по това време не беше 15 градуса, а температурата бе толкова ниска, че Елба  замръзваше. Хубавото февруарско време подпомага работата и ми освобождава време да мисля и за други неща. Например затова, каква е разликата между науката тук и у нас. Защо тук от мене се очакват само научни резултати и хората са доволни, когато тяхната младеж може да научи нещо от мен, а у нас съм „феодален старец” който „само събира пари от заплати, пие кафе и си клати краката”. Националният елит може и да ми се намръщи, че му напомням тези  думи на един катастрофално провалил се самозванец, довел хората дотам, че да се самозапалват, но къде беше този елит, когато същият юнак размахваше постни пици за народа, а той си живееше в прясно ремонтирани резиденции. Това няма как да бъде забравено, както и това, че същият този си имаше за приятел един министър, който назначи анголски „професор” във Фонда за научни изследвания и парите за наука отидоха по скандален начин в „честни бизнеси”, които нямат нищо общо с науката. Как да сравняваш това със ситуацията в Германия, където току що един министър си отиде, само защото предупредил шефа на една партия да не издига много един човек, защото срещу него се води разследване. Явно, стратегията за развитие тук е една, а у нас ­­– ­­друга. Същото се отнася и за стратегията за развитието на научните изследвания. И нека тогава да разгледаме българската национална стратегия за развитие на научните изследвания до 2020. И като я пообсъдим и посочим слабостите и, ще кажем няколко думи за това какво трябва да има в една стратегия и как на други места научните изследвания са приоритетна политическа цел – ама наистина, а не на думи.    

Весел прочит на националната стратегия за развитие на научните изследвания до 2020 г.

Годината е 2014  и това е почти по средата на периода от 2010  до 2020 г., нали така. Положението в българската наука е трагично и съществена вина за това има както изплувалият и напенил се на обществената повърхност „елит”, от който някога се е възмущавал още Чърчил (и много оттогава не се е променило), така и  политиката в областта на науката и иновациите. А в основата на тази политика трябва да е националната стратегия за развитие на научните изследвания до 2020 г. Добре е известно, че аз съм един от тези, които писмено и устно критикуваха тази стратегия в последните 4 години. Не защото имам зъб на някого или пък се натискам да правя кариера (ако се натисках, щях да си мълча и повярвайте ми, това щеше да бъде добре оценено и възнаградено). Причината е друга – покрай другото, аз  съм специалист по математическа социална динамика и математическа икономика. И като такъв, ми е трудно да наблюдавам как маршируващата глупост и некадърност разбиват българското общество и наука. Ето защо, когато се пласира поредната откровена глупост за развитието на българската наука и то с апломб за непогрешимост, отбелязвам тая работа ей така, за поколенията. Но стига за това.
По-долу ще обоснова тезата, че съществени части от стратегията за научни изследвания  са написани така, че българската научно – иновационна система  със сигурност ще бъде тотално разбита, ако не се предприемат мерки веднага.  Не че се надявам, че нещо ще бъде направено. Нито пък съм уверен, че тази стратегия може да се поправи. Просто ще ви разкажа, защо смятам, че тази стратегия не струва и още ще ви разкажа за някои работи дето трябва да ги има в една стратегия за развитие на научните изследвания. Не се впрягайте много – приемете долния текст като философско разсъждение на 48-годишен „феодален старец”, който „си клати краката и си пие кафето” в кабинета си в един от германските Макс-Планк институти в тази топла февруарска вечер.  И понеже в тези институти нищо не се разбира от „науката”, в която майстори са анголските „професори”, то  долните разсъждения ще предизвикат само смях у „сериозните хора”, управляващи и направляващи българската наука  „от победа към победа” и „от светло настояще към сияйни бъднини”.
И тъй нека започна с нещо весело, а именно, че гнойните рани на заложените в стратегията  погрешни принципи и политики започнаха здраво да миришат особено през миналата година.  Преди да продължа нека да кажа, че в стратегията има и малко на брой правилни според мен положения. Което показва, че сред писалите я има и хора, които разбират от науката тъй както я разбирам аз. Ще ми се сред тия хора да са и съответните администратори от МОНМ, а също и част от учените. Голяма част от стратегията обаче отразява идеологическите виждания на некомпетентни хора, които докараха не само нашата държава, но и целия свят до огромна криза. 

Веселите наблюдения на Витанов
След този кратък увод преминавам към веселия анализ на стратегията.

Весело наблюдение №1:Стратегията е пълна с излишни изрази. Текстът може да се съкрати значително без да се загуби нищо по същество. 40-45 страници са достатъчни.  Това не е роман, а стратегия.

Весело наблюдение  №2:Като чете човек стратегията, получава чувството, че целевата група не са БАН, университетите и другите научни организации, а бизнесмените.  Да не би пък с това да се цели  парите за наука да се насочат за „усвояване”  от юридически и физически лица без научен капацитет ?  Дали пък не може тази стратегия да се преработи така, че целевата група наистина (а не само на книга) да са научните организации и университетите.

Весело наблюдение №3:Цел номер  2 на ЕС изисква 3% от БВП инвестиции в научна и развойна дейност. Такова нещо изобщо не се залага в тази стратегия. Може би пък ако искаме да дръпнем трябва да  заложим поне 2.5% като  поне 1.5% трябва да дойдат от държавата. Поне, защото  българският бизнес няма да може да вложи 1% в истински научни изследвания  (а не в клинични и други тестове, които бизнесът обявява за научни изследвания. Толкова е весело – някои отчита нещо си като научни изследвания, друг пък му вярва. Само дето  с лъжи няма да стигнем доникъде).

Весело наблюдение №4:  Е, имаме си стратегия. Но я вижте, каква част от БВП се отделя за наука. Като се замисля насред веселието – вече 25 години се източва кръвта на българската наука. Тук никакви сладки приказки, записани в стратегия няма да помогнат. Друго трябва да се направи.

Весело наблюдение №5:Цел 3 на 1-ва страница в стратегията е формулирана много лошо. Оригиналната формулировка на ЕС не е такава. Е, поне може цел №3 да се формулира както е формулирана в документите на ЕС.

Весело наблюдение №6:  Цел №5 на 1-ва страница няма отношение към развитието на научните изследвания.  Не трябва на учените да се прехвърлят задължения, които са задължения на други части на обществено-икономическата система. Може би пък в стратегията за научни изследвания от целите на ЕС на 1-ва страница трябва да останат тези, които имат отношение към научните изследвания и тяхното развитие.

Весело наблюдение №7:  на стр. 1 от стратегията не е подчертано кои научни изследвания са основно конкурентно  предимство. А дали пък не може да се запише както в документите на развитите държави:
„При реализирането на тези цели фундаменталните и приложнинаучни изследвания и иновациите повече от всякога са основно конкурентно предимство в глобалното икономическо състезание…”. Може, но не се записва. Защо ли?  Ами защото вероятно на някои им е  весело да гледат гнойните рани по все по-измършавяващото и загиващо тяло на българската наука.   

Весело наблюдение №8: В стратегията пише, че страните от БРИК и други (между които и Япония) ще надминат по БВП 6-те най-развити (между които пак Япония).  Защо ли пък да не ви кажа: хайде да не бързаме толкова да отписваме САЩ, Германия, добрата стара Англия, Франция, Китай и Япония).  Тези приказки, кой кого ще изпревари ще се видят към 2050 година. Те нямат отношение към стратегията. Каквото има отношение, е че тези от БРИК масивно инвестират в истинската наука (а не в дискурси на бельо и други такива). Затуй и се развиват бързо и могат например да отделят все повече пари за пропаганда на достиженията си и другите си забележителности чрез хуманитарните си науки например.

Наблюдение №1 от тези, дето  смущават веселието: На стр. 2 в стратегията  пише, че държавите, които имат високи равнища на инвестиции в научна и развойна дейност, демонстрират и висок икономически растеж и увеличаващ се дял на световния пазар на знания и иновации. Е, като е така, каква  са тая  цел за 1.5% от БВП инвестиции в наука у нас? Дали да не напомня, че по-горе предлагам  целта трябва да се смени – поне 2.5% до 2020 г.

Весело наблюдение №9:На стр. 3 от стратегията пише, че България изостава по отношение на инвестициите в НИРД. Не пише обаче защо изостава. Все някой е виновен нали? Ах, каква еретична мисъл ми дойде в главата. Веднага трябва да я изхвърля оттам, че току виж прокарала път на други еретични мисли, като например, че вследствие на следване на погрешни и вече доказано пропаднали икономически идеологии България изостава по отношение на инвестициите в НИРД. Истината обаче май не е никак смешна. Затуй – да караме напред.

Весело наблюдение №10:В стратегията пише, че фиг. 3 показва бързо нарастване на разходите на частния сектор за НИРД. Ех, сега. Всеки начинаещ в статистиката знае, че нещо, което е почти 0, нараства много бързо като процент. И пак си остава малко, нали.  Освен това – какво ли бизнесът у нас нарича научни изследвания. Дали пък ако се направи  сериозен анализ, няма да излезе, че голяма част от тъй наречените научни изследвания не са никакви научни изследвания по същество.  Като си чеша брадата, ми идва наум веселата мисъл, че само четвъртокласен политик може да се опитва да се измъква с такива номера и то само в страни, където няма достатъчно разсъдливи хора. Дали пък с тази стратегия не правим  за смях българските политици и българската държава в очите на чуждестранните дипломати у нас и оттам в чуждите страни?

Весело наблюдение №11:Следват целите на стратегията. Върти ми се една такава мисъл из главата: дали пък тази стратегия не е провал. Ето, почти половината време до 2020 г. мина. По коя от целите барем е направено нещо съществено? Май  няма нищо съществено направено по формулираните цели. Нито национална научна политика е формулирана, нито се прави нещо за построяване на общество на знанието, а за нарастване на дела на екотохнологиите в националната икономика хайде въобще да не почваме да говорим.  Тогава защо не вземе да ги преформулираме тези цели? Образно казано - българската наука е на смъртно легло и трябва първо да се спаси, а после да се приведе в състояние да тича и да гони и да стига бързо бягащи цели.

Наблюдение  №2 от тези, дето смущават веселието:На стр.4 от стратегията пише, че стратегията осигурява стабилна рамка за развитието на изследователските институции и на научната и иновационната дейност в България за следващите 10 години. Да се чудиш тук, да се смееш ли или да плачеш. Нищо такова не се случва. Друго се случва - разсипване и унищожение на българската наука и криминално „усвояване” на парите за наука.

Весело наблюдение  №12: На стр. 4 от стратегията пише, че стратегията е разработена с разбирането, че научните изследвания, технологичното развитие и иновациите са двигател на съвременната икономика в модерните общества.  Възниква весел въпрос: ами като е така, защо бе разсипан БАН – основния център на научни изследвания в България?  Дали пък БАН не трябва да се разсипе, та парите за наука трябва са се „усвояват” от организации, които нямат нищо общо с науката.

Весело наблюдение №13:На стр. 4 в стратегията пише, че предимство се дава на програмното финансиране. В настоящите условия, това е страхотно веселяшко изпълнение  и както се видя тоя подход е пълен провал – едни пари бяха „програмно” и скандално усвоени без никаква полза за науката и обществото. Само откровен веселяк може да заложи на предимство на програмното финансиране при умираща национална наука. А може би пък, друг подход да трябва тук.  Като например първо да се гарантира финансиране над прага на минимално необходимата за съществуване на науката (за  институционално финансиране говоря). Чак след това с програми държавата може да гони  внимателно подбрани приоритети.

Весело наблюдение  №14:На стр. 4  в стратегията пише, че в международен план стратегията отразява стремежа на България за повишаване на инвестициите в науката и технологичното развитие до 3% от БВП.  Как му се викаше на това от една страна  да пишеш, че се стремиш към 3%, а от друга страна да залагаш 1.5%. Доста веселяшко е  и да чакаш по-голямата част от това да дойде от частния бизнес.  Няма да дойде. Ами като не можем да стигнем 3%, признайте си. С 1.5% на книга няма да постигнете нищо. С наистина отделени и правилно разпределени 2.5% ще постигнете доста. 

Наблюдение №3 от тези, дето смущават веселието: На стр. 4 от стратегията пише, че ще има концентрация на публични ресурси и инвестиции в научни институции със съществуващ капацитет в приоритетни научни области и потенциал за тяхното по-нататъшно модернизиране.   Дали няма да е много весело да се запитам – ами като е така, защо няма концентрация на ресурси в БАН?  Защо БАН се разсипва? Къде отидоха ресурсите, които бяха отнети от БАН и какви резултати са постигнати с тях?  Дали пък не се води позорна политика на съсипване на водещия български научен център? Дали пък,  след като няма резултати, този текст не трябва да се преработи (но от истински специалисти, не  от третокласни представители на неправителствени организации. Позволете ми да направя веселата забележка, че ако ще гледаме на науката като на копаня, която трябва да храни световно неизвестни и тотално некадърни „експерти”, които да произвеждат весели писания като стратегии за „развитие” на науката, това трябва да се напише, за да е ясно и истинските учени да си хващат шапката и да се махат от тая държава).

Весело наблюдение №15:на стр. 5 в стратегията е написано – включване на частния сектор в научно-иновационните процеси.  Като се замисли човек, навсякъде при нормалния капитализъм частния сектор е един от двигателите на научно-иновационните процеси. И веднага възниква въпроса – а защо у нас не е така и трябва да го включваме? Значи нещо му има на българския частен сектор и като така трябва много да се внимава коя точна част на българския частен сектор да се включи в научно-иновационния процес. Защото вече видяхме, че има една част, която с удоволствие „усвоява ” парите за наука, примлясва и се оглажда за още, а резултати от това – никакви. Тая част от българския частен сектор определено трябва да се изхвърли от научно-иновационния процес, а не да се включва в него.

Наблюдение №4 от тези, дето смущават веселието:На стр. 5  от стратегията пише: насърчаване на свободното движение на хора, знания и технологии. Да има такова – към Терминал 2 на летището. Каквото ни е нужно на нас сега са мерки за спиране на изтичането на мозъци, а не стимулирането им да изтичат.

Весело наблюдение №16:На стр. 7 в стратегията е описана структурата на Националния съвет за научни изследвания и Националния съвет по иновации. Там пише, че в тези съвети влизат неправителствени организации и други заинтересовани страни в областта на науката и иновациите. Възникват доста въпроси – кои точно неправителствени организации  и други заинтересовани страни влизат в тези съвети и каква точно е заинтересоваността им? Колко от тези неправителствени организации и други заинтересовани са проводници на доказано пропадналите неолиберални идеи довели до съсипване на българската икономика и българската наука. Повече ли са представителите на тези организации като бройка от представителите на БАН, които доказано произвеждат голяма част от научните постижения и иновации у нас. Повече ли са представителите на тези организации от представителите на университетите, които произвеждат другата голяма част от научната продукция и иновации. Има ли в тези съвети представители на неправителствени организации, които непрекъснато и до днес облъчват населението с телевизионни послания, че наука и технология не ни трябвали. Какво правят такива хора в съветите и кой ги е допуснал там?

Весело наблюдение №17:На стр. 10 на стратегията пише, че малките и средни предприятия имат ниска иновационна активност, а големи такива, които да имат собствени иновационни програми - няма. Пише, че частния сектор дори не кандидатстват за готовите пари от Националния иновационен фонд. Как при това положение чакате от частния бизнес да надвиши държавните разходи за научни изследвания? Трябва ясно да се осъзнае, че съществена част от българския частен бизнес  е различен от частния бизнес на Запад, чиято първа цел е да използва науката и технологиите за придобиване на преимущества пред конкурентите. В полето на разходите за наука трябва да бъде допусната само тази част от българския частен бизнес, която работи на същите принципи като частния бизнес на Запад. Тези, които гледат да „усвояват” пари от парите за наука за  изследвания върху дискурси на бельо, изследване на движението на гребена във фризьорския салон и други подобни „бизнеси” трябва да бъдат изхвърлени веднъж завинаги от достъп до финансиране за научни изследвания.

Весело наблюдение №18:На стр. 10 от стратегията се говори за активността на неправителствени организации създадени по модела на американските мозъчни тръстове. Точно тези неправителствени организации са носителите и подкрепителите на пропадналата идеология, която съсипа българската икономика и затрива българската наука. Защо, след като са влияли върху управлението на науката и следствието е било разсипване на науката и чудовищен провал на мерките (включително и на тази стратегия) на тези организации се отделя място, колкото на БАН? Колко провала и гърмежи трябва да станат още, за да се разбере, че тия организации са вредители? Не гледате ли телевизия, в която представители на тези „тръстове” приказват как не трябвало да развиваме национални наука и иновации, защото сме много изостанали? Не са ли и те виновни за разсипването на българската наука? Кой би търпял такива в Германия или Франция?
А може би трябва да се напише истината за вредното влияние на неправителствените „мозъчни” тръстове и за участието им в разсипването, а и в източването на парите, предназначени за развитието на науката в България. Дали пък да не  се изхвърли споменаването им от стратегията. В коя стратегия на развити западни държави са споменати тези организации? В никоя, защото приносът им към науката е никакъв. Но по-натам в стратегията  ще стане още по-весело по повод на тези организации.
Весело наблюдение  №19:На стр. 11 от стратегията е написано, че запазването на ниво 0.35% на публичните разходи за наука не може да гарантира необходимото качество на изследвания и поддържане на минимален образователен и научен потенциал на обществото и индустрията. Защо след като това е било ясно, бюджетът на БАН бе свит драстично, а водещите в научните изследвания университети бяха притиснати до стената? Значи някой е знаел, че науката се затрива и е усилил скоростта на затриването?  Дали пък  да не се напише истината, а именно, че на  висши ръководни позиции в държавата доста често се издигат хора, които затриват единственото, което може да ни направи сносна държава и относително богато общество – науката и технологиите.

Весело наблюдение №20:На стр. 14 от стратегията се говори за архаичния модел на управление на научните изследвания. Искам да напомня, че рибата се вмирисва от главата и  някои  от авторите на стратегията са си вкарали мощен автогол, защото големите възможности за управление са по високите етажи на модела на управление. Нали така – колкото по-високо в йерархията – толкова по-големи възможности за управление.  А ръководствата на БАН и на университетите са средния етаж на модела на управление.  Откровена веселящина е да се говори, че ЗРАС подобрява мениджмънта на човешките ресурси и обновява академичния състав. Ако трябва да се изразя в стил комедия от Шекспир – то каквото съм твърдял, го казвам и сега – ЗРАС отваря пътя на маршируващата посредственост и още по-маршируващата некадърност към високите управленски постове в българската наука. Оттук натам е лесно да предрека, че ако този закон не се промени, в българската научна политика ще се редуват провал след провал. 
И по-надолу: още нещо весело от стратегията – няма обмен на млади кадри между университетите и БАН. А защо не идват младите кадри в БАН? Ами я погледнете какви са заплатите в БАН? Защо тези заплати нарочно се държат ниски за  да няма  приток на млади кадри в БАН? В главата на кой веселяк се роди тази идея? Препоръчвам името му да бъде извадено на показ. Този човек може и да е веселяк, но  си има име и титла. Хайде да го прославим заради заслугите му – време е научната общественост както и широката общественост да научат това име.
Следва раздут административен щат. Следващото много весело нещо. Кой пише моля ви се за раздут административен щат?  Дали някой ще посмее да изкара списъка с бонусите и хонорарите, получени за писането на тези бисери?  А има и още – утежнени административни процедури и слабо използване на съвременни онлайн технологии  за подпомагане на административната дейност? Това вероятно си го е смукал от пръстите някой „юнак” от „мозъчните тръстове”. Да, но аз съм заместник-директор на институт от БАН. И счетоводството ни и личен състав масивно използват онлайн технологии. И коя процедура моля е утежнена и как? Как е  възможно такива несвързани брътвежи да намират място в национална стратегия? Защо ли се питам.  Да управляваш научна организация в тази страна никак не е весело. Виж писането на стратегии в последните 25 години си е друго нещо. Хем весело, хем доходно.

Весело наблюдение №21:На стр. 14 в стратегията пише, че до 2010 България не разполага със стабилна визия и стабилна финансова политика за развитие на науката. Това си е веселяшко послъгване, защото в периода 2005 – 2009 години имаше стабилна финансова политика. Виж, че в 2010 г. това вече го няма, е друг въпрос.  И липсата на средства за наука ни поставя в позицията на силно изоставаща държава от средните нива за ЕС. Така е. И какво бе направено за 4 години оттогава?  Нищо. Тогава не ми се сърдете, че пиша истината, каквато е: тази стратегия е грандиозен провал. Тя не подобри нещата – тя ги влоши.

Весело наблюдение  №22:На стр. 15 в стратегията пише, че България има най-неблагоприятната структура на секторното финансиране на науката, характеризираща се с висока тежест (тежест??? – каква дума!!!) на публичните разходи (70%) за сметка на останалите…. Дали добре разбирам, че тук някой веселяк се оплаква, че му тежат мизерните държавни разходи за наука? Че нали по-горе се признава, че тези разходи са под минимума за нормално функциониране на научните организации и научните изследвания?И нали вече с хумор отбелязах, че българският бизнес е различен от този на запад и поради това частните разходи за наука са далеч под мизерните държавни разходи. Ами защо не си го напишем, както си е: държавните разходи за наука и иновации са мизерни, а на частния бизнес са още по-малки. Така не може да продължава. Всъщност може, но скоро ще останете без наука и ще ви се смеят, че имате държава, а управлението на националния елит я е превърнало в бардак и бантустан като систематично унищожило научно-иновационната подструктура на социално икономическата структура. Но карай да върви, важното да е весело и сладко да се дъра-бърим по телевизиите как се грижим за учените, пък те незнайно защо умират от глад и бягат зад граница и как се грижим за науката, пък незнайно защо  оборудването за нищо не става и резултатите никакви ги няма. И виновни има разбира се – феодалните старци от БАН. Че кой друг.  Да, да, виновни са те и за това, че науката е разсипана и затова, че държавата е разсипана и за всичко каквото можете да се сетите.  И като отрежем финансирането на БАН, всичко ще се оправи. Е оправи се – от щастие хората започнаха да се самозапалват по площадите.

Весело наблюдение №23:На стр. 15 от стратегията пише: На четвърто място – неблагоприятна структура на разходите в държавния сектор и липса на концентрация на ресурсите. Преобладаваща институционална подкрепа на много на брой научни организации и много нисък дял на програмно-проектното финансиране. Тъй ли? А-ха, някой развива веселата идея, че разходите са мизерни, но въпреки това не са концентрирани. Аз като човек свикнал да мисли, ваша милост,  си мисля, какво ли ще стане, като хем разходите се държат мизерни, хем ще се концентрират.  Много ми е интересно някой да пише, че разходите не стигат за нормално функциониране и после да се оплаква, че преобладаващата част била за институционално финансиране. Ами що не вземете да направете първо разходите достатъчни за оцеляването на българската наука и още дайте отгоре, па тогава увеличавайте дела на проектното финансиране. И след това четем – научните организации били много. Така ли? А кой нарои университетите. И кой разрешаваше това? Е как кой – феодалните старци от БАН разбира се.

Весело наблюдение №24:На стр. 15 от стратегията пише, че липсва конкурентна среда и независима външна (международна) експертиза на научните идеи, разработки и резултати. Веселите ситуацийки  с международните експерти на сесиите на Фонд Научни изследвания в последните години  дискредитира  идеята за международна експертиза.  Пък може и нарочно да е било, знае ли човек.

Весело наблюдение №25:На стр. 15 в стратегията пише,  че има изкуствено разделение на науката и висшето образование, че това било следствие на стара политика, че трудно да преодолява виждането за университетите като чисто образователни структури. Е, тука на 20 метра от мене има един Макс-Планк институт и там хората казват,  че няма нищо по-ефективно от система от институти, занимаващи се само с наука. Явно много са прости тия, къде ще се мерят с акъла на „гениите”, писали как беше „на коляно” стратегията. Защото ако се вържем на акъла на „тъпите” германци, трябва да признаем, че  БАН е национална ценност, която трябва да се пази и усилва, а не да се разбива. И тъй, политиката си е била наред някога. Виж, че университетите бяха така неолиберално транжирани, че науката в тях да е зле, е отделен въпрос.
Добре де, като искате стимулиране на науката транжираните университети, отпуснете допълнителни пари на БАН за да създаде допълнителни специални позиции за университетски преподаватели  и вместо да товарите университетските преподаватели като магарета, дайте им възможност да имат временен престой в БАН на тези позиции. Като искате студентите да се интересуват от наука, дайте още пари на БАН да поддържа стажантски позиции, които да се заемат от студенти, които през лятото да се занимават с наука. Отпуснете пари  във всеки институт на БАН да има 10 специални позиции за университетски преподаватели и 20  позиции, на които да могат да бъдат назначавани за известно  време  студенти и стажанти. Така ще вдигнете нивото на науката в университетите.

Весело наблюдение №26:Ва стр. 16 от стратегията се споменава оскъдността на финансовите инструменти  и че националните фондове за научни изследвания и иновации не са достатъчни. Някак си тук ми става весело Не  са достатъчни за какво? - след грандиозния скандал във Фонда за научни изследвания тоя фонд е напълно компрометиран. Тук няма място за конкретика, но фондът е конструиран така, че дейността му да води до скандал след скандал. 98% от проблемите са следствие от неправилна организация  е казал Деминг. Деминг ли? Кой беше тоя?   Добре, че няма секторни програми, защото още пари щяха да се „усвоят”. И нали прочетохте какво ви написах за Фонда за научни изследвания.   

Весело наблюдение №27:На стр. 16 от стратегията се критикува неизползването на структурните фондове на ЕС за подкрепа на науката у нас. Така е. Тук обаче има един много тежък въпрос, който  така нескопосано  се заобикаля, че на човек чак да  му стане весело и благо на душата. Та въпросът е: Защо, след като е видяно, че дори Румъния иска оперативна програма за наука в периода 2007-2013, нашите преговарящи не са поискали такава за България? Кой български политик причини това на българската наука? Време е това име да бъде обляно със заслужена слава и поставено на пиедестал, та всички да го знаят.  Нека тук спомена още нещо – оперативната програма, включваща науката, както е конциптирана, ще бъде пълен провал. Защо си мисля така ли? Ами ето защо:За последните 25 години от българската наука бяха изгребани над 15 милиарда евро и бяха „усвоени” незнайно къде. Да се разчита, че сега ще вкараме 150 милиона евро и нещата ще се заметат е пълна илюзия.  Предупреждавам, че тази оперативна програма, както е направена, ще има маргинален ефект върху българската наука. Но вече чувам как щяло сега малко да се направи, пък после още малко. На тези мъдреци, дето си смучат тези неща от пръстите да взема весело да им кажа: за да се случи каквото и да е има да се прескачат доста прагове. Един от тях е инвестиционният . Ако инвестициите са подпрагови (а в тази програма те са) то ще си останете само с приказките и в 2020 г пак ще сме си на опашката в Евросъюза. Ако един охлюв тръгне да изкачва прагове, доста е вероятно да умре нейде из праговите дебри. Друг подход трябва тука.    

Весело наблюдение №28:На стр. 17 от стратегията пише, че е време да се  въведат нови финансови инструменти като програми за начален капитал и рисков капитал. Като човек, изнасящ лекции и пишещ статии за дейността на венчърните фондове, да взема да попитам направо: кой болен мозък от коя неправителствена организация написа неща, които бизнесът трябва да прави, като задължение на държавата в държавната стратегия  за научни изследвания?  Много е смешно да се пищи от една страна, че държавата не трябва да се бърка на бизнеса, а от друга страна да се пише по стратегии, че тя трябва да му върши работата. Ами напишете, че трябва държавата и да му сменя памперса на бизнеса, за да е ясно на запознатите, че някои от писателите на стратегията нищо не разбират от съвременен капитализъм и от това кой какво трябва да прави в модерна капиталистическата обществена система. Като си помисля, защо не пратите тоя текст  в стратегията за развитие на икономиката (ако има такава). Аз бих изхвърлил всякаквите неолиберални неправителствени организации от писането на каквито и да са стратегии за развитие на българската държава.  Виж да разбиват чужди държави весело ги бих използвал.

Наблюдение №5 от тези, дето смущават веселието:На стр. 17 от стратегията е писано за данъчните стимули за научно-изследователската и развойната дейност и се пише за нисък корпоративен данък и други такива.  Тоест според авторите на стратегията данъчни стимули има. Ех, че весело! Защо няма тогава резултати?Много просто – ей така ангро дадените данъчни стимули  бизнесът си ги прибира в джоба и чака за още. Данъчните стимули трябва да се дават по конкретен повод и за конкретни резултати. Например: данъчни стимули за въведена иновация – въвеждаш иновацията и тогава, за 2 години ти се намалява корпоративния данък. Ако до 2 години не въведеш друга иновация, данъкът ти се вдига. Но става дума за истински иновации, а не за иновации от типа секретарката на шефа си сменила бельото  от чисто бяло на бяло с извезано розово сърчице върху него.

Наблюдение  №6  от тези, дето смущават веселието:  На стр. 19 е написано, че Фондът за научни изследвания през годините се е развивал като модерен европейски инструмент за насърчаване на научните изследвания.  ???? Когато се стигне дотам, в държавните стратегии да се пишат опашати лъжи, значи държавата отива на зле.Модерен???? Европейски??? Че къде в Европа се дават пари за изучаване на науката дискурс на бельото и къде по модерния свят начело на аналогичния фонд се поставя анголски „професор”, чиято научна дейност е едно абсолютно нищо? Фондът за научни изследвания е силно компрометиран и дискредитиран. Най-добре напишете истината за този фонд  – че той се превърна в трансмисия за пренасочване на и без това нищожните пари за наука в джобовете на  недостойни физически и нямащи никакво отношение към науката юридически личности.

Наблюдение №7 от тези, дето смущават веселието:На стр. 20 от стратегията  пише, че е необходимо поетапно увеличаване на публичните разходи за наука и развойна дейност.  Половината време на тая стратегия изтича,  публичните разходи не само на се увеличени, ами и  са силно намалени. Ако това не е грандиозен провал, здраве му кажи.

Весело наблюдение №29:На стр. 20 от стратегията пише, че , че е важно да се създаде благоприятна среда за стимулиране на връзките между науката и бизнеса и това да е предпоставка за увеличаване на частните инвестиции в наука и образование. Вижте сега – с мантри и заклинания няма да стане работата. Връзките наука – бизнес могат да се направят изключително  просто и ефективно. Как? – е, нали не се надявате на безплатен съвет, след като досега са пръснати десетки милиони за заплати, хонорари и бонуси, а връзката все я няма. В допълнение трябва де се издали нормалния бизнес от гледащите да  „усвоят” държавни пари бай ганьовци  и този нормален бизнес да се стимулира през иновационните фондове на икономическото министерство. А парите за наука във връзка с бизнеса трябва да отиват в научните организации и университетите, а не в бизнеса. Как  - този съвет също не е безплатен поради гореспоменатата причина. Научете следното – хубавите идеи струват пари и то много пари. Пък ако искате – карайте като досега. Чакат ви катастрофа след катастрофа.

Наблюдение №8 от тези, дето смущават веселието:  Част 4 на стратегията е посветена на човешките ресурси. Тук са едни от най-грандиозните провали на тази стратегия.

Наблюдение №9 от тези, дето смущават веселието:На стр. 21 в стратегията пише, че проблемът с ниското заплащане на учените в повечето научни организации се дължи основно на архаични методи на управление и липса на визия за развитие на човешките ресурси в самите организации. Това е толкова весело, че чак граничи с откровена идиотщина.   Като заместник-директор ви казвам:  я се опитайте да уволните някой некадърник. Ще ви отрови живота, а в редките случаи когато успеете, ще ви замине щатната бройка.  Напишете истината, а именно, че ръководителите на научните организации нямат никаква свобода да се освобождават от некадърниците и нямат никакви ресурси да стимулират най-добрите учени. А ниското заплащане, особено в БАН е резултат от държавна политика на унищожаване на националния научен център. Ако беше друго, държавата досега отдавна да е направила заплатите в БАН най-високите в сектора, защото там работи елитът на българската наука и се произвежда най-много научна продукция. Нали така. Като се замисля, в сила е 1-ви закон на Витанов: колкото е по-малка научната продукция на една организация в сектора образование и наука, толкова са по-високи заплатите в нея.Държавата спокойно може да покаже воля и желание да го направи, като повиши рязко заплатите в БАН. Хайде покажете най-накрая и на дела, че милеете за наука. Стига сте приказвали едно, а сте правили друго. С лъжи не се стига далече.  Ако не вярвате, погледнете къде е България, а после погледнете къде е Германия. А едната от двете страни беше напълно разрушена преди 70 години, нали?

Весело наблюдение №30:На стр. 21 от стратегията пише за отдръпването на младите хора от академичната кариера. Защо се отдръпват? Тука вече не е никак весело - управленското безумие на най-високо държавно ниво е стигнало дотам, заплатите на тия хора да не им стигат за храна. Какво искате?-гладни жадни, голи, боси и бездомни младежи да ви произвеждат научна продукция,  че да можете да изглеждате що годе добре в Европа ли? Нищо такова няма да стане.  Ако искате да се промени нещо, почнете с повишение на заплатите и то не само на младите хора, а на всички качествени учени. Махнете некадърниците и откровените злосторници от всички ръководни позиции. Махнете от тези позиции  неолибералите, който се плетат като пиле в кълчища,  каканижат и  правят откровени глупости. И преди да кажете, че съм някой глупак, да ви кажа –хич не си и мисля, че ще го направите. Нали така? Ха наздраве.

Наблюдение №10 от тези, дето развалят веселието:На стр. 22 от стратегията пише за неблагоприятния възрастов профил на учените. Ами напишете най-накрая истината: този профил е резултат от некадърната финансова политика на най-високо ниво по отношение на научно-изследователските структури и системи в държавата. Това е резултат от некадърната политика на държане на заплатите в науката ниски. Ножът е опрял да кокала.  Истинските учени на България се изтребват физически.  Колко весело, а!

Весело наблюдение  №31:На стр. 23 от стратегията пише, че мобилността, като основен инструмент за научно и професионално развитие на българските учени е много слабо застъпена в българските научни организации. Малко по-надолу пише, че има концентрация на научната дейност в столицата.  Като човек, писал книга  (на английски) за математическо моделиране на регионалното развитие, нека весело да отбележа: каквато  е регионалната политика, такива са и резултатите. И като всичко е концентрирано в София, за каква мобилност говорите?  Та този текст за мобилността не е ли преписан от някой чужд документ. Ако искате регионални центрове, дайте специален бюджет и БАН ще ви ги направи и задейства. Но като  човек, занимаващ се с икономика нека да отбележа с доста доза ирония  – не става така – искаме БАН да развива хем науката, хем иновациите, хем регионални центрове да поддържа и непрекъснато да намаляваме бюджета му. Няма да стане така – все едно седите на брега на българска река и чакате рибата сама да скочи в тигана ви. Е такива прости български риби няма. А като гледате резултатите за мобилността, помислете си колко е интелигентен и този, който е нагласил тигана и чака. Я да взема да ви препоръчам рязко повишаване на бюджета на БАН и записването на задачата за създаде регионални центрове в стратегията.  Парите, а не андрешковските мераци движат света.

Весело наблюдение №32:На стр. 23 от стратегията пише: следва да се отчете поетапното нарастване на персонала, зает с НИРД в сектор предприятия за последните три години при тенденция на намаляване на учените в държавния сектор и почти липсата на учени, заети в неправителствените организации. Това е толкова весело, особено за човек като мен, който добре знае какво е положението с изследванията във фирмичките и у нас и в корпорациите тук на Запад.  Та от тази гледна точка думата поетапно май трябва да замени израза – нарастване от никакъв към мижав. Но да се съсредоточим върху скандалното признание за липсата на учени в неправителствените организации. Тогава идва въпросът – що щат тез юнаци при писането на стратегии за развитие на каквото и да е свързано с науката. Ясно е що щат – хонорарчета  за документи, които да съсипят истинските научни структури и да им освободят пътя да се развяват полите както намерят за добре. Кой  допуска  организации с доказана липса на научен капацитет да пишат стратегии за науката и иновациите?  Моментално изхвърлете тези вредители от всички структури, определящи бъдещето на науката и иновациите. По това ще се съди наистина ли искате да направите нещо за българската наука.И понеже в стратегията директно е признато, че неправителствените организации нямат капацитет, защо ли да не се осветлят  имената на тези, които са знаели това, но са им позволили да участват във взимането на каквито и да са решения и писането на каквито и да са документи, свързани с науката. Не е ли престъпление и вредителство срещу държавата, да знаеш, че някой е некомпетентен и да го пускаш до ти определя накъде да се развива подсистемата, която ти гарантира конкурентноспособността в глобализиращия се свят? Е, ако не е, нека да чуем имената.  Ако ли пък е, нищо няма да чуем. 

Наблюдение №11 от тези, дето развалят веселието:  На стр. 25 от стратегията  се говори за достъпа до пълнотекстовите платформи. Дали пък да не алармирам, че този достъп в последните години се свива все повече. Например няма достъп до изданията на Американското физическо общество. Каква качествена наука ще се прави у нас, като човек не знае какво  се прави във водещата в науката страна по света? Защо човек трябва да ходи в чужбина, за да получава тази информация? Ето ви типичен пример за  весело безхаберие и липса на усет за това, какво е важно. Явно финансирането на изследвания върху дамското бельо е много по-важно от това човек да има достъп до статиите на американските нобелови лауреати. Далече ще стигнем така, да знаете. Не само до девета ами и до 143-та глуха.

Весело наблюдение  №33: На стр. 25 от стратегията пише, че науката в България има значим потенциал в повечето направления на научни изследвания. Я гледай ти, значи проблемът не е в учените и техния потенциал, както крещеше един финансов министър. Проблемът е в нечия управленска некадърност, която роди безумната идея да се мачка БАН (където е най-големият потенциал) и да се свива и направо краде от финансирането на истинската наука, че да не може да се прояви потенциала й. Юнашки дела като безобразното отношение към българските учени и наука в последните 25 години непременно трябва да се подчертаят в стратегията. Няма как да мъчиш някого, да го държиш на хляб и вода и  след това да се правиш, че нищо не е било и да тръгнеш да искаш каквото и да е от него, като продължаваш да го държиш на хляб и вода. Това е тотално безочие, което трябва да бъде преустановено веднага. А ще бъде ли преустановено? Не, няма. И мобилността по посока на Терминал 2 на летището и оттам по-света ще продължи и така ще се изпълнява стратегията. За стратегията за съсипване на държавата и на науката говорим.

Весело наблюдение  №34: На стр. 28 от стратегията пише, че е необходимо да се стимулира публикуването в  утвърдени и престижни списания.  Какво е направено тук за 4 години? Колко публикации в престижни списания са стимулирани и как са стимулирани?Както виждате – приказки много, дела никакви. Ама нали знаете какво е утвърдено и престижно списание? Не всяко е такова.  

Весело наблюдение №35:На стр. 29 от стратегията пише, че е  важно, участието на български учени в международните мрежи да има финансова и интелектуална възвращаемост. Важно е да има интелектуална възвръщаемост и такава има. Кой написа обаче, че трябва да има финансова възвращаемост? Похвално скъпчийство и стиснатост,  браво.  Дали пък да не споделя, че тука, по макс-планковските земи считаме за важно  в главите на  учените да постъпват новите идеи и знания, който иска да прави от това пари, да бъде така добър да организира националната научна и иновационна система така, щото тези нови идеи и знания ускорено да се превръщат в иновации и технологии. Такова нещо няма. Седим и броим колко пари са ни донесени по проекти. Щото друго не можем явно.  Дали пък не се лъжа? Е то лесно ще се види.  Например като махнете текста за финансовата възвръщаемост и включете текст, че националната научно-иновационна система не е добре организирана, за да материализира идеите и знанията в пари, като толкова искате да пишете за пари. А и още неща трябва да се направят.  

Весело наблюдение  №36:  На стр. 30 от стратегията пише, че участието на България в програмата за конкурентноспособност и иновации не е достатъчно активно. Тъй. И какво сега, българските учени ли трябва да вършат работата на българския бизнес? Защото в бизнеса стават стотици хиляди фалити и никой не казва нищо, а българските учени видите ли са феодални старци, нищо не разбират, пък я как тъй са добре представени по класациите, доста по на предни места, отколкото е България по икономическите и други класации.И като това е така, май на други места трябва да се ругае и на други места  се пилеят пари и част от стратегията да се прикрие тая работа, е масивното крещене срещу учените.

Весело наблюдение №37:На стр. 36 от стратегията пише, че с малки изключения научната инфраструктура не е съвременна. Другото какво пише е без особено значение – какво може да се иска когато научната структура не е съвременна. Предлагам да се напише, че виновни за остарялата научна инфраструктура са „тъпите” учени, тъй като не отделят от  „огромните” си заплати за да поддържат научната инфраструктура. След като почти цялата стратегия е една подигравка с българската наука и българския учен, защо да не напишем и това. Или ако сме сериозни, ще напишем, че виновно за тая работа е изгребването на милиарди от необходимите пари за наука и прахосването им без ефект. А сериозни ли сме?

Весело наблюдение  №38:Част 8 на стратегията започва с приказки за развитите държави и констатации за влошаване на научния ни потенциал.  Нито едните приказки, нито другите допринесоха нещо за 4 години. Дали пък да не отбележа, че  учените достатъчно са дразнени  с празни приказки и с никакви действия. Махнете приказките за това, как ЕС изостава, махнете какво било в САЩ и Япония.  Ние се мъчим  да оцелеем като научна система, стратегията ни говори как САЩ и Япония си делят пазари.  Браво. Така ще оцелеем.

Весело наблюдение №39:  На стр. 37-38 от стратегията  се говори за ефективно управление на науката като икономически фактор. Най-тъпата гледна точка на науката е да се мъчиш директно да правиш пари от нея. Е, мъчиха  се неолиберални юнаци 25 години и какво стана? Колко още ви трябва, за да разберете, че този подход е пълна тъпотия. Още 250 години ли?По-натам в стратегията пише, че не се развиват иновативни и наукоемки технологии, а научния капацитет пада. Ето, човек сам си и констатира провалите, но продължава да си планира и стратегира как директно да вади пари от науката.  Ако ми позволите, ще отбележа не много весело, че трябва да се смени подхода за управление на науката. Тя е двигател, а не купчина желязо, което можете да предадете на вторични суровини и да вземете някой лев.

Наблюдение №12 от тези, дето смущават веселието:На стр. 40 от стратегията има изводи. Четем за поетапно увеличение на средствата за научна дейност и технологично развитие – пълен провал тук за 4 години, четем за гарантиране на пазарна устойчивост на новите научни разработки – гоним май пак парата, а? Така нищо няма да стане. Четем как държавата ще определя бизнес-модела на звената, които биха реализирали успешно иновации в рамките на публично-частното партньорство. Е видяхме какво се получи  – бръснарници, фризьорници и неправителствени „институти”  ефективно „усвоиха” парите. Де ги пазарно-устойчивите научни разработки и успешните бизнес-концепции. Пълен провал.
Не мога да разбера защо в тая стратегия за науката непрекъснато се говори за бизнес-модели, пазарна устойчивост на научни разработки и други такива работи, чието място никак не е в тая стратегия. Тези текстове трябва да се махнат. Според мене стратегията е умряла, още докато е била писана. Доста пъти съм го писал, но кой да чуе. Е, като не чувате, чака ви провал след провал.  Замисляте ли се обаче, че всеки един от тези провали намалява капацитета на българската наука?  То винаги е така – херувимчета и серафимчета, цветя и рози, положението се влошава, ама карай, още цветя и рози, приказки по телевизиите как се грижим за науката и учените, докато един ден всичко рухне. И виновни разбира се – няма. А, забравих – феодалните старци като мене. Те винаги са виновни.

Весело наблюдение №40:На стр. 41 от стратегията се изреждат нерешените проблеми пред българските управляващи и пред академичната общност. Пак чакаме на еврофондове и инвестиции от частния сектор, че да увеличим финансирането на науката. Ще си чакаме така до 2020 г. Изгребани са милиарди. Колко ли инвестиции мислите, че ще дойдат с чакане? По-натам става още по-весело. Липса на съвременни методи на управление, пише по-натам. И какви съвременни методи видяхме от тия, дето са го писали това. Поставяне на анголски „професор” начело на Фонда за научни изследвания със съответните последствия.  Нисък дял на програмното финансиране – пише го за кой ли път. Ами то цялото финансиране е подкритично – и цялото да го направите програмно резултатът ще е един  и същ – смърт на науката.  И т.н. и т.н, въртим-сучем, само не казваме истината – храним магарето с камъни и чакаме злато да излезе отзад. Е няма да излезе.  И тогава защо ли да не напишем истината - с подкритичното финансиране обричаме науката на смърт. А с това умира и надеждата, че ще станем що годе свястна държава.

Весело наблюдение  №41:От стр. 42 от стратегията започва визия за развитие на научно-иновативната система.  Почваме  с приказките – амбицията на правителството – да създаде условия за постигане на целите на европейската стратегия 2020 – кое по-точно – 3-те процента от БВП за наука ли?  И после се леят едни приказки за условия и осигуряване на качествени научни изследвания  - ама как – чрез концентрация на ресурсите. И тъй като ресурсите са мизерни – концентрираме ги и където няма  ресурси – тая част от науката умира. После се усещаме, че наука на парче не се прави, но е късно. Приснишаваме се и чакаме да се забравят „мъдрите ни дела”.  Колко весело, нали?

Весело наблюдение №42:  На стр. 43 от стратегията пише какво гарантира стратегията. Концентрацията на ресурси вече я видяхме.  После почва пак – развитие на съвременни центрове за научни изследвания. Е къде са? – то половината време изтече.  Ефективна система за оценка на научно-изследователската дейност. Е това е точно в моята област на научни изследвания – нищо  няма да стане. Ако някой ви лъже, че ще ви подхвърли 15 количествени индикатора и това ще е ефективна система – много ви лъже. Но я да ви питам нещо, тъй като в макс-планковския здрач привършвам писането на една книжка (на английски) за математическото моделиране на развитието на науката и за оценка на научната продуктивност.  Та вий, ваша милост, правите ли разлика между латентна променлива и индикатор? Щото, ако не правите, а сте тръгнали стратегии да пишете и наука да управлявате, лошо ваша милост (дано не са казвате Седларов), лошо!  И по-натам четем - модернизация на научни организации в синхрон с увеличаване на бюджетните разходи – че останали някой, който още да вярва на тая откровена лъжа?  Подкрепа на утвърдените учени и възвръщане на престижа на професията учен. Видяхме, как ни подкрепихте и как ни хулихте. Абе те тия брадати и опашати лъжи са за Гинес, бе! Ух, какво веселие! Ама защо ли си мисля, че този текст трябва напълно да се преработи. Май нещо почна ди ми се доспива. Пък като заспя, кой знае какво ще почна да сънувам.

Весело наблюдение №43:  На стр. 44 от стратегията са описани принципите   за реализацията на стратегията.  В стратегията трябва да има принципи, но не такива. Принципите трябва да са насочени към науката, а не да съдържат приказки за административни дела.  Ами тогава, защо де не се сменят принципите на стратегията. Стратегията трябва да съдържа принципи за развитие на науката, а не  как всички заинтересовани лица щели да участват поравно – и тези, които наистина произвеждат научни резултати и анголските „професори” и тези, които „усвояват” парите за наука и тези заинтересовани в България да няма наука и в самата стратегия посочени като некомпетентни неправителствени организации. 

Наблюдение №13 от тези, дето смущават веселието:На стр. 45 се изброяват целите на стратегията. Нито една от тези цели не се изпълнява. Провалът е тотален.  И пак връзки с бизнеса и пак директно парици да правим.  И как ще се подобри обслужването  на научната инфраструктура, като на друго място в стратегията пише, че тя е остаряла (тоест за нищо не става). И пак ще повишаваме статуса на учения в обществото. Глупост до глупост, лъжа до лъжа, ако ваша милост ми позволи да отбележа. Ако не ми позволи, няма да го отбележа.

Весело наблюдение №44: От стр. 46 на стратегията започва изреждането на задачите и мерките.  Още мярка 1 е тотална глупост и пълна катастрофа. Ще въвеждаме модел на финансиране, стимулиращ конкуренцията и развитието??? Е видяхме го този модел -   насочен към смазване на истинската наука и пренасочване на парите за „усвояване” без никаква полза за науката и обществото.  О,  и ще се увеличават средствата за финансиране – кой да го вярва това. Концентрация на критична маса от научен потенциал и глупост след глупост и глупост след глупост.  Че нали има концентриран научен потенциал в БАН – защо се унищожава вместо да се укрепва и използва? Защо ли ми се струва, че и  този текст трябва основно да се преработи и очисти от всички глупости и лъжи.

Тотална глупост №1:  на стр. 48 от стратегията се говори за фундаменталните изследвания. Цитирам: „Тъй като финансирането на фундаменталните изследвания е директна инвестиция в световната икономика, то публичното финансиране на такъв вид дейност е обосновано единствено  и само с цел да се поддържа образователния потенциал във висшите ни училища.”   За да подчертая тъпотията на това нещо, нека  направя следната аналогия. Целта на задачката – икономика, основана на знанието, с висока производителност на труда  и благосъстояние на населението, с богати и силни фирми и бизнесмени е тъй далечна като Луната. Значи трябва да идем на Луната. Трябва ни ракета – тристепенна както си му е реда.  Най-отдолу е първата степен – фундаменталните изследвания, после следва втората степен – приложните изследвания и накрая идва третата степен – конструкторските разработки и технологии.  И се появява юнак и казва  - първата степен не ни трябва. Че тя ракетата ще се забие в земята и никога няма да стигне до Луната.  Между другото, кой е той – кой измисли тази тъпотия достойна за златен медал от олимпиадата на тъпотиите?Кажете му името, за да го покрием със заслужена слава.  Трябва паметник да му се вдигне и тоз цитат за вечни времена да го обезсмъртява!

Тотална глупост №2:  Делът на разходите за фундаментални изследвания няма да превишава 15% от общите разходи за наука.  Така ли?  Същият болен мозък, който иска да разбие първата степен на нашата ракета се грижи затова, след като първата степен бъде разбита, изобщо да няма друга първа степен. Това май си е вредителство.  И става много весело.  Ако не е вредителство, кажете името на човека, та да се покрие с още слава. Ако е вредителство, то защо не казвате името на човека?

Наблюдение  №14 от тези, дето смущават веселието:На стр. 49 от стратегията се намира Мярка №3, в която се говори за развитие на научния потенциал чрез създаване на привлекателни условия за научна кариера и тъй нататък.  Привлекателни условия за научна кариера? Видяхме какво се прави от 2010 г. досега, че и преди това. Никакви такива условия няма, не се и  възнамерява и да се създадат.  Гледайте какво пише малко по-надолу в стратегията: „Държавата ще провежда по-ефективна политика, насочена към повишаване на икономическия и социалния статус на учените и към създаване на атрактивни условия за научна дейност, които да им дават достатъчна доза професионално самочувствие”. Като че ли няма друга стратегия, която да се е проваляла толкова катастрофално. Пълен провал, пълна катастрофа. Какво да коментирам повече.

Наблюдение №15 от тези, дето смущават веселието:На стр. 53 от стратегията като задача №2 е формулирана изграждане на устойчива връзка образование – наука-бизнес. Веднага може да се каже, че и това е пълен провал – нищо такова няма, защото не се прави както трябва. Като чете човек стратегията има чувството, че това е стратегия за бизнес , а не за наука. Тоталният провал на тая стратегия показва ясно, че науката не може да се третира като някакъв частен случай на бизнес-активност. Четем как ще се разширяват схемите, предоставящи стартов капитал за финансиране на рискови изследвания и се питаме – какво е това рисково изследване или това просто е преписано от нейде другаде.

Наблюдение №16 от тези, дето смущават веселието:  На стр. 56 от стратегията е написана задача №3: изграждане на благоприятна среда за научна дейност. Никаква такава среда не се изгражда.  Как ще се прави – с въвеждане на оценка на научната дейност. И каква ще е тая оценка? Такава, че пак да издига некадърници на ръководни позиции? Щяла да се развива научната инфраструктура. По мои оценки от науката са изгребани 15 милиарда евро за последните 25 години.  Научната инфраструктура като следствие е мизерна. Не виждам как това нещо ще се оправи – няма да стане нито с безполезните думи в стратегията, нито с мизерните средства по уж оперативната програма за наука.  То времето е преполовено и нищо не се прави.  Къде са осезаемите научни резултати – няма ги. Няма ги поради доста причини – например по какви критерии се купува скъпоструващо научно оборудване? Да не говорим за социалните измерения на науката. Винаги съм твърдял например, че е подигравка  да се раздават награди на този и онзи и дори по два пъти и  същевременно огромната част от учените една да свържат двата края. Използвам и административното си положение и авторитета си, за да смажа в зародиш всеки опит да бъда номиниран за такава награда. Вместо да се чудите какво да пишете, просто оправете заплатите – така ще допринесете за социалните измерения на науката.

Весело наблюдение №45:Обърнете внимание на заплахите от SWOT анализа от Приложение 3. И след 4 години те са си актуални и нищо не е направено. Което е поредното доказателство за провала на тази стратегия.

Весело наблюдение №46:  В приложението за задачите и мерките, марка №3 на стр. 75  е написано справяне с проблема „изтичане на мозъци”. Нищо не е направено. Мозъците си изтичат. Докога?

Нека да спра дотук.  Питам се – нима висшата управленската структура на българската наука може да стигне дотам, че да произведе такава стратегия? Ами явно може.  Може и оттук натам да не се направи нищо. Тогава в 2020 г весело ще констатираме един катастрофален провал.  И ще танцувате хоро на гроба на българската наука.

А какво трябва да има в една стратегия за научни изследвания?

Весели неща стават напоследък из интелектуалния елит у нас. В поредната класация  един български юнак е обявен за по-влиятелен от Сорос. А Сорос знае ли? Толкова не бях се смял от доста време. Е, значи трябва да почакаме следващата класация когато ще го обявят за по-влиятелен и от Ротшилд. Друг пък юнак – „аналитик” заяви, че той бил от добрите и като Гандалф се борел срещу  злото (разбирай срещу държавата, където е роден). Гандалф??? Гандалф???? Нека весело да отбележа – при добрите няма място значи. Е тогава, чуйте гласа на ученика на Саурон от мрачните германски земи, където обаче всичко са прави както трябва. Та  какво трябва да има в  една стратегия за развитие на науката? Ами следното. 

1. Трябва да има политическо разбиране, че науката и иновациите са това, което може да изкара една национална икономика и една държава от всяка икономическа криза.
2. Трябва да има политическо разбиране, че без наука и иновации ни чака лошо бъдеще на бойните полета на глобалната конкуренция.
3. Трябва ясно да пише на 5 реда как си представяме бъдещето на държавата.
4. На още 5 реда трябва да пише какви са основните проблеми пред  държавата.
5. Трябва ясно да каже, че пътят за решаване на тези проблеми трябва да се строи на основата на изследванията и иновациите.
6. Стратегията трябва да е наистина национална – с приоритети не преписани отнякъде, а отговарящи на  най-насъщните нужди на българската държава.
7. Трябва да се напише, че стратегията е фокусирана върху изследванията, а не да се пишат глупости за фундаменталната наука, чиято ценност била да подпомага световната икономика и ето защо ние сме щели да правим еди какво си.
8. Трябва ясно да се каже, че за да има иновации, трябва да има фундаментални изследвания
9. Трябва да се подчертае, че тези, които трябва да извършват изследванията са учените (но истинските учени, а не „професори” от страни покрай Намибия и Замбия).
10. Като основен принцип на стратегията трябва да се запише, че фундаменталните изследвания са в основата на всички общества, основани на науката и че поради това фундаменталните изследвания трябва да бъдат всестранно подпомагани.
11. Трябва като се изброят приоритетите, за всеки от тях да се каже, защо е приоритет и какви цели трябва да се постигнат като е приоритет.
12. Трябва да се запише и не само да се запише, ами и да се издигнат научните  изследвания и иновациите като национален приоритет номер 1 и да се превърнат в главно задължение на държавата. Трябва и да се обоснове защо това трябва да е така на половин страница.
13. Трябва да се посочат силните и слаби страни на българската научна и иновационна система.
14. Трябва да се обоснове необходимостта от политическа подкрепа на фундаменталните изследвания – висококачествените иновации и технология се основават на висококачествени фундаментални изследвания а не на висококачествено смучене на пръсти.
15. В стратегията трябва да се запише като приоритет премахването на бариерите между научните изследвания и научните колективи и бизнеса. Да са каже как ще се направи – като се обособят два вида програми – нетематични (свободни изследвания – 50% от средствата и тематични – другата половина от средствата).
16. В стратегията трябва да се заложат като приоритет изследвания в областта на рисковете за националната сигурност. Ние сме в едно от основните русла по които текат рискове за сигурността на Европа и у нас.
17. В стратегията трябва да се напишат трите функции на научно-изследователската система: изследователска – изследвания и иновации; програмна – въвеждане на стратегическите цели в научни приоритети и изследователски програми; политическа – определяне на главните насоки на развитие на различни системи и планиране на ресурси за постигане на поставените стратегически цели.
18. Трябва да има насоки за  интеграция в европейската наука. Може да се разработят и по-обхватни програми за коопериране с определени страни.
19.  Трябва да се каже точно как ще се направи кариерата на учения привлекателна – тук трябва да има поставени срокове и каквото се напише – да  се изпълни.
20. Трябва да се посочат конкретни мерки със срокове за подобряване на имиджа на науката в обществото и по-точно как ще се подобри имиджът на учените, който имидж политиците нагло и безочливо разбиха.

Хайде, казах 20 неща и нека да спра дотук.  Че както съм се засилил, ще взема да напиша цяла  стратегия. А злото не трябва да говори нали. Виж веселото дъра-бърене на „Гандалфовците” е друга работа. То куцо и сакато и все от „добрите”  се изреди да пише стратегии за науката, а резултати няма и няма. Но така е в земята на веселието. Виж в земята на мрака е друго.   

Още „чернокнижие от земите на Саурон” – 6 разсъждения за това,  как се прави политика за развитие на науката  и технологиите.

Разсъждение №1: Политиката се прави на най-висшето ниво на ръководство. Ето защо аз никога не съм обвинявал жените от дирекция „Наука” на МОНМ, въпреки, че съм слушал какво ли не по техен адрес. Само че съм ги виждал и да се  мъчат над камари от хартия.  Те трябва да изпълняват политиката, която се определя по-нагоре от тях в йерархията. Но стига съм ви описвал знания за йерархията от мрачните земи, нека да се върнем на политиката.

Разсъждение №2: Та каква е политиката по мрачните земи? – ами ето каква: да обновим нацията чрез наука и образование.  Нали усещате, как Гандалфовците почват да  се нервират?  Нацията значи?  Е, тука при Саурон на нацията се гледа като на армия, която трябва да печели битките на полетата на глобализацията. И Гандалфовците никак не ги  обичат.  

Разсъждение №3: По мрачните западни (и по много далечните източни) земи действат национални иновационни системи.  Там силите на университетите се обединяват.  Още се създават национални инженерни центрове и лаборатории за върхови постижения? Къде ли – ами например към всеки институт на националната академия на науките и ли на националната система от изследователски институти. И тъй полека науката се превръща в единия от стълбовете на икономическото развитие. Единия ли? Значи има и друг стълб на икономическото развитие по мрачните земи? Да, има и това е образованието. То подготвя качествена работна сила, да го кажем по капиталистически му и освен това подготвя качествени инженери.

Разсъждение №4: И обратно към науката. Та по мрачните земи се стимулират всячески фундаменталните изследвания (ах каква изненада!) както и технологичните иновации. Още, активно се използва международното сътрудничество за укрепване на националната научно-иновационна система. А кой ли седи в основата на националната научно-иновационна система? Ами националната академия на науките или националната система от научни институти (олеле какви изненади има по мрачните земи)   и няколко университета. Ами бизнесът?  Къде е бизнесът?  Говорим за държавната научно-иновационна система. Тази на бизнеса е отделно. Двете системи са свързани, но не така, както си мислят Гандалфовците – хо-о-о-п, слагаме наши хора по Фонда за научни изследвания, елиминираме истинската наука и парата за наука отива в „бизнеси” и „неправителствени организации”.

Разсъждение №5: Та така. В мрачните земи националната академия на науките или системите изследователски институти са поддържани така, че са – я да цитирам – „the powerhouse of the national research and innovation”. Дали пък се сещате какво значи думата powerhouse? Учените от тези организации са висшите съветници във всички структури имащи отношение към науката и иновациите.  Виждате ли? – изобщо не става дума за „неправителствени организации”.  Та в тези powerhouses започват живота си националните високотехнологични корпорации.

Разсъждение №6: Хайде да не засягам положението с университетите, че там първата дума е окрупняване.   А  втората е стимулирана на обучението на студентите от областта на естествените науки и на инженерите. Е, спирам дотук. Казвам само, че тук в мрачните земи университетите също са много добре поставени в националната научна и иновационна система. Става дума за университетите, които правят изследвания в областта на естествените и инженерните науки. И спирам дотук с разсъжденията.

Оптимистична теория за българския елит
Българският народ толкова много се е сблъсквал с дебелоглавието на своите синове и дъщери, заемащи ръководни позиции, че дори има поговорки за това. Например „кат ми пееш Пенке ле, кой ли те слуша” или „кучетата си лаят, керванът си върви”. И други народи имат поговорки за българското дебелоглавие – „на българина му идва акъла, когато започнеш да му сечеш главата”. Та така, на тази основа не следва да очаквам никой да се трогне от горните редове. Много от които съм говорил и написал десетки пъти. Но я стига минорни тонове. Я да взема да напиша една оптимистична теория за българския елит.
И тъй,  топлата  нощ  напредва и става следното. Българският елит добре разбира какво е написано по-горе. Светва му, че бъдещето ни като нация и държава зависи от добре работеща научно-технологична система, а не от смъкването по 5 кожи от гърба на народа.  И сяда елитът и произвежда една, ама истинска стратегия за развитието на науката и иновациите в България. И я обезпечава финансово и административно и я изпълнява.  И страната тръгва по нов път. И … тряс и паднах от стола.  Пусти американски навици човек да задрямва с крака на бюрото в топлата германска нощ. И май сънувах нещо. Какво беше то – не помня, но не беше лошо. Е, след 14- часовия работен ден е  време за почивка. А на вас – всичко хубаво.

  Културата според Гиърц се определя като наследена от предходни генерации, изразявана в символна форма, чрез която мъжете и жените комуникират, препредават и развиват своите знания и нагласи към живота. Общите символи, стереотипите и митовете за себе си и за другия, социалните отношения и семейната двойка, организацията на времето и структурата на пространството и причинността също предопределят културните норми сред индивидите, където символната основа на всички културни системи води до промяна на поведенческите избори и действия при преминаването от една културна ситуация в друга.[1]

Крос-културнатакомуникация е изследване на определена идея или концепция вътре в много култури, за да се сравни една култура с друга в определен аспект. Заниманието с чуждата култура се осъществява без да се променя или адаптира някой.

Междукултурнатакомуникация включва взаимодействие между хората от различни култури: изисква и един вид “чувствителност и разбиране”. Има някакъв аспект на участие от страна на носители на културата, докато при крос-културенможе да има съпоставка на отделни аспекти от двете култури.

Фокусът на “крос-културен” като понятие, е върху абстрактни субекти отвъд културните граници, докато “междукултурен” се занимава с анализ на действителната среща между двама участници, които представляват различни езикови културенпроизход”[2].

Споредизследователите, ценноститеса концепции илиубежденияза желаникрайнисъстоянияили поведение, които излизат отвъд определени ситуации, насочват избориили оценканаповедение исъбития, както иса подредени поотносителна важност. Тези пет характеристики описват формалните особености на човешките ценности, които се включват в тази дефиниция. Също така, ценностите са когнитивно представяне на три вида универсални човешки изисквания: биологично базирани на нуждите на организма, социални потребности за междуличностнова координация и социално институционални изисквания за хуманно отношение и оцеляване на групата. Тези три универсални изисквания предхождат всеки индивид; за да се справя с реалността, хората трябва да признаят, мислят и планират отговори за трите изисквания. За да бъдат ефективни членове на социални групи, индивидите трябва да общуват. Чрез развитието на когнитивните процеси, хората стават способни да представляват изискванията си съзнателно като цели или ценности; чрез социализация, хората са научени на културно споделени условия, които им позволят да общуват за тези цели или ценности. Например, сексуалните нужди могат да бъдат преобразувани в ценности за интимност или любов, изисквания за координиране на обмен на ценности за равенство или честност, както и изисквания за оцеляване на групата в ценностите на националната сигурност или на световния мир. Ето защо, при изграждането на една типология за съдържанието на ценностите, се теоретизира, че те могат да бъдат посочени от общочовешките изискванията, отразени в нужди (организъм), социални мотиви (взаимодействия), както и социалните институционални изисквания.[3]

  Ценностите в труда се определят като качества, които хората желаят от своята работа;  по-фундаментални са от интересите; отнасят се към връзката между потребности и удовлетвореност; показателни са за личните избори, базирани не на морални императиви и са широки тенденции за предпочитане на определени нива на взаимоотношения над други. Според Херт Хофстеде  ценностите в труда са „обща тенденция да се предпочитат определени условия на работа пред други“ като същността на културата се формира от ценности, а индивидуалните ценности се влияят силно от социалната или културална система, в която даден индивид се развива и социалните ценности са основна променлива в крос-културните изследвания. Структурната репрезентация на организационните култури представя репрезентациите на дадено лице, които могат да са повече или по-малко диференцирани, поляризирани и интегрирани като трябва да имат поне минимална вътрешна свързаност и съгласуваност, за да бъде реализирана адаптацията на индивидите към културните реалности и социалните роли.

  При изследване на 40 различни модерни нации, Хофстеде установява, че основните характеристики могат да бъдат изследвани в скала, която да разграничава преобладаващата култура в различни държави по света и се свежда до 5-те измерения (индекса) на националната и/или организационна култура:

- Властово разстояние (power distance) - отнася се до дистанцията между подчинени и ръководители, определя взаимоотношенията на зависимост в обществото и степента, в която по-слабите членове в една държава очакват и приемат социалното неравенство на различни нива на функциониране в семейството, в работата, институциите и организациите. Ниското властово разстояние се наблюдава в страните Австрия, Израел и Нова Зеландия, а високото в Малазия, Гватемала, Панама и Филипините.

- Избягване на неопределеността (uncertainty avoidance) – изразява се в липсата на толерантност към двусмислие и силата на потребността от ясни формални правила или това е „степента, до която членовете на една култура се чувстват застрашени от несигурни или непознати ситуации". Високи степени на избягване на неопределеността е налице в Гърция, Португалия, Гватемала, Уругвай и Белгия и е по-малко избягвана в Сингапур, Ямайка, Германия и Швеция.

– Мъжественост (masculinity) в противоположност на женственост (femininity) –  отразява степента, в която целите и ценностите, свързани с трудовата дейност (кариера, печалба, упоритост), се предпочитат пред целите и ценностите, свързани с междуличностните отношения (приятелска атмосфера, разбиране с шефа и грижа за другите). Мъжествени държави са Япония, Австрия, Венецуела и Италия, а женствени  са скандинавските  държави – Швеция, Дания, Норвегия и Холандия.

– Индивидуализъм (individualism) срещу колективизъм (collectivism) – изразява ангажираността на индивида със себе си или с групата и общността, към която принадлежи. Най-индивидуалистични държави са САЩ, следвана от английско говорящите страни – Австралия, Великобритания и Канада, докато колективистични са Гватемала, Еквадор, Панама, Венецуела и Колумбия.

- „Дългосрочна ориентация“ (long term orientation) -  по-късно включена: към близко и към далечно бъдеще. В културен план Хофстеде ги свързва с източния и западния модел на мислене; ценностите са ориентирани в по-голяма степен към бъдещето – динамични и с дългосрочна ориентация или към миналото и настоящето.

Според  Херт Хофстеде българската културае колективистична, женствена, с голямо властово разстояние и силно избягване на неопределеността, но според  други автори  в редица комунистически и посткомунистически страни, преобладават индивидуалистичните нагласи в резултат на дисбаланса между индивидуални интереси и общностните цели, което затруднява екипната работа, сътрудничеството, реципрочното взаимодействие и лоялността към целите на колектива.[4]

Теория за културните ценности и изводи за работата[5]

В изследване на Швартц е изложена теорията за типовете ценности, въз основа на които културите могат да се сравнят и валидизират чрез данни от 49 страни. Отбелязани са 7 типа ценности, структурирани по 3 полюсни дименсии – Консерватизъм срещу Интелектуална и афективна автономия; Йерархичност срещу Егалитаризъм; Господство срещу Хармония. Въз основа на народните културни ценностни приоритети, хората са разпределени в дву-дименсиално пространство, разкриващо важното групиране на културно свързаните народи. Анализите възпроизвеждат преподавателски и студентски примери. Изводите за различията между народите в зависимост от културните ценности като значение за работата, са разяснени. За да се стимулират изследванията за крос-културните различия в ценностите и работата, хипотезите са формирани, отнасяйки се до културно-ценностните акценти, които са съвместими или не с централното място на работата, с различните социални норми относно работата и с достигането на 4 типа работни ценности или постижения.

Въведение в теорията

  Значението на трудово-организационното поведение в живота на хората може да бъде повлияно от преобладаващите културно-ценностни приоритети, което от своя страна изисква теоретично представяне на ценностните дименсии, въз основа на които националните култури могат да бъдат сравнени. Изисква се и проверен метод, за да се измери разположението на народите върху тези дименсии. Такава теория има за цел да валидизира предположенията емпирично и след направеното изследване се установява, че 49 народи се разполагат по посочените дименсии.

  За разбирането на това, как културните ценности влияят на значението, което членовете на различни общества придават на работата, трябва да се имат предвид ценностите на културно ниво, а не на индивидуално. Смит и Швартц обясняват разликата между ценностните измерения на културно и индивидуално ниво, така че подходящата единица за анализ на оценката на валидността при измеренията на културно ниво, е обществото или културната група, не индивидуалния човек – при проучване на индивидуалните различия, трябва да се използва друга теория, отнасяща се до теория на ценностите на индивидуално ниво.

  Използваните теории за културни ценности посочват някои ограничени аспекти на културата (напр. материализъм – постматериализъм; индивидуализъм – колективизъм), отколкото да търсят всеобхватно подреждане на потенциално релевантните ценностни измерения. Емпиричната работа с тези теории използва инструменти, които не са валидизирани за крос-културната еквивалентност за значението и дори най-подробното изследване има дефицити на данни от важни региони от света (напр. бившия Източен блок). Теорията и проучването в тази разработка имат за цел да превъзмогнат тези ограничения.

  Ценностите се разглеждат като транс-ситуационни критерии или постижения (напр. сигурност, хедонизъм), подредени по значение като наставляващи принципи в живота. Културните ценности представят имплицитно или експлицитно споделени абстрактни идеи за това, кое е добро, правилно и желано в обществото. Тези културни ценности (напр. свобода, благоденствие, сигурност) са в основата на специфични норми, които наставляват човек кое е позволено в различни ситуации. Начините, по които социалните институции (напр. семейна, образователна, икономическа, политическа, религиозна система) функционират, техните постижения и модели на опериране, отразяват културно-ценностните приоритети. Например, в обществата, при които индивидуалната амбиция и успех са високо оценени, организацията на икономическата и законова системи, е вероятно да бъде състезателна (напр. капиталистически пазар и конкурентно съдебно производство). Обратното, културното акцентиране на груповото благоденствие, е вероятно да бъде изразено в по-сътрудничещите икономически и правни системи (напр. социализъм).

  Именно заради споделените културно-ценностни приоритети, управляващите роли в обществените институции (правителствени лидери, училищни учители, изпълнителни служители) могат да доведат до избор на социално приемливото поведение, спрямо другите (водене на война, наказание на дете, уволнение на работник). Експлицитните и имплицитни стойности, които са придадени на социалните членове чрез всекидневното отдаване на обичаи, закони, норми, сценарии и организационни практики, които са се оформили и отразяват първостепенните културни ценности, поставят ударение върху характеризирането на културата. Така адаптацията към социалната реалност и неформалната социализация са толкова централни за предаването на културните ценности, колкото и формалната социализация.

  Тук фокусът е културата на националните групи. Националните граници не винаги отговарят на границите на органично развитите, еднородно свързани общества с обща култура. Но има мощни сили, посредством интеграцията, които могат да произведат заместващ обмен на културите в нацията, които съществуват от известно време. Обикновено има един доминантен език, образователна система, армия и политическа система и общи мас медия, пазари, услуги и национални символи (знаме, спортен отбор). По-редки са случаите, при които в нацията, където етническа или друга група формират силно отличаващи се културни групи, водят отделен и субстиционално различен живот. Описанието на националната култура за такава разнородна нация се отнася по-широко до ценностната култура на доминантната, главната група.

  Обръща се внимание на ценностните приоритети, характеризиращи обществото чрез съвкупността на индивидуалните ценностни приоритети, които са продукт от обмена на култура и уникалния персонален опит. Споделените културни ценности в обществото спомагат за оформяне на условията, към които хората трябва да се адаптират в институциите, в които прекарват времето си. Като резултат, членовете на всяка културна група споделя отнасящия се до ценностните опит и се социализират чрез приемане на културните ценности. Има и индивидуални вариации при културните ценности в групата, според уникалния опит и личност, но разпространените приоритети, приписани на различните ценности от социалните членове, отразяват основните вярвания в споделената културализация.

  Културните измерения отразяват основните проблеми, с които обществото трябва да се конфронтира, за да регулира човешката дейност. Социалните членове, особено взимащите решения, разпознават и обсъждат тези проблеми, планират отговори и се мотивират един друг за решаването им. Ценностите (успех, справедливост, свобода, обществен ред, традиции) са речникът на социално доказаните постижения, използвани за мотивирани действия и описващи и обосноваващи избраните решения.

Основни проблеми

Седем ценностни типа

От представената тук теория произтичат 7 ценностни типа, въз основа на които културите могат да бъдат сравнени чрез взимане под внимание на три проблема, конфронтиращи всички общества. Теорията също определя структурното измерение на връзките между тези три типа ценности.

 Проблем 1: Първият основен въпрос, конфронтиращ всички общества, е определяне природата на връзката между индивида и групата. Обширна литература предлага решението на този въпрос като дава поле за изява на най-критичното културно измерение, обозначено индивидуализъм – колективизъм. Още е описано като контрастните индивидуализъм – комунализъм, независимост – взаимозависимост, автономия – обвързаност. Тези контрастни двойки включват и две главни теми: Чий интереси трябва да са с предимство – на индивида или на групата? И в каква степен човек е автономен или внедрен в групата си? Втората тема е по-фундаментална, заради степента на реална включеност на личностите в групата си, поради което конфликтът на интереси не е преживян.

  Полюсът на това измерение описва културите, в които човек е видян като единица, вградена в колектива и намираща смисъл в живота основно чрез обществените връзки, чрез идентифициране с групата и участие във всичките му форми на живот. Тази перспектива е изразена, поддържана и обоснована от няколко ценности, обозначени като Консервативен ценностен тип – културен акцент върху поддържането на статуквото, собствеността и сдържаността от действия или наклонности, които могат да нарушат солидарната група или традиционния ред (обществен ред, уважение към традицията, семейно спокойствие, мъдрост).

  Обратният полюс на това измерение описва културите, в които човек е видян като автономна, ограничена единица, намираща смисъл в своята уникалност, търсещ да изрази своите вътрешни атрибуции (предпочитания, чувства, мотиви) и е окуражаван да прави това. Този ценностен тип се определя като Автономен – възможно е да се разграничат концептуално два вида Автономност: отнасяща се до идеи и мисли и до чувства и емоции. Интелектуалната Автономност е културно ударениевърху желанието на индивида независимо да преследва собствените си идеи и интелектуални насоки (любопитство, толерантност, креативност). Афективната Автономия включва културното ударение върху желанието на индивида независимо да преследва афективно позитивни преживявания (удоволствие, интересен и разнообразен живот).

Проблем 2: Вторият основен въпрос, засягащ всички общества, е гарантирането на отговорно поведение, което да запази обществената структура. Хората трябва да бъдат предизвикани към хуманно отношение спрямо другите, да се координират с тях и така да управляват неизбежните обществени взаимозависимости. Едно полярно решение на този въпрос използва властови различия, разчитащи на йерархичната система на приписани роли, които да подсигурят социално отговорното поведение. Хората са социализирани и санкционирани, за да отговарят на задълженията и правилата, включени в техните роли. Изразеният ценностен тип тук е Йерархията: културно ударение върху легитимността на неравното разпределение на власт, роли и ресурси (обществена власт, авторитет, човечност, богатство).

  Алтернативно решение на проблема за отговорно обществено поведение е предизвикване на социалните членове да припознаят един друг като морално равни, споделящи базови интереси като човешки същества. Хората са социализирани да интернализират действия за доброволческо коопериране с другите и да се чувстват загрижени за общото благополучие. Този изразен ценностен тип е Егалитаризмът: културен акцент върху транцсенденцията на личните интереси в услуга на доброволното сътрудничество и общото благополучие (равенство, социална справедливост, свобода, отговорност, честност).

  Проблем 3: Тук основният въпрос е във връзката на човешкия вид с природния и социалния свят. Единият отговор е в активното управление и промяна на света, утвърждаването на контрол, внедряването му във волята и използването му за по-нататъшни лични или групови интереси. Този ценностен тип ориентация е Господството: културен акцент върху изпъкването чрез активно себеутвърждаване (амбиция, успех, смелост, компетентност). Обратното решение на този въпрос е Хармонията: културен акцент се поставя върху хармоничното пасване в околната среда (единство с природата, защита на околната среда, свят на красота).

  Според теорията седемте стойностни типа са постулирани, за да формират три биполярни измерения, които отразяват противоречията между алтернативните решения на всеки от тези три спорни въпроса, които току що бяха описани: Автономията срещу Консерватизма, Йерархията срещу Егалитаризъм, Владичеството срещу Хармонията.

  Заради тези противоречия,  емфазия върху стойностния тип е приета да бъде придружена в културата от де-емфазия върху полярния тип. Стойностните типове са също така недооцени на базата на съвместимостите измежду тях. Някои стойностни типове споделят подобни допускания, които им позволяват да бъдат подчертани едновременно в отделна култура. Тези динамични връзки на противоречие и съвместимост сред седемте културни типа са приети да водят до интегрираната структура на културните стойностни системи.

Валидизация на теорията

  Изследваните лица от всеки населен континент, са направили стойностното изследване на Швартц анонимно на техния роден език като оценяват важността от 56 отделни стойности като „водещи принципи в моя живот”. Всяка стойност била последвана от скоби, в които имало кратка обяснителна фраза (например: Благосъстояние [материални богатства, пари]). Отговорите варирали от 7 (тоест от най-висша значимост) до 3 (важни) и до 0 (не от значение) и до 1 (противопоставени на стойностите). Само стойности, които имат относително еднакви значения за отговарящите измежду културите, могат легитимно да бъдат използвани за крос-културни сравнения.

  За да се тества валидността на теоретичното съдържание и структурата на културното ниво на стойностни типове, симиларен структурен анализ бил изпълнен върху данни от около 35 хиляди отговарящи от 122 образци във 49 нации, събрани в периода от 1993 до 98 година.

Сравнение на националните култури

  Данни за сравняваните нации могат да се получат от репрезентативни национални извадки. Дори с такива извадки заключенията за националните култури изискват предпазливост. Националните населения се различават в техния демографски състав (например разпределение по възраст, образование, професия) и тези разпределения засягат стойностните приоритети. Стойностите на отделна демографска група (например възрастта)  са повлияни не само от надделяващата култура, но и от уникалните опити, за които тези групи са изложени от добродетел на техните социални местоположения. Наблюдавани различия между средните стойности на представителните национални извадки влияят не само върху доминиращата култура, но и върху настоящите различия в демографския състав на националните населения. Следователно, дори когато сравняваме стойностите на репрезентативните национални извадки, би било нужно да се имат предвид демографските различия между нациите.

  Националните култури могат да бъдат сравнявани по относителната важност, приписана на всеки ценностен тип, взет самостоятелно. Така, заради ценностните типове от интегративна структура, е възможно да се сравнява близостта между националните култури по целия профил от техните седем ценностни приоритета, без да се губи прекалено много от информацията за самостоятелните типове. Техниката, дадена от Аде Равеч е идеална за тази цел. Тази техника позволява графична репрезентация на подобията и различията между извадките за всичките седем типа ценности едновременно.

  Тази техника обединява резултата от профилните различия за всяка двойка извадки. По-точно, сумира абсолютните различия между стандартизираните класирания, които всяка от двете извадки дава на всеки от седемте ценностни типа. По този начин се получава матрица от профилни различия между всичките двойки извадки. Тази матрица после се използва за локализиране на извадките двуизмерно. Разстоянията между извадките в това двуизмерно пространство отразяват профилните подобия или разминавания между извадките.

Може да се счита, че сама извадката може да бъде поставена във всички седем ценностни типа. Например, франкофонската швейцарска извадка приписва най-голяма важност на Интелектуалната автономия като ценност (любопитство, креативност) от всичките изучени извадки. От друга страна, Швейцария, от всички извадки, най-вече отхвърля Консерватизма. Разположението на швейцарската извадка също така дава признаци да придава относително висока важност на Афективната автономия и на Егалитаризма, но ниска важност на Йерархичните ценности. Важността на Хармонията и Господството са с умерени резултати при тази извадка.

Швеция и Дания илюстрират подобни национални културни ценности. Техните профили от всичките 7 ценностни типа са почти идентични: много високи стойности при Егалитаризъм, Интелектуална и Афективна автономия, средно високи стойности за Хармония, средно ниски за Господство и много ниски що се отнася до Йерархията и Консерватизма. За разлика, сравняването между Китай и Италия дава виртуално противоположни профили за всички типове, освен Консерватизма и Афективната автономия.

Общият набор от 44 профила предлага съществуването на няколко културни групи от народности. Тези групирания са свързани с географската близост, но те се базират  на обща история, религия, ниво на развитие, културен контакт, както и други фактори. Групирани заедно в отделни региони са всички извадки от Далечния Изток, от Източна Европа и от Латинска Америка. Ислямските нации може също да сформират отделна група. Англо-говорящите нации са склонни да поставят акцент върху Господството и Афективната автономияза сметка на Консерватизма и Хармонията, например, а Източноевропейските нации поставят обратен набор от акценти.

Обособяват се още Западноевропейски регион, включително Източна Германия, Източноевропейски регион и Англоговорящ регион. Регионът на Латинска Америка се разполага в центъра, базиран само на две нации.

Културни ценности и работа

Разглеждат се някои заключения, относно културните ценности в тези три аспекта на труда: Значимост на работата, Обществените трудови норми и Професионални цели.Основна цел е да илюстрацията на приложението на теорията и емпиричните факти на културните ценности в изследването на труда като не се претендира за категорични открития.

Значимостта, която човек придава на труда

Изследователскиятекип за проучвания (1987) определя значимостта на труда като важността, която човек отрежда на работата в живота си. Индексът на значимостта на труда включва основния въпрос за важността на работата, както и въпросът за свързаността на работата с четири други аспекта на живота – свободно време, общество, религия и семейство.

Значимостта на трудовите ценности е твърде вероятно да бъде разглеждана като център в човешкия живот повече в обществата, в които Господството и Йерархичните ценности са важни, и по-малко в обществата, където Афективната автономия, Егалитаризъмът, Хармонията и Консервативните ценности са водещи.Основание за предполагаемите взаимовръзки (хипотезите): Господството набляга на напредъка чрезналагане на строги правила, чрезуправление и промени на природната и социалната обстановка. В повечето общества, които са поприще на такава контролираща,експлоататорска активност, трудът има много важна роля в живота на хората. Йерархията споделя с Господството подобни ценности на разпределени роли и диференцирани ресурси и често служат, за да повишат нечия сила и богатство в системата. Следователно култура с йерархична структура също подтиква хората да отдадат себе си на труда, чрез което да бъдат успешни.

Ценностите, вписани като конфликтни спрямо значимостта на труда, повишават важността на една или повече от останалите четири области на човешкия живот, с които се съревновава труда. Оказва се, че стремежът към свободно време е най-изразен и е важна част за изразяването на културния акцент на Афективната автономия, подобряването на социалните контактипроизтича от Егалитаризма, а отдадеността на семейството и религията са присъщи за консервативните ценности. Хармоничните  ценностиса противоположни в понятиен и емпиричен смисъл на Господството, също са в конфликт с вижданията за работата като центъра, смисъла на живота: трудът основно служи за промяна на материалното и социалното състояние, докато хармоничните ценности наблягат на приемането на света какъвто е.

Публикувани материали за оценка на правдоподобността на тази хипотеза има от три държави.Базирани на представителна национална извадка от работници през 1989/90, EnglandandQuantanilla (1994) отбелязват, че работата е най-значима в Япония (7.34 от 2-10 скала), след това е Америка (6.63), най-малко е в Германия (6.04)

Обществените норми спрямо труда

Връзките между акцентите в културните ценности и обществените норми дефинират аспекти на значението на работата. Изследователскиятекип дискриминира обществените норми съгласно степента, до която те наблягат на работата като на право, което всеки човек има, срещу възприемането като дълг или задължение, което всеки трябва да положи за обществото. Пример за това е изборът между следните твърдения: „Всеки човек в нашето общество трябва да има правото на интересна и важна, значима професия” срещу „Работникът трябва да цени труда, без значение дали тя/той е отегчен, мръсен или неквалифициран”.

Правните норми са базирани на виждането за хората като равни, автономни, социални актьори. Както е споменато по-рано, това виждане за човека лежи в основата на Автономията и Егалитаризма. Както е предложено в примера, това нормативно гледище показва всичкиработници като заслужаващи равни резултати (Егалитаризъм), а предвидената работа се предполага да бъде интересна и значима (Интелектуална автономия).

Задължаващите норми схващат виждането за човек като неразделна част от огромния колектив, който изисква поведение, съобразено с очакваната от неговата роля. Това виждане за личността лежи в основата на Консерватизма и Йерархичните ценности.

Englandи Quintanilla(1994) обединяват правния/задължаващия индекс в база от отговорите на 4 айтема. Този индексразкрива, че германската извадка вижда труда повече като право (0.73), след това е Япония (0.54), и САЩ, където работата е по-скоро задължение (-0.10).

Национални различия във ценностите, относно важността на работата и целите в живота.

Могат да се разгледат 4 големи типа трудови ценности, които се отличават по подразбиране при респондентите (Surkis, 1992). Описани заедно с техните същински цели в живота - в скоби, те са следните: Вътрешни (лично израстване, самостоятелност, интереси, креативност), Външни (плащания и сигурност), Социални (контакти с хора и полезност в обществото), Сила (престиж, авторитет, влияние). Основното твърдение е, че успешни са тези типове професии, които са насърчени и наградени, за разлика от обезсърчените и санкционираните. Задачите, избрани от мениджърите за мотивация на работниците ще са по-ефективни, ако те отговарят на културните акценти. Тоест няма работа, труд, който да е универсално ефективен сред всички култури.

Всеки тип работни ценности е по-съвместим с определени културни акценти и по-малко с други. Приемането на силата като ценност се очаква да бъде по-прието в култури, където се набляга на Йерархията и Господството (Китай, САЩ) - там употребата на сила и престиж, за да възнаграждават работниците, се наблюдава като по-ефективен начин за мотивация. По същия начин, преследването на тези ценности и употребата на техния начин за мотивиране е по-вероятно да събуди индивидуална или организирана съпротива там, където са наложени Хармонията и Егалитаризма (Швеция, Финландия).

Следването на вътрешните трудови ценности е по-вероятно да бъде желано и следвано, където цари Автономия в обществото. Хора, които търсят лично израстване или възможности за креативност, самостоятелност в работата си, са следователно по-добре приети в този културен климат. За разлика от тях, там, където е наложен Консерватизмът, хората са по-обезсърчени да следват тези индивидуални цели в работата си. Следователно мениджърите би трябвало да използват повече присъщи награди като възможности за лично израстване, креативност и самостоятелност в обществата, където Автономията преобладава, отколкото при общества, които се характеризират с Консервативни ценности.

Акцентът върху външните трудови ценности хипотетично съответства на Консерватизма и Йерархичните ценности и е в конфликт с Интелектуалната автономия. Разположението на извадките е такова, че двете зимбабвски извадки дават относително силен акцент върху Консерватизма и Йерархията и слабо наблягат на Интелектуалната автономия, докато швейцарските извадки показват противоположните културни ценности. Ако културните ценности се асоциират с влияние на индивидуалните трудови ценности, това предполага, че следването на външните трудови ценности е по-подходящо и че тяхното използване като средство за мотивация вероятно ще даде повече ефект в Зимбабве, отколкото в Швейцария.

Заключение

Подходът би могъл пълноценно да бъде използван, например, да предсказва и интерпретира националните различия в допълнителни области като: поемане на рискове и иновации в работата; поведение на мениджърите спрямо работниците, стилове за вземането на решения (доверието на собствената преценка), правила, комуникация с висшестоящиили съответно с подчинени, влияние на работата върху други сфери на живота и т.н.

Дадената информация за акцентираните ценности в различни нации може да бъде използвана за стратегически подбор на държавите, които си струва да се изучават, в случай че ще се тестват хипотезите. Изучавайки ги, изследователите могат също да установят профилите на ценностните акценти на всички седем типа, които характеризират специфичните нации, които биха искали да изучават. В заключение, теорията и данните, които са представени тук, установяват нов набор от концептуални и емпирични инструменти за изследването на националните различия, свързани с работата, така и с други променливи.

Използвана литература:

  Карабельова, С., Папазова, Е., Пенчева, Е.,  Mуди, Р.,  Батхърст, Дж., Измерения на ценностите в труда.ГОДИШНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“, ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ, Книга Психология, Том 101, 2011.

Schwartz, S. (1999). A Theory of Cultural Values and Some Implications for Work. Applied Psychology An International Review, 48 (1), 23-47.

Schwartz, S., Bilsky, W. (1990). Toward A Universal Psychological Structure of Human Values. Journal of Personality and Social Psychology, 58, 878-891.

Посетено на 13.11.12 г. от http://www.writing.ucsb.edu/wrconf08/Pdf_Articles/Connor_Article.pdf                                       Connor, U. Mapping multidimensional aspects of research: Reaching to intercultural rhetoric: Indiana University-Purdue University Indianapolis (in press, Contrastive Rhetoric: Reaching to Intercultural Rhetoric, U. Connor, E. Nagelhout, & W. Rozycki, Eds., Benjamins Press)

Окситоцин е хормон, който се секретира от хипоталамуса и се складира в задния дял на хипофизата. Хормонът често е наричан “хормон на любовта”, тъй като неговото отделяне засилва социалната ни привързаност.

Интересът към хормона започва през 1990-та, когато учени разбират, че кърмещите майки са по-спокойни и имат по-ниски нива на стрес в сравнение с тези, които не кърмят. По-скорошни изследвания показват, че хормонът също влияе и в стресови ситуации, като социални изолации и нещастни приятелства и връзки. В проучване на Факултета по медицина на Станфордския университет, учени доказват , че окситоцинът действително участва в много по-широк кръг от социални връзки. Изследователите открили, че окситоцин, освободен поради някакъв вид социална свързаност задейства освобождаването на серотонин, а задействания серотонин активира чувството за щастие.

Американският професор Робърт Маленка, изучаващ психологията на поведението, описва окситоцина като “мрежа от свързани мозъчни региони, от които зависят нашите усещания за удоволствие: например при консумацията на храна, когато сме гладни, процесът на спане, когато ни се спи, сексуалният акт или намирането на партньор или патологични изменения като приемането на наркотици”.  Хормонът активира тази част от мозъка, наречена мезолимбична пътека  или център за “награждаването”. Научният екип на Станфорд открил също, че за разлика от повечето хормони, окситоцин не се просто "впръсква"в общото кръвообращение, но се секретира директно в област в мозъка, наречена нуклеус акумбенса чрез нервните пътища и така действа пряко на инидивида. При наличието на хормона на любовта чувството на доверие и  доволство се увеличават, докато страхът и безпокойството намаляват.

В експеримент с доброволци, учените установяват, че хормонът Окситоцин се отделя и при общуването ни онлайн чрез социалните мрежи и пряко влияе на нивата ни на щастие. Именно чрез наличието на този хормон, учените от редица университети, обясняват нарастващата популярност на социалните мрежи сред потребителите. Т.е. според тях желанието ни да сме активни в мрежите се дължи изцяло на протичащите биохимични реакции в тялото ни в резултат на виртуалното общуване, както чрез директни съобщения, така и чрез други средства за споделяне на мнение, като харесвания и споделяния.

Има и други известни ползи за здравето, свързани с общуването с хора, било то виртуално или в реалния свят. Освен това знаем, че когато сме свързани с хора, нашият живот има доказано по-голяма продължителност и имаме повишен имунитет. Налице във всеки един от нас е вродено човешко желание за общуване с други хора. А не е ли това най-вирусна дефиниция на социалните мрежи, базирани изцяло на желанието ни да сме заобиколени от хора?

От маркетингова гледна точка, това което все още не е доказано е как чувството, което окситоцинът ни носи, може да бъде използвано, за стимулиране на повече онлайн покупки от страна на потребителите на социални мрежи. Едно такова изследване, би позволило на находчивите търговци да създават стратегии, които да карат онлайн обществото да бъде неустоимо привлечено от покупката на все повече и повече продукти, продавани по социалните мрежи.

Библиография:

●    http://en.wikipedia.org/wiki/Oxytocin
●    http://www.huffingtonpost.com/april-rudin/the-science-behind-feelin_b_62...
●    http://www.psychologytoday.com/blog/the-athletes-way/201309/the-love-hor...
●    http://mashable.com/2010/06/25/oxytocin-social-media/
●    http://www.apa.org/monitor/feb08/oxytocin.aspx

За автора:
Tsvetta е консултиращ стратег по социалните мрежи за корпорацията Dogs Bollocks 5, DB5 Inc. в Ню Йорк. Родена е във Велико Търново и през 2008 се премества в САЩ за да получи висшо образование. През 2012, Tsvetta завършва колежа “Св. Франциск” с дипломи по Маркетинг Мениджмънт, Международен Бизнес и Икономика. По настояще е студентка в Градския Университет на Ню Йорк в кампуса Барух, където учи магистратура. През 2010 е коронясана за Мис България Диаспора САЩ и започва кариерата си на модел, въпреки 165 сантиметровия си ръст. Пред камерите или зад кулисите на големи социално мрежови кампани, Tsvetta е доказана сензация зад океана. Българското гуру в онлайн индустрията в Америка има опит с големи компании като филмовото студио Парамаунт, Тойота, НАСКАР и Сони. Свободното си време моделката е посветила на обучаването на жени лидери и стимулиране образоването на младите хора в България. Владее свободно 5 езика.

Ако сте решили да плувате или се гмуркате във водите на Австралийските северни територии, трябва да знаете, че това може да е опасно за живота. Едно слабо опарване от почти незабележима полупрозрачна малка медуза, може да Ви докара големи главоболия. В началото почти няма да усетите нищо, а може и да не забележите кога сте били опарени, но след около 20-30 минути, ще получите изключителни болки по тялото, най-вече в гърба, главоболие, втрисане, гадене, повръщане, мускулни крампи по краката и корема, силно повишаване на  кръвното налягане, което вторично да доведе белодробна едема, мозъчен кръвоизлив / инсулт/ и смърт. Болките са толкова силни, че дори и морфин не помага. Това състояние продължава дни, а в някои случаи до две седмици.  Описано е като Ируканджи синдром и е доказано, че се предизвиква от допира до малките кубомедузи, наречени още Ируканджи медузи.

Името Ируканджи ( Irukandji) е взето от английската версия на името на аборигени, пазители на земята, между Кернс и порт Дъглас ( the Yirrganydji people), където синдрома Ируканджи е за първи път регистриран. За първи път този термин се използва през 1952 г, когато са регистрирани случаи на тежки последствия от едно малко ужилване/опарване, без да има видими наранявания на кожата. Сауфкот и Поуис през 1944,  наричат това явление „ужилване/опарване тип А”. Късната 1944 г, един непознат военен доктор в Нова Гвинея има подобен случай, но той регистрира кожни лезии около мястото на опарването и агент, който ги е причинил /малка прозрачна медуза/. Преди този случай има спорадични съобщения за подобни такива по света. През 1961 г, доктор Джак Барнс от Кернс доказва, че все още некласифициран вид медуза предизвиква Ируканджи ефект. Той използва индивид, за да опари себе си, 9 годишния си син и доброволец, спасител на сърфисти. Тримата оживяват след последствията.Тази медуза по-късно е наречена Carukia barnesi, Карукия на Барнс, в негова чест. Само 40 години по-късно, към групата на Ируканджи медузите се добавят и други видове, които причиняват такива симтоми, макар и с вариации.

История на изследванията на Ируканджи синдром

1935 – 1936 На Медицинска конференция в Кернс, се препоръчва запознаването със събрана информация за опарвания/ужилвания, включително от морски животни, в околността на Северен Куинсленд. Това е направено под егидата на доктор Хюго Флекер, който започва да регистрира такива случаи от началото на 1935, включително и тези, които по-късно са разпознати като Ируканджи синдром

1944–През 1964 г., ретроспективно са обявени два случая от 1944г на Ируканджи синдром, на остров Нумфор, северозападно от Папуа. Описано е, че това е предизвикано от малка /3-5 см/, почти безцветна медуза. Информацията е от местен  шаман/доктор.

1945–Първото официално обявление, на основа на симптоматиката и епидемиологията на това, което сега се знае като Ируканджи синдром, групирани като категория на „поражения от неизвестен агент, върху къпещите се в северен Куинсленд”.

1952–Сауфкот ретроспективно обявява около 90 случая на „остър, засягащ цялото тяло ефект, без видими обриви” от плажовете около Кернс през лятото на 1943 – 1944 г и го нарича „опарване тип А”

Терминът „Ируканджи синдром” за пръв път се използва като описание на случаите около района на Кернс, по името на местните пазители. Флекер започва да определя епидемиологията на този вид опарвания, базирайки се на случаи от дългогодишен регистър на Северен Куйнсленд.

1960–Барнс детайлизира серия от Ируканджи опарвания, включително сравнителни данни от такива случаи около Кернс,  регистрирани случаи от Амбулаторния център в Кернс и Базовата болница, за периода от 1956 – 1960г.

1961–На 10 декември, Барнс хваща малка медуза и експериментално опарва себе си, сина си и един доброволец, за да може да потвърди версията си за агента, предизвикващ Ируканджи синдром

1967–Медузата, предизвикваща Ируканджи синдром е описана и класифицирана като Carukia barnesi

1970–Пусната е за ползване първата противоотрова за Ируканджи синдрома / CSL Ltd /. Барнс докладва, че за съжаление тази противоотрова е неефективна.

1986–Първото официално съобщение, че противоотрова за кубомедузата Chironex fleckeri, е използвана за случаи на Ируканджи синдром, но без особен ефект.
Предполага се, че α–и β– адренорецепторни антагонисти могат да се използват за противодействие на проявите на Ируканджи синдрома и специално по отношение на повишаването на кръвното налягане.

1987–Остър белодробен едем, с дисфункция на лявата сърдечна камера, е определен като част от Ируканджи синдром.

1988 –Барбара Кинси съобщава за определянето на различни видове кубомедузи, предизвикващи подобен на Ируканджи синдрома, с вариации при отравянето

1997 –Съобщение за първата жертва на Ируканджи синдрома, предизвикан от опарване на кубомедуза.
Първо съобщение за папилоедем и кома, свързани с Ируканджи синдром, дължащи се вероятно на церебрален едем.

1998–Случай с подобен на Ируканджи синдром в Геелонг Болница във Виктория

2000–Публикувано е, че екстракт от Carukia barnesi предизвиква масово освобождаване на катехоламини в опитни животни.

Съобщение, че животозастрашаваща сърдечна недостатъчност се наблюдава при Ируканджи синдром

2000 –Към Университета Джеймс Кук в Кернс се открива център TASRU – Tropical Australian Stinger Research Unit, чиято работа се фокусира върху биологията на кубомедузите и медицински направления при опарване с тях.   

2001–Съобщение за подобен на Ируканджи синдром случай от Хавай, САЩ       

В Куинсленд са регистрирани два смъртни случая, вследствие на Ируканджи, като смъртта е настъпила от интрацеребрален кръвоизлив, предизвикан от високото кръвно налягане.

2002 При остъргване на мястото на опарване е идентифициран нематоцист, който не принадлежи на Carukia barnesi, така се потвърждава хипотезата, че Ируканджи се предизвиква не само от един вид медуза. Тези нематоцисти са определени на нов Ируканджи вид  - Malo kingi. По-късно се съобщава, че нематоцистите принадлежат на Carukia barnesi, но са различни от обичайните.

Ируканджи синдром е регистриран във Флорида , САЩ

2003–Интравенозно вливане на магнезии за пръв път е използвано за лечение на последствията от Ируканджи синдрома.

2004 –Съобщава се, че интравенозния магнезий се използва ефективно при лечение на болката и високото кръвно налягане от Ируканджи ефекта

2004 –Документиран е Ируканджи ефект в Брум, Австралия.

2005 –Описани са нови родове и видове Ируканджи медузи: Malo maxima; Carukia shinju; Alatina mordens; Gerongia rifkinae

Фармакологичен анализ на екстракт от отровата на  Carukia barnesi , потвърждава освобождаването на катехоламини и модулацията на невралните натриеви канали.

Регистриран е Ируканджи подобен синдром в Гваделупе, Кариби.

2007 –Потвърден е нов вид Ируканджи медуза  - Malo kingi и с нея е свързан фатален случай от 2002 г.

2008 –Определен и класифициран още един вид Ируканджи медуза  - Morbakka feneri

2008 – Експериментално е демонстрирано освобождаване на катехоламини предизвикано на отровата от Alatina mordens

2009 – Непубликувана десертация, съобщава за създаването на първите клонални ДНК библиотеки на Ируканджи медузи.

Съобщения за случаи на Ируканджи синдром за период от 1997 до 2007 в Северната територия, Австралия

2010 –Съобщение за Ируканджи синдром случай в Малайзия.

2011 –Публикувани са данни за експериментални изследвания, които потвърждават подобен на Ируканджи синдром, ефект върху симпатиковото нервнотрансмитерно освобождаване от отровата на Malo maxima

2012 –Напълно е секвениран митохондриалния геном на Alatina moseri

CSIRO разработва първоначален модел на прогнозиране на  климатични условия, с цел да се предскаже масова поява на Ируканджи медузи.

 Overweight is one of the factors that decreases military personnel’ resistance and causes the most frequent diseases of modern society.

   Константин Иванов Павлевски

Konstantin  IvanovPavlevski

Р. България, Велико Търново, Висше училище по агробизнес и развитие на регионите.

Анотация:Развитието на съвременното общество се характеризира с „минимализиране“ на физическите усилия на хората. Намалената двигателна активност (хиподинамията), постепенно се превръща в бич за съвременното цивилизовано общество. Много от видовете военен труд е свързан с продължително престояване (пребиваване) на човека в условията на ограничена подвижност – хиподинамия. Това е особено характерно за военнослужещите от свързочни и радиотехнически войски, информационните центрове, работещите в щабовете от различните звена и др.

Keywords: Overweight, constitution, military personnel, fats, diseases.

Изложение:

Установено е, че военнослужещи, имащи наднормено тегло, лошо понасят неблагоприятните фактори на войнската дейност, особено претоварванията. При появата на наднормено тегло се наблюдава и намаляване относителната сила на различни групи мускули (относителна сила – това е отношението на силата към собственото си тегло), която се явява като един от признаците за снижаване издръжливостта на войнския състав в професионалната дейност.

Влошаването състоянието на здравето, свързано с наличието на наднормено тегло и затлъстяване, снижаването нивото на физическата подготвеност вследствие на значителния дефицит от двигателна активност в процеса на всекидневния живот и професионална дейност обуславят необходимостта от включване на физическата подготовка в режима на деня с използуване на всички нейни форми [2].

Двигателната активност се явява един от елементите за регулиране функциите на организма на човека, увеличава неговите адаптационни възможности.

По данни на Пентагона в американската армия повече от половината военнослужещи са с наднормено тегло. Военнослужещи с наднормено тегло са с намалена издръжливост и по бързо се уморяват. При тях риска от сърдечно съдови заболявания е с 40% повече от военнослужещите с нормален индек на телесно тегло.

 Наднорменото тегло освен неблагоприятното въздействие на вътрешните органи и системи оказва отрицателно влияние и на физическото развитие и физическата подготвеност на военнослужещия, на функционалните възможности на организма и тяхната професионална работоспособност.

Затлъстяването се отразявавърху наличието на силен хормонален дисбаланс в организма, превръщайки се в едно от най-честите заболявания на модерното общество.Сред причините за затлъстяване са излишната консумация на храна или неправилна диета, особено тези, богати на мазнини, белтъчини и въглехидрати и намалена физическа активност при която не могат да се изгорят приетите от организма калории.Някои социални фактори, като твърде нисък семеен доход или по-ниска степен на образование, също се свързват със затлъстяването. Ниската физическа активност води до наднормено тегло и затлъстяване високо кръвно налягане и повишени нива на мазнини в кръвта [1].

В условията на ограничена двигателна активност и отсъствието на системна физическа тренировка на военнослужещите се стига до нарушение на функциите на организма и повишаване на телесното тегло. Този процес на отклонение може да протича бавно и незабелязано в продължение на няколко години. Така например ходенето на човека като основен компонент на двигателната му активност е намаляло през последните 20 – 30 години близо 3 пъти. Така се стига до големия парадокс на нашето време – човешката популация е „пренатоварена“ с хронично обездвижване. Това води до силно изразена психо-физическа дисхармония която в съчетание с употребата на алкохол, тютюнопушенето, както и с някои екологични и стресови фактори на средата са в основата на най-разпространените болести на цивилизацията, сърдечно-съдовите и раковите заболявания, хипертонията, психическите разстройства, пораженията върху опорно-двигателния апарат и много други [1,2,3].        

При нетренирани и пълни военнослужещи задъхването и умората настъпват много бързо, като същите не могат да се справят в условия, свързани с напрегната работа и максимални натоварвания.

       Много изследвания са свързани с изучаване на позата „седеж"в най-различни войскови дейности. Установено е, че при 3-4 часово неподвижно положение на тялото в поза „седеж” настъпва снижаване на работоспособността. Например след указаната хиподинамия скоростта на бягането се намалява с 8%, скоростта на разглобяване и сглобяване на даден вид оръжие - с 20 %, двигателната реакция - с 13%, светлинната - с 15 %.Посочените изменения в двигателните и вегетативните функции в резултат на хиподинамията се явяват реакции от цялостния организъм и отразяват различната степен на физическата тренираност.

Редица автори са установили висока заболеваемост от исхемична болест на сърцето сред директори на заводи, ръководители на цехове и др. Същото се отнася и за командирите от различни степени. Доказано е, че за лица, заемащи отговорни длъжности, е характерен висок риск за смърт от инфаркт на миокарда. При анализа на обстоятелствата, които водят към инфаркт се е установило, че в 20,7% от наблюдаваните, инфаркт на миокарда е предшествуван от остра психическа травма, в 35 % - от хроническа травматизация на психиката, в 30% - пренапрежение в работата. В някои изследвания повишеният емоционален стрес в 90-91 % от случаите е предшествуван със заболяване на сърцето. При изучаване на атеросклерозата, исхемичната болест на сърцето (ИБС) и артериалната хипертония се констатира тяхното възникване в резултат на хиподинамията [4].

Прекалено голямото влияние на съвременната цивилизация върху човека води до затлъстяване. Честотата на затлъстяването се повишава с изключително бързи темпове в световен мащаб, достигайки епидемиологични пропорции. На територията на Европа наднорменото тегло засяга около 50%, а затлъстяването около 20% от населението. В България положението е изключително сериозно. С наднормено тегло са около 63% от мъжете и 46% от жените в икономически активна възраст, а от затлъстяване - съответно 17 и 19%. То намалява производителноста на труда, което води до увеличаване на броя на хората с увреждания, и до икономически загуби. При хората с над 20% телесното тегло от нормалното смъртността от инсулт се увеличава с 70%, от рак с 20% от диабет с 140%, от загуба на слуха с 30% като процентите непрекъснато се увеличават с покачването на затлъстелите хора.

Ново изследване на мозъка установи, че съществува връзка между наднорменото тегло и загубата на мозъчна тъкан. Вече се смята, че затлъстяваенто е тежко инвалидизиращо заболяване. Килограмите се покачват когато енергиния примем надвишава себестойността си в продължение на дълго време и повишената консумация на енергия води до значително натрупване на мастна тъкан в организма [2,3]. Когато притокът на енергия съответства на разхода на енергия от организма, съществува хармоничен енергиен баланс. Резултатът е стабилно тегло. За една година ако човек използва само 5% допълнителни калории на ден, то за една година той ще натрупа оклоло 5 клиограма мазнини.

Влошаването състоянието на здравето, е свързано с наличието на наднормено тегло и затлъстяване. Снижаването нивото на физическата подготвеност вследствие на значителния дефицит от двигателна активност в процеса на всекидневния живот и професионална дейност, обуславят необходимостта от включване на физическата подготовка в режима на деня с използуване на всички нейни форми.

Липсата на физическа активност, е основният елемент, който ни отвежда до затлъстяване.На свой ред, това заболяване води към много други заболявания като периферна, съдова и венозна недостатъчност, стрии (разширени вени), особено за тези, които работятвофиса (щаба) или остават пасивни, ставни заболявания и остеоартрит, ревматизъм или депресия, защото тези хора, които не се движат, не вземат участие в активния живот.Мускулните заболявания са тежки и водят до мускулна атрофия или мускулна слабост[4].

Затлъстяването е рисков фактор, водещ до сериозни хронични заболявания като: дихателни проблеми; повишаване на холестерола;коронарна болест на сърцето;заболяване на жлъчния мехур; диабет; хипертония; остеопороза излокачествени заболявания на следните органи: матката, рак на гърдата, на дебелото черво и ректума, бъбреците и др.

Също така, тези условия генерират поредица от психологични разстройства върху човешкото тяло като: тревожност, депресия, панически атаки и т.н.

Към тях се прибавя и отрицателното въздействие върху целия метаболизъм. Съхранението на мазнини започва във вътрешните органи, които ще бъдат „задушени”от налягането на натрупаните мастни натрупвания около тях. Това поражда функционален дисбаланс във вътрешните органи и системи от органи. Първите засегнати органи са черния дроб, сърцето и бъбреците.

При пълните хора метаболизъм е забавен. Метаболизмът е процес, при който от разградени и усвоени хранителни вещества се получава енергия, необходима за живота. Скоростта на метаболизма е скоростта, с която живее нашето тяло. Основнита задача на всеки, който иска да отслабне, е повишаването на скоростта на метаболизма..

Най-добрите начини са чрез спорт и здравословно хранене. За изчистване на мазнините ни трябва бърз метаболизъм и отрицателен калориен баланс. Усилената мускулна работа ускорява метаболизма в продължение на часове след тренировка.За всеки килограм мускулна маса трябват допълнително около 18 калории, при положение, че тя не е във физическа активност. По време на тренировки метаболизмът се повишава с 20-30% и постепенно се възстановява след тренировката.Храненето също е изключително важно. Храната трябва да се приема често на малки порции през около четири часа тъй като обменните процеси се ускоряват след всяко хранене. Не трябва да се пропуска закуската защото ще се възприеме от организма като гладуване и съответно метаболизмът ще се забави с цел пестене на хранителните вещества. Не е желателно при отслабването да се губят мускули тъй като те са основния източник за горене на калории и колкото по-малко са те, толкова по-бавен е и метаболизмът. Всяко гладуване, приемане на твърде малко калории и неравномерно хранене е сигнал за организма да забави максимално метаболизма си. Сънят също играе важна роля при процеса на отслабване. Последните изследвания на учените от Чикагския университет относно пълноценния сън, сочат че той е абсолютна необходимост от процеса на отслабване тъй като нарушаването на съня води до хормонален дисбаланс.

Движението е задължително условие за поддържане нормалната структура и функциите на почти всички системи и органи в нашето тяло и е логично липсата му да предизвиква патологични изменения в тях. Множество епидемиологични изследвания са показали, че заседналият начин на живот се асоциира с увеличена честота на метаболитните нарушения и в частност на наднорменото тегло и затлъстяването. Липсата на движение води до покачване на телесното тегло, а хората с наднормено тегло по-трудно биват насърчавани да започнат физически занимания. По този начин натрупването на излишни килограми се задълбочава и води до образуването на своеобразен порочен кръг.

 Един от най-рационалните начини е физическото натоварване, посредством интервалната тренировка. Инервалната кардио тренировка е идеална за искоряване на метаболизма. При нея периода на високоинтензивно движение се редува с нискоинтензивно. Този режим на натоварване гори калории дълго време след завършване на тренировката. Интервалната тренировка прилича на реалния спорт – движението с ускорение се редува с периоди на почивка – футбол, волейбол, баскетбол, бокс, борба и др. Най ефективна кардио тренировка е сутрин на гладно, тъй като тогава е най-ниското съдържание на глюкоза в кръвта и на гликоген в мускулите. Нощем мускулите изразходват почти само мазнини, да запазят глюкозата за мозъка и се получава засилено изгаряне на мазнини. При кардио дейност сутрин на гладно се повишава метаболизмът за целия ден. Което показва, че сутрешната кардио дейност ускорява топенето на мазнини през целия ден.

От гледна точка на институцията, липсата на здравни ефекти, както в професионалния, така и в семейния живот, причиняващи социални сътресения, при военнослужещите има негативни ефекти върху трудовите дейности:

-         военнослужещия е на работа, но производителността му е далеч под максимума;

-         грешки или инциденти при изпълнение на служебните задачи;

-         удължени почивки по време на работа;

-         раздразнителност и конфликти между колегите;

-         липса на интерес при участие в решаването напроблеми;

-         неефективно управление на времето;

-         повишена честота на отсъствие заради заболявания;

-         липса на концентрация по време на работа;

-         слабо участие в обществения живот;

-         раздразнителност и конфликти в семейния живот.

  Изследванията в научни институти доказаха, че един от най-мощните фактори за борба с възникналите проблеми е широкото навлизане на физическите упражнения и спорта в бита на хората като основни компоненти на съвременния модел за здравословен начин на живот в най-широкия смисъл на това понятие. Физическата подготовка е неизменен компонент във всяка човешка дейност и е един от градивните фактори, от които зависи оптималната реализация на всеки член на обществото.

Ето защо изграждането на една съвременна, научнообоснована система за физическо възпитание и спорт е приоритетно направление на държавната политика в тази сфера на човешката дейност. За тази цел е необходимо:  комплексно обвързване на физическото възпитание и спорта със здравеопазването, образователните, научните и културните институции в единна функционална система; обединяване на общественото и държавното начало за създаване на необходимата нормативна основа; стимулиране на общностите и на отделната личност за системни занимания с физически упражнения, спорт и туризъм;  целесъобразно разпределение на функции и отговорности на държавните органи, обществените организации, стопанските обединения, спортните съюзи и федерации за внедряване на физическото възпитание и спорта в бита на гражданите;  популяризиране и внедряване на европейската ценностна система за социалната значимост на физическото възпитание и спорта.

   От направения анализ  могат да се направят следните изводи:

1. Военнослужещи с наднормено тегло са с намалена издръжливост, по бързо се уморяват, като при тях риска от сърдечно съдови заболявания е с 40% повече от военнослужещите с нормален индек на телесно тегло.

2.  Голямото влияние на съвременната цивилизация върху човека води до затлъстяване и качване на килограмите, което води до увеличаване на броя на хората с увреждания и до икономически загуби.

3. Затлъстяването е рисков фактор, водещ до сериозни хронични заболявания.

Използвана литература:

1. Душков, В., Д. Стефанова, Т. Джарова. Функционални изследвания в спорта и масовата физкултура. С., МФ, 1986.

2. Зациорский, В. М. Физически качества на спортиста. С., 1970.

3. Димитрова, С. Екология на човешкото развитие, спорт и здраве. С., 1996.

4. Бичев, К. Ортостатичните реакции на кръвообращението у спортисти и приложното им значение като критерий за умората и възстановяването в тренировъчния процес. Автореферат, НСА, 1997.

e-mail  konstantinpavl@abv.bg

В историческия ход на физическото си съществуване като разумни същества, хората от незапомнени времена полагат всевъзможни грижи и полагат максимални усилия да осигурят мир, сигурност и спокойствие на себе си и близките си. Човекът като “социално животно” е участвал винаги, независимо от желанията си, в определени групи, йерархии и организации, стремейки се да запази най-ценните си природни дадености като живота и здравето. В този смисъл, хората постигат целите си, планирайки ежедневието си безопасно и по-важното – предвидимо. Умението да контролираме събитията от живота си, да планираме дори най-малките детайли от всекидневието и да правим избори с какво да се занимаваме, ни кара да се чувстваме сигурни и контролиращи собствената си съдба. Обаче не винаги се получава по план. Съществуват събития, които могат трайно да променят живота, плановете, намеренията, приоритетите, възприемането на себе си и света по стресиращ и внезапен начин. Планетата ни, нашият роден дом, съвсем не е толкова статична и сигурна, колкото сме свикнали да я приемаме. Тя постоянно е в движение, и то не само около слънцето и оста си, но и като процеси в самата нея - движение на земните пластове, вулканични изригвания, сблъсъци, катаклизми. Макар и тези неща да звучат като от учебник по природни науки, те са действителни факти, обръщащи живота ни на 180 градуса, една борба за оцеляване, приспособяване и донякъде късмет… Въпреки че живеем в информационния век на високите технологии и не е проблем да се свържем чрез подходящата техника с някого на другия край на света или да изпратим хора в космоса, да построим изкуствени острови или да заменим части от човешкото тяло с роботизирани такива, ние все още сме под влияние на произвола на майката природа и нашата собствена дейност в желанията ни да покоряваме, да се налагаме и преуспяваме. Планетата ни, такава, каквато я познаваме и населяваме, често е разтърсвана от всевъзможни природни бедствия като циклони, тайфуни, вулканични изригвания, земетресения и събития с участието на човека като пожари, войни, терористични заплахи, химически аварии, размирици и пр. застрашава живота ни и подлага на тежки изпитания волята и психическата ни устойчивост. От латински, crisis има всъщност старогръцки произход  и означава прелом, решителен момент. Основният смисъл на кризата е промяна. Една промяна е критична, когато е много категорична,  радикална, значима  и настъпва внезапно и неочаквано.

  От значение е човек да е наясно с приликите и разликите между различните животозастрашаващи ситуации, което е и държавна практика за осведомяване на населението. Главна дирекция "Пожарна безопасност и защита на населението"към МВР ни информира за основните критични ситуации, в които може да се озовем, както и как да реагираме адекватно в тях:
"Бедствие"е всяко природно явление като земетресение, наводнение, свличане на земни пластове, бури, снежни виелици, лавини, специфични пожари, продължителни суши и епидемии. Характер на бедствие имат радиационното, химическото и бактериологичното заразяване, когато са причинени жертви и тежки материални щети на собствеността или са застрашени здравето и живота на населението.

"Авария"е внезапна технологична повреда на машини, съоръжения и агрегати, съпроводена със спиране или сериозно нарушаване на технологичния процес, с взривове, пожари, замърсяване на околната среда, разрушения, жертви или заплахи за живота и здравето на населението.

"Катастрофа"е внезапно събитие, съпроводено с тежки последствия, жертви, наранявания, разрушения и повреди, които причиняват загуби, налагащи незабавна, спасителна и непосредствена възстановителна намеса в широк мащаб.[1]

   Важно е да е направи разграничение и между понятията “тълпа” и “маса”, за да не се припокриват двете понятия. Под маса се разбира относително трайна общност от хора, която е с разнороден състав и в нея съществуват трайни интереси и вярвания. Народите и нациите са типични примери за маса. Макдугъл извежда определени принципи на организираната маса, които могат да се сравнят с характеристиките на тълпата, описани от Льо Бон, за да се направи по-голямо разграничение.
Според Макдугъл съществуват пет основни принципа на организираното множество /маса/, които са: постоянство в състава; участниците в масата да имат представа за функциите, дейността и целите на масите; масата да има връзка с други такива маси;  да има изградени традиции и обичаи и да има разпределение на функциите. Масата като социалнопсихологическо явление отразява общия колективен дух, където съзнателната личност се ликвидира, според Льо Бон.
 Притълпата, Тард говори за общност, формирала се на инцидентен принцип, която е с хетерогенен състав, събрана по определен повод, моментен интерес и действа спонтанно и ирационално. Съществуват няколко етапа в образуването на тълпата:
някаква екстремна ситуация, която да поставя човешкия живот в опасност без ясни представи за справяне и преодоляване като така от страх личността търси подкрепа и сигурност в другите. Друг етап е образуването на множество, в което човешките страхове се редуцират - Азът преминава в Ние, повлияно от анонимността и груповата мощ, като така се подсилва усещането за единство.[2]
  Разположението на всеки човек в близост до другите и стесняването на личностното пространство прави хората податливи на внушение, подражание и заразяване, което е характерно за всички големи групи. Важен фактор за разграничаването на тълпата от масата е т. нар. “закон за душевното единство на тълпите” или това е процесът на заличаване на индивидуалността, докато чувствата и мислите на стълпотворението се насочват в еднаква посока и се формира една своеобразна колективна душа, караща хората да мислят и чувстват корено различно, отколкото ако са извън тълпата. Така се появява едно “ усещане за непобедима мощ ”, което е по-скоро инстинктивно, на което човек не би отдал значение.
  Жертването на собствената индивидуалност има за цел да намали тревожността, напрежението и негативните емоции върху психиката. Появяват се спонтанни, импулсивни идеи и желания, които по начало човек не би възпроизвел, ако не е в структурата на тълпата и така се създава илюзията, че действа по своя воля и същевременно го освобождава от задръжки и отговорност. Приемайки идеите на Платон за ирационалността на масите, Льо Бон и Тард определят тълпата като аморфна, разрушителна и престъпна.

   Друга форма на групово обединение в социалнопсихологически план е колективът, синтезиращ най-положителните страни и характеристики на масовата психика – пълна хармоничност между личността и другите хора, между отделния индивид и обществото. Според украинския учен А. Макаренко, теоретически и практически посветен на колективните отношения, е важно всеки отделен член и цялата група да възприеме, асимилира и изпълнява в дейността си определената обща цел и задача. Има случаи на формирана група с поставена обща цел, но тя не е колектив. Приемането на колективната задача като лична и установяване на поведение в полза на колективната дейност, е изключително сложен процес за социалнопсихологически анализ, включващ определени фактори като: обстойно изясняване на целта, ползата, значението и смисъла на конкретната задача за колектива и обществото; ангажиране не само на рационалния, но и емоционалния аспект на личността за възприемане и осмисляне на целите и задачите; включване на конкретната цел и задача в индивидуалния опит, създавайки предпоставки за убеждение в полезността и важността й; въздействието на чуждия опит като пример за подражание, стремеж за личен престиж и желание за високи нравствени качества (трудолюбие, хуманност, решителност, смелост).[3]

  Подражаниетое друга често срещана форма на поведение за тълпите и малките групи или това са определени природно обусловени функции, които се превръщат в социално значещи форми на поведение. Тук в действие влиза “световният закон на повторението ”, който по принцип се рационализира, но в своята първична форма е ирационален - индивидът се сравнява с другите, които са в сходна ситуация, а ръководен принцип са приликите, а не разликите. В ситуации на опасност или надежда, индивидът е заинтересован, колкото и останалите, затова посоченото обстоятелство засилва чувството му за подражание и какво правят другите. При наличие на страх и надежда се увеличава желанието да се наблюдават другите и да има присъединяване, сливане, за да не се пропусне случаят.
   Друг специфичен за тълпата ирационален феномен се явява заразяването - изпадането на множество индивиди в дадено психично състояние, под въздействие на възприемането на външен еталон на това състояние, но в друго лице. Така един член се превръща в стимул за имитативното поведение на другите, а след това те на него. Предизвиква се от стремежа на дадено лице да използва опита на другите като индивидите най-вече се влияят един от друг, когато са в необикновена ситуация със силно привличаща информационна стойност. В тълпата всяко едно чувство или действие са заразителни и човек е способен да жертва с лекота собствения си интерес в името на общата цел и кауза и води до  циркулиращата реакция или повишаването на емоциите. Ако една личност е интелигентна , критична и зряла, то тя много по-трудно би се подала на заразяване.[4]

  Страхът и паниката са естествени форми на индивидуално и масово поведение по време на кризи и бедствия. Страхът е общественозначима тема, изучавана от древни времена, привлякла интереса на множество именити учени и изследователи. Подробно е изучен от Ч. Дарвин, който описва морфологичните промени на организма и физиологичните реакции, причинени от него. Страхът е изучен и от Т. Рибо, разглеждайки го в две направления – наследствен (от биологични причини) и вторичен (от преживяването на силна уплаха). З. Фройд също се занимава с тази тема, лансирайки наследствения му произход с акта на раждането на детето като първо усещане на страх чрез опасността и неприятните усещания при раждането. Изучаване на страха в лабораторни условия предприема известният руски учен И. Павлов, изследвайки експериментално околната среда и формирането на поведението, според нея, а също и отношението между наследственост и изменчивост, организъм и среда. Той и екипът му разделят кученца от едно котило непосредствено след раждане в условия на пълна свобода, а други – в клетка като това се отразява на поведението им след време. Изолираните в клетка кученца са извънредно страхливи, оказвайки се за първи път във външна среда, развивайки специфичен рефлекс, наричан още панически или рефлекс на естествената предпазливост.
 Като цяло страхът оказва разрушително, вредно въздействие върху дейността чрез ужаса и паниката, възникващи при силен дразнител. В състояние на ужас и паника се описват основно два начина на реагиране, предизвикващи буйни, хаотични действия или е възможно оставане на място, вкаменяване, подобно на шок.[5]
  Според изследвания в тази област се установява, че колкото по-уплашен е човек от дадена информация, толкова по-вероятно е той да вземе конкретни предпазни мерки.
 Когато обаче информацията, която се поднася, е със заплашителен за сигурността и живота характер, е необходимо да има конкретни предписания за това какво да се прави. В противен случай може да се стигне до паника, силна тревожност и неконструктивни действия. Опасно е да се повтарят смътни предупреждения, които се оказват фалшива тревога, което може да доведе до състояние на отрицание, отегчение и ще престанат да обръщат внимание на предупрежденията. Убедителни се оказват тези предупреждения и указания, които почиват върху надеждни доказателства и са представени от достоверен комуникатор като трябва да се каже ясно каква е заплахата и какви конкретни действия трябва да се предприемат, за да се избегне катастрофа.
Едно предупреждение не дава ефект, ако не казва ясно каква е заплахата, откъде идва или какво могат да направят хората, за да я избегнат. Ефективни са предупрежденията, в които има достатъчно информация какво, къде, кога и как може да се направи за благоприятни резултати.[6] 

  Хаосът и паниката, породени в бедствени ситуации са изключително опасни и неконтролируеми. Според Сава Джонев, паниката е крайна форма на “страх, при която индивидите загубват адаптивните си възможности за адекватно поведение и реагират хаотично или със ступор”[7]. При възникването на такъв тип тълпа, хората смятат, че са в животозастрашаваща ситуация и могат да се спасят в точно този критичен момент, а не дори и малко по-късно, има липса на предварително известни модели на поведение, които да гарантират положителен резултат. Съществуват и различни етапи, характеризиращи паническата тълпа:
1. Предпаническо състояние, при което изброените по-горе условия водят до възбуждане на емоциите, а оттам следва стесняване на съзнанието и пробуждане на въображението. Налице е дефицит от информация за размера на опасността, което води до преувеличения от всякакъв род, нагнетяващи допълнително обстановката.
2. Възбуждащо начало, при което паниката започва от един или няколко психически нестабилни или саботиращи индивиди и поради липсата на модел на поведение и крайната потребност от него, това води до приемане на първия предложен вариант.
3. Лавинообразно разпространение на паниката се получава чрез механизма на заразяването - обхваща цялата маса, поради ефекта на взаимното отражение и води до пълна деградация на множеството.

  Паниката може да се определи като състояние на масовата психика, отразявайки колективния ум, чувства и воля върху личността. Паниката избухва изведнъж и се разпространява за секунди върху десетки и стотици хора, трансформирайки ги в объркана и дезорганизирана тълпа. Може да отпаднат и най-елементарните обществени норми и правила като егоизмът взима превес, непрекъснато подтикван от инстинкта за самосъхранение.[8]

   При възникването на подобни ситуации е от изключително важно значение да се познават средствата, нужни за предотвратяване или редуциране на паниката:  Начинът за поднасяне на възбуждащата паника информация е от първостепенно значение  -  медиите могат да спомогнат за разпространение на информацията, която се отнася се до предстоящо или възникнало бедствие и да опровергаят зараждащите се или вече съществуващи слухове. В случая звуковият сигнал и направеното съобщение, задействат социално заучените модели на поведение като бягство, търсене на потвърждение, очакване на помощ.
Друг важен момент е поемането на ръководството и внасяне на йерархичност в масовото поведение или изнасяне на ефективни модели на поведение, които да се справят с възникналите реакции на по-слабите и психически лабилни хора. Лидерските фигури, които да са компетентни, действени, емоционално стабилни, подготвени за справяне със ситуацията играят ключова роля в преодоляване на паниката.

  При отсъствие на информация за съществуващия проблем, се изостря нуждата от сведения за него и това пораждат слуховете и мълвите, които като явления от масовата психика отразяват най-вече отрицателните страни на общественото мнение. Слухътсе основава на реална или не информация, чиято истинност в момента на разпространение е не може да бъде проверена и се предава от човек на човек неформално, удовлетворявайки нуждата от сведения за събитието и създавайки потребност от такива. Слухът нерядко паразитира върху страховете, предразсъдъците и това допълнително влияе върху безкритичното му приемане. От значение е, че в ситуация на изключително напрежение, слухът е новина и информация, макар и вероятно лъжлива и необективна, която се разменя с цел групата да изясни съществуващата обстановка. Този, който разпространява слуха добива по-висок статус, удовлетворявайки нуждата на другия от знание и собствената си потребност от внимание. Затова често в тълпата възникват и циркулират слухове, които проявяват регенериращи свойства. В критични ситуации слухът формира общественото мнение, подхранвайки се от тревогите. И се създава в ситуация на “информационен вакуум”, когато се знае много малко за обекта на слуха и се обуславя готовност за безкритично възприемане на всякаква информация.
  Слуховете и мълвите се делят според съдържанието си на:

-          Мълва страх, която възниква и се разпространява върху основата на колективната опасност и е свързана пряко с инстинкта за самосъхранение, когато при потенциална или реална опасност се появява колективен страх. Пример са слуховете и мълвите, разпространявани след някое природно бедствие, когато липсва все още пълна информация и се преувеличават броят жертви, материалните щети и последствията.

-          Мълва надежда, при която се приема доверчиво дори най-невероятната информация в полза на масите. Тя е дългоочаквана, желана, необходима в критичните моменти на силно изживян страх не само при индивидуалната, но и масовата психика. Типичен пример може да е откриването на ново лекарство за борба с рака, свързано със страха от него.

-          Мълвата отмъщение се формира върху афекта гняв и омраза, придружени с  импулсивност и стихийност в поведението, дори и с груби, жестоки действия. Може да възникне при сложни политически обстановки за дискредитиране на политическата система или конкретен неин представител, а също и при изострени взаимоотношения между началници и подчинени, колеги, съседи.[9]

   Пример за влиянието на слуховете и мълвите е земетресение в Индия, когато изследователи събират и анализират разпространяваните слухове. Индийският психолог Джамуна Прасад открива, че многобройни слухове за надвиснала гибел плъзват из селото, чиито жители усещали трусовете от земетресението в съседно село, но не били в непосредствена опасност. Жителите на това село вярвали и спомагали да се разпространяват следните слухове: 1) към тях стремително се приближава наводнение; 2) 26 февруари ще бъде ден на потоп и разрушения; 3) в деня на лунното затъмнение ще има ново земетресение; 4) след няколко дена ще има циклон; 5) на хоризонта се задават неописуеми нещастия.[10]
Подобни слухове не помагат на хората да се чувстват спокойни и сигурни. Едно доста убедително обяснение на това явление е, че хората са били ужасно изплашени и тъй като не са имали достатъчно основание за страха си, измислили собствено оправдание. Така те не биха се чувствали глупави, оправдавайки поведението си.
  Друг пример е изследването върху слуховете, проведено от Дургананд Синха, който анализира слуховете, които се разпространявали в индийско село след бедствие с подобна сила. Основната разлика между ситуацията в анализа на Прасад и на Синха е, че изследваните от Синха лица действително са преживели бедствието и с очите си са видели разрушенията. Те били изплашени, но имали основателни причини за това — не им е било потребно да търсят допълнително оправдание на страховете си. В техните слухове нямало предсказания за надвиснала катастрофа, нито големи преувеличения. Дори обратното, слуховете били успокояващи. Един от тях предсказвал (погрешно), че много скоро ще бъде възстановено водоснабдяването.
Тези два примера свидетелстват за справянето на хората с друг интересен психологичен феномен – когнитивният дисонанс: състояние на напрежение, което възниква винаги когато даден индивид поддържа едновременно два познавателни елемента (идеи, нагласи, убеждения, мнения), намиращи се в психологическо несъответствие.[11]

Масовите реакции и поведениепри екстремни и бедствени ситуациикато цяло не са изолирани и независими от средата, която е предопределяща за различните социални фактори като семейство, образователна система, възпитателни модели, обществено- културни влияния и разбирания. Именно тези фактори са обуславящи и за формирането и развитието на личността, групите и колективите, които са повлияни в крайно негативен и стресов аспект по време на подобни ситуации. Понятия като ситуация и ситуативнапсихика не могат да бъдат разгледани без значимата връзка между среда и личност в тяхното променливо, динамични и изменящо се взаимодействие, тъй като поведението на личността се проявява винаги в контекста на определена ситуация, която се променя и видоизменя. Това определя и различните форми и степени на афективни състояния, адаптация и приспособяване в различните ситуации, които, според Йолов, могат да бъдат условно разделени на стандартни, сложни, екстремни, критични и послекритични.[12]
  В екстремните ситуациисе включват събития и явления, които са нещо ново, неочаквано и непознато като не винаги носят риск за живота, въпреки че тестват нравствените, мирогледните и физическите характеристики на индивида и групите. Освен положителните форми на активност и решителност, в ситуативната психика се проявяват също страх, неадекватност и паника, възникващи от неподготвеност за екстремната ситуация, неизвестност, изненада и неочакваното й въздействие върху хората, които могат да доведат и до т. нар. ситуативен удар.
  Критичните ситуациисе определят вече като връхната точка на най-опасния и рискован момент, със заплаха за живота и сигурността, когато възможните разумни и логични опции за решение и изход са неосъществими. В такива моменти се проявяват някои специфични социалнопсихологически феномени като групова идентификация, групова солидарност, взаимоотношения между лидери и подчинени и на една малка група в системата на по-голяма. Груповата солидарност, например, е разгледана от И. Дженис, според когото, при екстремна опасност, хората увеличават склонността си към нея и идентифицират собствените си убеждения, идеология, ценности с тези на групата. В критични ситуации често се наблюдава заличаване на собствената индивидуалност, за да се слее човекът с новосъздалата се общност под формата на маса, тълпа, група, където масовата психика може да варира от масовия героизъм до паническо бягство и истерия. Типични житейски примери се откриват в историческото минало под формата на множество въстания, революции и героични прояви на личности, жертвали собствения си живот, в името на важна и общозначима кауза и идея.
  При послекритичните ситуацииса налице по-скоро негативно, неблагоприятно следствие и неуспех по отношение на поставените цели и задачи за реализиране. Тук най-важни са нравствено-психическата и физическа издръжливост, самоконтрол и хладнокръвие, докато превес в критичните ситуации вземат съобразителността, решителността и поемането на рискове.[13]                              

 Важно е да се отбележат адаптивните и неадаптивни форми на поведение.
За неадаптивно поведениемогат да се определят ригидността (когато индивидът има ясна представа за събитието, но изпада в състояние на персервация и фиксация върху предхождащата дейност, което блокира адаптивните действия)  и пасивността (което може да се дължи на неосъзнаване на опасността при наличие на навременна информация, или при пълна осъзнатост на опасността, но при задействане на чувство за безизходица и безнадеждност). Най-неадаптивни и издръжливи като темперамент са меланхолиците, при които и възбудата, и задържането са слаби, а при опасност са суетливи и двоумящи се. Висшата нервната дейност е слаба, при което в състояние на страх и силни дразнители, остават сковани и пасивни в действията си.
При адаптивните форми на поведениесе наблюдава директна или косвена идентификация на събитието и незабавна реакция на преодоляване на опасността,  следвайки се собствен модел на поведение или се изграждана такъв, чрез механизмите на заразяване и подражание. Нормално е при подобна ситуация да се стигне до състояние на фрустрация, предизвикана от непреодолими или оценявани така трудности. Н. Левитов описва толерантно поведение в такива ситуации, наблягайки върху спокойното, устойчиво, разсъдъчно състояние, напрежението и потискането на отрицателните импулси и пренебрежението на трудностите. Противопоказното и негативно поведение на фрустрация е агресията, импулсивността, водещи до напрежение, паника, несигурност.
Съществува и инициативно поведение, което е адекватно и е налице адаптивна реакция, насочена към собственото оцеляване, а също и ориентиране към действия за помощ на пострадалите. Конструктивното поведение в бедствени ситуации се осъществява като спонтанно, неформално структурирано действие и като институционалното, утвърдено и формално контролирано действие на специализираните за такива ситуации звена.
Не е уместно противопоставянето на институционалното и неинституционалното поведение в ситуации на бедствия, понеже това води до негативни резултати като  създаване на нагласа у масата, че отговорността за справяне с бедствията е главно на специализираните звена, а това може да доведе до намаляване готовността на масовия човек за самозащита в подобни ситуации. От друга страна неадекватните очаквания към институционалните звена могат да породят много негативни прояви – враждебност, недоволство и членовете на институционалните звена действащи в трудни условия, също не са застраховани от появата на страх, паника и дезорганизирано поведение.
  Затова е важно разработването на програми за развиване на умения за справяне със стреса и развиване на умения за работа в екип, както и лидерски умения с условието, че не всеки човек е пригоден за работа в екип, а при бедствени ситуации това е от съществено значение. Затова е необходим подбор на хора, пригодни за работа в екип, притежаващи съответните качества, за да се сформират предварително екипите и в критична ситуация да реагират своевременно и адекватно. Сравнително най-пригоденият и издръжлив на силни дразнители личностен тип е сангвиникът, отличаващ се със силен тип нервна дейност, уравновесеност и подвижност.

  Според изследванията, неподходящи качества за работа в екиппритежават хора, които са прикрити, проявяват индиферентно, безучастно поведение към останалите, нямат реална представа за способностите си, емоционално лабилни, в отношенията с останалите са черногледи, завистливи, неблагодарни, неблагонадеждни, некоректни и като цяло не изпитват радост от груповата работа и успех. От най-голямо значение за тях са реализирането  предимно на своите егоистични амбиции, които могат да са открито изразени или прикрити и не могат да намерят хармония между личните и общите цели и интереси.
  Подходящи личностиса оптимистите, откритите хора, които са жизнерадостни, емоционално уравновесени, креативни, честни, добронамерени, прями и отзивчиви, действени, с интерес към предизвикателствата и имат представа за възможностите си. Проявяват готовност при излагане на риск и носят лична отговорност, а изпълнението на задачите им носи радост и вътрешно удовлетворение. Комуникативни или мълчаливи, те работят за екипа и организацията, влагайки своя опит и способности в качествено изпълнение на общите задачи, постигайки хармония между личните и общите цели и интереси.

 Използвана литература:

Арънсън, Е., Човекът – социално животно. 2009.

Градев, Д., Социална психология на масовото поведение . УИ “Св.Климент Охридски”. С., 2000.
Джонев, С., Социална психология. Дамян Яков, 2006.

Йолов, Г., Критичните ситуации и масовата психика. С., 1973
Льо Бон, Г., Психология на тълпите. Жарава, 2002.
Посетено на 27.11.2013г от http://www.nspbzn.mvr.bg/Pravila_povedenie/Pri_bedstvia/default.htm

 За да са в крак с всеки тренд, бизнесите се опитват да си набавят бърз достъп до готова база данни на потребители и групи със сходни интeреси. Те се стараят да имат и нужното ниво на разбиране на аудиторията, защото ако не разбират публиката си, тогава и усилията им биха били неуспешни. За да съберат тази информация, маркетолози, като мен, използват различни мониторингови технологии, като например сървъри за слушане на разговорите между онлайн потребители. А колко добри са тези законни “подслушващи” мониторингови програми, зависи от това колко често постваме ти и аз във Фейсбук, Туитър и т.н. Разговорите, които се водят в интернет, генерират голям обем неструктурирана информация, която има огромно значение при планирането на рекламните стратегии на компаниите. Именно поради този факт, социалното слушане нашумя сред бизнеса и създаде нова мултимилярдна индустрия.

Какво представлява “слушането” в социалната мрежа и как се осъществява?
“Социалното слушане”, още познато като мониторинг на социалната мрежа, е процес на идентифициране и оценка на какво споделя аудиторията за компания, индивид, продукт или марка в интернет.

За да стартира слушането, бизнесът определя специфични ключови думи и фрази, за които ще следи в разговорите потребителите на социалните мрежи. Списъкът трябва да включва максимално конкретни термини, които да позволят да се идентифицира търсената информация сред големия поток от данни. Няма универсален списък с ключови думи, а именно качеството на подбора им е в основата на ефективното слушане.

След подбора на термини, бизнесът трябва да определи и ключови личности, които имат влияние върху имиджа на марката, чрез достъпа си до широка публика, сред която и много ваши фенове или потребители. Например, ако някой известен и влиятелен човек или издание напише коментар за вашата марка, повече хора, ще чуят за вас и съответно може да спечелите интереса и подкрепата на нови клиенти. Т.е. внимателно трябва да се анализира, къде може да се очаква да се чуе за вас в социалните мрежи и да насочите своето внимание в тази посока.

Останалите стъпки около стартиране на слушането варират между индустриите и нуждите на различните компании, но главното, което сплотява всички е, че социалното слушане дава на всички нов подход в маркетинга и себеизрастването на компаниите.

След като сме преминали през тaзи стъпка, можем да реализираме и самото слушане. То се осъществява чрез софтуерни продукти, в които предварително сме програмирали своите критерии, идентифицирани в подготовката, т.е. ключовите думи, за които ще следим и влиятелните личности, които ще наблюдаваме. В процеса на самото слушане, програмата, която използваме, следи всичко публикувано в избраната от нас социална мрежа, като отделя, съобщенията, които съдържат  някои от посочените ключови думи. Приоритетно тя ни информира за написаното от избраните влиятелни личности. Цялата информация достига до нас под формата на списък с всички избрани коментари и информация за потребителите, които са ги публикували. По същество, мониториращите софтуери преобразуват чрез специфични ключови думи неструктурираната информация, така че събраните данни от определен монитор да могат да бъде разчетени и обобщени.

Защо слушат марките?

Има различни начини, по които може да се използва “слушането”. Към момента, основната му задача е вникване в трендовете, които съществуват, с цел подобряване на имиджа и на позиционирането на марката. Но то може да се използва и за решаването на други управленски проблеми, като например:

●      за да разберат какви проблеми или дефекти имат техните продукти - Например, ако вашият бизнес има належащи специфични проблеми, вие може да приложите “социално слушане” и да разберете какво точно се харесва или не се харесва от вашите клиенти. Тогава социалното слушане ви дава възможност да поправите проблемът или да намерите нужните ресурси, за да разрешите главоблъсканицата.

●      за да получат нови идеи как да подобрят продуктите си от клиентите, които говорят за марката им - Коментарите в социалните мрежи дават конкретни идеи за какво се харесва или не от клиентите, т.е. кои елементи следва да бъдат запазени или променени.

●      за да използват безплатно онлайн фокус групи в реално време.

Всеки от отделите на големите компании има и допълнителни причини да слуша разговорите на потребители онлайн. Ето и някои от тези причини:

- Отдел “Поддръжка и обслужване на клиенти”:

●        слушането онлайн позволява да се създаде лесно база данни с въпроси, информация и отговори, които бъдещите потребители могат да открият онлайн;

●        може да се идентифицират и разрешат проблеми;

●        възможно е отдел обслужване на клиенти да се прехвърли напълно онлайн, като това намалява разходите за офис на бизнес собствениците.

- Отдел “Маркетинг и връзки с обществеността”:

●     разговори за вашата марка, индустрията в която сте, продукти “наживо”, в реално време;

●     показва вашата конкуренция какво прави и къде вие може да взаимствате идеи от тях;

●     Онлайн слушането може да помогне с проблемни продукти и тяхното позициониране;

●     Подчертава успеха на продукт.

●     Набавя нови идеи от клиенти как може да подобрите продукта си. Това е прекрасна възможност не само да набавите повече информация какво може да подобрите, но нека и не забравяме, че то е и безплатно и легално, тъй като социалните профили на вашите клиенти са публични. 

 - Отдел “Продажби”:

●     Онлайн слушането дава възможност да се открият разговори и достъп до потребители, които биха направили покупка. Това дава невероятен шанс на бизнеса да се намеси в разговори като “Може ли някой да препоръча”, “Търся да закупя..” и т.н..

●     Безплатно може да се проследят конкуренти на дадена компания.

●     Онлайн слушането е доказан метод за покачване на продажбите.

- Отдел “Човешки ресурси”:

●        Открийте къде може да намерите подходящи квалифицирани кадри;

●        Намерете влиятелни личности за реклама на вашата марка;

●        “слушайте” за проблеми, които вашите служители имат или какво според тях би помогнало да бъдат те по-щастливи на работното място.

За автора:

Tsvetta е консултиращ стратег по социалните мрежи за корпорацията Dogs Bollocks 5, DB5 Inc.в Ню Йорк. Родена е във Велико Търново и през 2008 г. се премества в САЩ, за да получи висше образование. През 2012 г. Tsvetta завършва колежа “Св. Франциск” с дипломи по Маркетинг Мениджмънт, Международен Бизнес и Икономика. По настояще е студентка в Градския Университет на Ню Йорк в кампуса Барух, където учи магистратура. През 2010 г. е коронясана за Мис България Диаспора САЩ и започва кариерата си на модел, въпреки 165-сантиметровия си ръст. Пред камерите или зад кулисите на големи социално мрежови кампани, Tsvetta е доказана сензация зад океана. Българското гуру в онлайн индустрията в Америка има опит с големи компании като филмовото студио Парамаунт, Тойота, НАСКАР и Сони. Свободното си време моделът е посветил на обучаването на жени лидери и стимулирането образоването на младите хора в България. Владее свободно 5 езика.

Библиография:

http://searchcrm.techtarget.com/definition/Social-media-monitoring

http://searchenginewatch.com/article/2274254/Why-Social-Media-Listening-is-Important-for-Brands

http://blog.hootsuite.com/use-hootsuite-social-listening/

http://www.cmbinfo.com/social-media-strategies/

Култура (Крьобер, А. & Клакхън, К, 1990) произхожда от латинското cultura, от глагола colere със значение отглеждам, култивирам. През 1920г. в „Психология на народите”, в 10ти том, озаглавен „Култура и история” Вундт разглежда произхода на думата култура. От 3 до 36 страница той обръща внимание на разграничението между материална и духовна култура, също така противопоставя понятията природа-култура. От това разграничение може да се направи изводът, че културата се създава от човека и за самия него, чрез обработване на природата, но веднъж създадена културата тя действа и върху човека.

Идентичност (Петрова, 2011) произлиза от латинското съществително identitas, произведено от прилагателното idem. В значението на понятието се съдържа конотация на сравнимост,  т.к. то предполага някаква степен на еднаквост,  сходство на индивида с други индивиди в конкретна област или относно някакъв възглед. Въвеждането на понятието „идентичност” се извършва в САЩ през 60те години на миналия век. Най-известният труд от този период е „Идентичност: младост и криза” на Ерик Ериксон. Авторът определя идентичността като процес, който се намира в центъра на самия индивид, но и в центъра на неговата култура (Петрова, 2011).  В този смисъл може да се заключи, че културната идентичност не е важна само сама по себе си, а е важна и за самия индивид и неговото пребиваване  в пределите на социалната реалност, а също и при взаимодействието му с други социални реалности. Влиянието на културата като регулативен механизъм изгражда културната идентичност, превръща индивида в личност,  която може да се адаптира  в рамките на социума.  Човекът от биологичен представител на своя вид се превръща в личност. Личност произлиза от латинската дума “persona” (Schultz, D. & S. Schultz, 2009), която в Древна Гърция е обозначавала маската  на актьорите по време на представление. Днес персоната се  разглежда  като тази част от хората, която се показва в публичното  пространство. От тук може да се заключи, че личността, персоналността се отнася до външните и видимите характеристики, които биха могли да бъдат видими и за останалите хора, т.е. впечатлението. Личността включва в себе си сложни взаимодействия между физически характеристики, субективни емоционални и социални фактори, които в много случаи не могат да се видят директно, т.к. човекът се  опитва понякога да ги скрие. Допуска се, че личните характеристики са относително стабилни и предсказуеми. Но дори един човек да го определяме със спокоен темперамент, това не означава, че той никога не става нервен. Поради тази причина може да се твърди, че въпреки стабилността на личните характеристики, те са ситуативно обусловени. Също така идеята на „личност” включва в себе си идеята за уникалност (Schultz, D. & S. Schultz, 2009). Въпреки че хората имат общи белези, интереси и т.н., те имат и уникални характеристики, чрез които се различават един от друг. Фокусът на настоящата разработка ще бъде върху развитието на личността и детерминантите, които обуславят определени черти и характеристики на личността. В психологията съществуват няколко възгледа за формирането на личността, които отдават тежест на различни фактори. Например бихевиористичната парадигма (Schultz, D. & S. Schultz, 2009) сравнява личността с монетен автомат и свежда разбирането си за личност като добре структурирана машина, която автоматично отговаря на влияния от средата. От тази гледна точка личността не е нищо повече от акумулация на добре научени отговори в рамките на поведенческата система. Но взаимодействието между средата и човека е двупосочно, както средата влияе върху човека, така и човекът влияе върху средата. Човекът сам става затворник на своята култура, която е основният символен свят, който се налага върху материалния, има символно измерение, което е различно за различните култури. По този начин битието до известна степен определя съзнанието (Маркс, К., 1983). Съзнанието се превръща в субективно отражение на обективната действителност. Една действителност се интерпретира по много различни начини заради културната обусловеност. Точно за този проблем пише Алфред Шютц в  „Чужденецът” (Шютц, 1999). Тази статия има за цел да изследва типичната ситуация, в която се оказва чужденецът, т.е. да интерпретира културния образец на дадена социална група, в която той се стреми да попадне, както и опита му да се ориентира в нея. За чужденеца  културният образец на неговата социална група  е  резултат от историческото минало и елементи от неговата биография и този образец е неговият „относително естествен светоглед.” Затова чужденецът продължава да интерпретира новото си социално обкръжение  чрез собственото си мислене както обикновено. Така той открива готова представа за себе си, за групата, която скоро се оказва неадекватна. Шютц извежда три характеристики на това как се сблъскват характеристиките на домашната и на чуждата група, културния образец и начин на живот (Шютц, 1999, с.15-16). 

1.      Първо, представата за културния образец на групата, към която се стреми чужденецът, се намира в интерпретационна схема на домашната група, е възникнала  като нагласа на незаинтересования наблюдател. Стремящ се към групата чужденец, трябва да се превърне от незаинтересован наблюдател в евентуален член на групата. Културният образец на групата тогава не е елемент на неговото мислене, а елемент на света, който трябва да бъде поле на действието му.

2.      Второ, новият културен образец придобива свойствен за дадена среда характер. Неговата отдалеченост се превръща в приближеност, неговите празни рамки се превръщат в жив опит, неговото анонимно съдържание се превръща в определени социални ситуации, приетата на готово типология се разпада.

3.      Трето, готовата картина на чуждата група, съществуваща в домашната група на чужденеца, доказва своята неадекватност, когато той се стреми да попадне в чуждата група по простата причина, че тази картина не е била изградена с цел да провокира отговор или реакция от членовете на съответната група. Знанието, което тя предлага служи просто като подръчна схема за интерпретация на чуждата група, а не като ръководство за взаимодействие между двете групи.

В този ред на мисли може да се каже, че и съзнанието влияе върху битието. Пример може да се даде с вече формираното съзнание на чужденеца от неговата собствена култура, опита за интерпретация на чуждата, адаптацията и запазването на собствената култура. Формираното съзнание не изчезва, а просто се обогатява от влиянието на средата, а съзнанието изкривява културата през собствената си интерпретационна схема. Този сложен процес на взаимодействие се корени в поведението на хората в рамките на културните общности. Поведението е несъмнено свързано с културната цялост и се моделира по неин модел или културата се модифицира от съзнанието (например изобретяването на нови традиции), а от своя страна  изобретенията на културата като митове, легенди, обичаи детерминират поведението на личността. За да може чужденецът да се интегрира в новата социална група, той трябва да промени нагласите си, да се опита да разбере културата на другата група, да се идентифицира  с нея и на базата на общата идентичност да изгради своя. В този смисъл може да се каже, че класическите психологически теории за идентичността винаги са обусловени от развитието на културата. Те се появяват в определено историческо време и са провокирани от кризите и проблемите на човека (Петрова, 2011). Така може да се направи един психосоциален поглед върху личността. Най-често идентичността се разделя на индивидуална и колективна. Но това разделение е доста условно, не само защото колективната идентичност е сбор от индивидуални идентичности, а  и защото индивидуалността на колективната идентичност се репрезентира върху индивидите. Идентичността е цялостен феномен, в чиито анализ следва да се разграничат различни нива. Може да се приеме и разграничението между индивидуалната идентичност като персонална, социална или психо-социална, а колективната като между групова и вътре групова. В това изложение може да се опише още един елемент, а именно че уникалността на личността може да се изгради само чрез взаимоотношения с други хора т.е. чрез принадлежността към дадена група и съществуването в определен социален контекст. А от друга страна изградената индивидуална идентичност предполага успешна интеграция на индивида  в обществото, да осигури субективно чувство за базисна сигурност, както и чувство за принадлежност и субективно благополучие. Едни от най-известните психологически теории за идентичността са на Фройд, Ериксон и Търнър.

Фройд (Петрова, 2011)  първи дава разгърната интерпретация на груповите отношения  вътре и между групите. Той анализира отъждествяването на индивида с групата т.е. феномена на социалната идентификация. Фройд обяснява явлението с противопоставянето на любовта към собствената група  и агресия по отношение на другите. Според него социалната идентичност се сформира, когато за групата има един и същи обект на идентификация.

Ерик Ериксон (Петрова, 2011) продължава изследванията върху идентичността като излиза от контекста на фройдизма. Той смята, че идентичността е процес разположен в същността на индивида, но и в същността на неговата култура. Авторът поддържа идеята, че идентичността се създава чрез взаимодействието на индивида със социалната среда и че не  може да се отдели личностния растеж от социалната промяна. Това показва значението на културата и историята в процеса на формиране на личността. Кризите на идентичността описани от Ериксон не са универсални за всички култури. Ако в Западната култура юношеството е с удължен период и съществува мораториум, който отлага съзряването, то в някои култури преминаването през юношеството може да е само някаква инициация.

Друго направление в психологията, което се занимава с проблемите на идентичността е когнитивното и се свързва с името на Анри Ташвел. Авторът изследва перцепцията в процеса на категоризация, проблеми свързани с предразсъдъците и стереотипите. Акцентът на учения е към груповите процеси и анализ на конфликтите. Той и неговият последовател Джон Търнър (Петрова, 2011)  обясняват социалната идентичност с процесите на социална категоризация, социално сравнение и между групови отношения, а също и принадлежността към определена културна реалност. Поради тази връзка между културата и индивида и тяхната взаимосвързаност се налага появата на дисциплина под името кроскултурна психология. Тази дисциплина се развива в края на 1960-те години. Започва да се обсъжда въпросът: „Какво оформя личността.” През 2002 г. Излиза статията: „Влиянието на културата върху личността” (Triandis, H.& Eunkook, M. Suh, 2002). Там авторите отбелязват, че личността се формира под влиянието, както на генетични фактори, така и под влиянието на средата, но най-важните от последните са културните влияния. Проблемът за културното влияние става все по- обсъждан, т.к. изследователите забелязват, че методите за психологическа оценка дават различни резултати при хора от различни култури и по този начин се нарушава надеждността и валидността на резултатите и на методиките. Херман Роршах (Schultz, D. & S. Schultz, 2009) е един от първите изследователи, който забелязва различията в резултати при тестиране на хора от различни култури. През 1921 година той записва разликите от резултатите на хора от теста с мастилените петна, които живеят в две различни културни области на Швейцария. От там той изхожда, че резултатите би трябвало да са много различни при различните култури и раси. Въпреки това много тестове се превеждат и стандартизират, за да се използват в различните култури, но това понякога създава потенциални проблеми с тяхното кроскултурно приложение. Това е особено голям проблем, когато тестът е предназначен за западната култура, а се прилага в Китай или Филипините. Например ценностите в китайската култура се свързват с милосърдие,  постигане на хармония с другите, изграждане на сплотено семейство и пестеливост в ежедневието, но нито една от тези характеристики не  е типична за американското общество. Но е факт, че психологическите инструменти се разработват първоначално за Западната култура. Тук се вижда проблемът за господстващата Западна култура  и проблемите, които се пораждат  при пренасяне на нейните модели в другите култури.

Проблемът за взаимодействието между културите, запазване на тяхното разнообразие  или уеднаквяването им заради хегемонията на Запада се разглежда в текста на Леви Строс „Раса и история” (Леви-Строс, 1995). Процесът на уеднаквяване на културите  най-вече е свързан със силното влияние на Западната цивилизация. Така се оказва, че прогресът може да представлява разцъфтяване на културите, но в същото време да доведе до изчезването им. За да се проследи процесът на създаване на една световна сила с кумулативна история и взаимодействието на културите в този процес  трябва да се тръгне от многообразието на културните форми. То не трябва да се схваща стационарно, защото културите не се различават нито по еднакъв начин, нито в еднакъв план. Различията може да са географски, времеви, социални, религиозни, различия в степента на развитие на културата. Тук се вижда, че понятието култура само по себе си съдържа една многопластовост, динамика, промяна. Културите са гъвкави и адаптивни, те могат да влизат в различни съчетания, да взаимодействат с една друга и при точките им на пресичане  да се получава промяна. При това взаимодействие може културите да се трансформират като всяка една от тях вземе най-доброто  от другата, в друг случай може едната култура изцяло да изчезне  или нейните елементи да станат част от други културни реалности, нови културни системи и да се запазят от части. Понякога дадена култура е много по-мощна от тази, с която взаимодейства и по-слабата култура бива претопена. Това каква промяна ще настъпи след пресичането на различните култури зависи от типа на взаимодействие на културите (Леви-Строс, 1995):

1.                           Асимилация – по-мощната култура подчинява на себе си  по-слабата и макар понякога да запазва отделни нейни елементи, крайният резултат е промяна на идентичността.

2.                           Взаимодействие в посока на разграничаването – при взаимодействието на няколко култури сe раждат нови обичаи, поради желанието за отличаване от другата група, а също и да не се изостава от нея. ( съзнанието определя битието)

3.                           Взаимодействие при което дистанцията между двете култури е толкова голяма, че ако едната е технологически по-силна, то другата може изцяло да изчезне. Такъв е примерът с индианците в Северна Америка.

4.                           Дискриминация - появява се в ситуация на доминираща култура , при която се създават изкуствени препятствия за носителите на алтернативната култура. При дискриминацията се наблюдава отказ от приемането на културното многообразие. Всичко, което не съответства на нормите, е обявено за не култура. Идеален пример е Древна Гърция. Всичко, което не е било част от гръцката култура, е  било назовавано под  общото понятие „варварство”.

5.                           Културен синтез или т.нар. коалиция на културите-  взаимодействието на културите поражда нова идентичност, но всяка една от тях запазва своята оригиналност.

6.                           Хегемония – предполага съвместно съществуване на различни култури, но тези които нямат съответните технологични, икономически и политически ресурси имат второстепенна, незначителна и маргинална роля, за разлика от тези, които притежават тези ресурси.

              В повечето случаи на взаимодействие има на лице една доминираща култура, която подчинява останалите. И тук логично идва въпросът има ли по-нисша и по-висша култура? Според теорията на еволюцията, (Леви Строс, 1995).  която е силно повлияна от теорията на Дарвин, няма по-висша и по-нисша раса или народ , а всяка раса или народ е на различна стълба от своето развитие или както пише Леви – Строс (Леви-Строс, 1995, с. 458): „ Всички човешки общества имат зад себе си минало, което  е приблизително от една и съща величина”, но в едните са се натрупали постижения, а в другите не се е случило нищо и още са в начална фаза на своето развитие”. Според него човечеството изобщо не прилича на човек, който изкачва стълба, а на играч, който при всеки ход може и да спечели, и да загуби. Така е и при различните общества - едните притежават стационарна история (или по точно културите на тези общества не се развиват в нашата посока), а другите притежават кумулативна история, която допуска натрупвания и постижения. Но тази развиваща се история не е привилегия на една единствена култура, а по-скоро на обединение на няколко култури. Такъв е примерът със Западната цивилизация. Този феномен на господстваща сила се дължи на взаимодействието на няколко култури. В света нито една култура не е сама, тя има пресечни точки с други култури и колкото повече има пресечни точки  с другите, и колкото повече имат допир една с друга, те успяват да създадат кумулативни исторически форми.

Но въпреки този процес на озападняване, културните различия продължават да съществуват и те не бива да бъдат пренебрегвани и в полето на психологията, психологическото тестиране и психологическата оценка. А също така разнообразието на културите трябва да се вземе под внимание в оценката на личностните характеристики и поведението  в социума, а също и при формиране на идентичността и Аз-а. За формирането на личностовите характеристики и детерминиране на поведението на хората  има голямо значение дали културата е индивидуалистична или колективистична. Типа култура влия върху познавателните способности на хората (Schultz, D. & S. Schultz, 2009), мотивацията, емоциите, само възприятието, благополучието, социалното поведение, междуличностната комуникация, а също и върху моралните и етични принципи на индивида. В настоящата разработка ще се  сравнят различията между колективистична и индивидуалистична ориентация.  По отношение на познанието си към средата хората в колективистките култури виждат средата като малко или много фиксирана (стабилни норми, задължения и отговорности), самите себе си като адаптивни, готови „да се впишат”. Хората в индивидуалистичните култури виждат себе си като малко или много стабилни (стабилно поведение, персоналност, права) и средата като адаптивна (например ако не харесват дадена работа, сменят работата). Също така  азиатците имат по-висока търпимост към противоречия от американците и следователно са по-малко изненадани от американците, когато са поставени пред несъответствия. Предполага се, че логическото мислене на западната култура има предимства при развитие на науката, докато холистичното мислене при колективистичните култури има предимство при поддържане на междуличностните отношения, ред и хармония в личния живот. Освен върху познанието и когнитивната организация, културата влияе и върху мотивацията на личността. Колкото по-индивидуалистична е една култура, толкова повече хора желаят да имат много избори и да са уникални. Изследвания показват (Triandis, H.& Eunkook M. Suh, 2002), че децата от европейско-американски произход са били по-мотивирани, когато са имали избор и са показали по-ниска мотивация, когато авторитетни личности са направили избора вместо тях. За разлика от тях  децата от азиатски произход били по-слабо мотивирани,  когато са имали личен избор, докато ако някой, доверен авторитет направи избора вместо тях, резултата в най-високи нива на присъща мотивация и производителност.

Мотивацията в индивидуалистичните култури увеличава последващата успешност. В колективистичните култури тя увеличава последващия провал, защото индивидът се фокусира върху това как да промени себе си и да подобри напасването между себе си  и изискванията на социалната среда. Емоции, изпитвани от членовете на колективистичните и индивидуалистичните култури  са също различни. В изследвания” (Triandis, H.& Eunkook M. Suh, 2002)  американците докладват по-позитивни емоции (по-добър, горд, върхът на света) докато японците изявяват по-личностно обвързани емоции (приятелски чувства, чувство на близост, уважение). Също, в сравнение с японците, американците  докладват за повече позитивни и по-малко негативни емоции.  Емоциите в колективистичните култури се стремят да се вграждат във връзки и се приемат като отражение на статуса на тези връзки. Освен това емоциите са силни предиктори на задоволеността от живота в индивидуалистичните култури, докато социалните норми (одобрението на другите) силно предопределя задоволеността в колективистичните култури. Емоционланите фактори (например любов) играят по- решителна роля при личностни решения, като брак, в индивидуалистичните, отколкото в колективистичните култури. Хората  в индивидуалистичните култури имат и по-голямо себеуважение и са по-оптимистични от хората в колективистичните култури и тези фактори са асоциирани със силно субективното благополучие. Хората в колективистичните култури  са силно повлияни от поведението и мислите на другите хора. Докато хората в индивидуалистичните  култури се  ръководя от самите себе си и собствените си цели. В колективистичните култури  се ценят много повече групови дейности, докато в индивидуалистичните се отделя внимание на личното пространство и прекарване на  времето в самотни дейности.  Начините на комуникация също са повлияни  от културата. В  колективистичните култури преобладава индиректната  комуникация, докато в индивидуалистични  култури се предпочита комуникацията лице в лице.  По време на комуникацията хората в колективистичните култури използват по-често „ние”, а хората в индивидуалистичните култури използват местоимението „Аз”.  Това показва, че и формирането на Аз-а и концепцията за себе си се влияе от културата. В зависимост от културата Аз-ът може да бъде независим или взаимозависим. (Triandis, H.& Eunkook M. Suh, 2002)

Изграждането на личността и нейната идентичност несъмнено се влияе от културата, в която човекът пребивава. Социалната група и чувството за принадлежност играят съществена роля в изграждането на идентичността – както групова, така и индивидуална. Хората се обединяват в групи, с общи цели, общ език и обичаи, с обща култура. Хората създават общност, полагат усилия да я съхранят, като в същото това време влизат във взаимодействие с други групи и култури, обменят информация, обогатяват се или изчезват. Културата е съществена част от човешкия живот , тя е създадена от човека и за самия него. Но човекът се е превърнал в пленник на собствената си култура, а тя детерминира неговите действия, вярвания и убеждения. Затова и при всяко психологическо изследване или интервенция трябва да се вземе под  внимание  характеристиките на културата, към която принадлежи изследваното лице или пациентът. Когато се отчетат тези характеристики, биха могли да се избегнат грешки при интерпретация на симптомите  и причините за даденото поведение или състояние. По този начин ще се постигне прецизност в изследванията и подобряване на надеждността и валидността на резултатите. И въпреки че всеки индивид принадлежи към групата на себеподобните, не трябва да се забравя, че също така хората са отделни личности интегрирани в културата, към която принадлежат и че културата е интериоризирана в самите тях и затова  тя е един от регулативните механизми  на поведението на личността в социума.

Използвана литература:

1. Kасирер, Е.(1996). Есе за човека.  София: Христо Ботев, с. 47-52.

2. Крьобер, А. & Клакхън, К.(1990). Всеобща история на думата култура, В: Идеи в културологията. С., т. I.,

3. Леви-Сррос, К. (1995). Раса и история, В: Структурна антропология 2, София: Христо Ботев

4.Маркс, К. (1983). Към критика на политическата икономия. София: Партиздат.

5. Николов, Н. (2004). Общностна идентичност и социална онтология, годишник на СУ „Св. Климент Охридски”, кн. Психология, том 92, с.131-144.

6. Петрова, М. (2011). Психологически теории за идентичността, Социология и психология,  Известия на съюза на учените,  ВСУ: Варна.

7.  Шютц, А. (1999). Чужденецът, София: ЛИК

8. Triandis, H.& Eunkook M. Suh. (2002). Cultural Influences on Personality. Annual Review of Psychology,  53, 133–160.

9. Schultz, D. & Schultz, S. (2009). Theories of Personality (9^th ed.), WADSWORTH CENGAGE Learning.

Политология за учени от естествените науки

Част I. От политическото съзнание до държавната намеса

Държавата това, държавата онова, а тя - не ще.
Насред масивната стачка на пилотите от Луфтханза успях да се прибера в София като по някакво чудо и двата ми полета не бяха отменени. С благодарност към висшите сили започнах престоя си в Родината и разбира се, отгоре ми веднага се изсипа всичката благодат на проблемите на живота по нашите краища. Но за човек, занимаващ се и с математическо моделиране на социални системи, това наистина е благодат, тай като животът ме кара да моделирам ситуации, за чието съществуване западняците изобщо не се и досещат.
Та насред творческата лаборатория на българския живот полека и отново изникна въпросът за българската държава и за това, какво прави тя за българската наука и иновации.  Колегите го обсъждат непрекъснато докато аз си мисля как ще им обяснявам, че и тази година няма да има повишение на заплатите (нали съм заместник-директор).  Та говорят ми те: държавата трябва да прави това, държавата трябва да прави онова. И да финансира науката, иновациите и технологиите, научните организации и учените. И си мислят, че като кажат на заместник-директора, държавата ще прище.  Ама държавата не ще. Защо ли не ще?  - е хубав въпрос. Да се отговори на него обаче не е толкова просто. Защото ни трябва специфично знание, което не е много присъщо за учените от естествените науки.  Трябват ни знания за политическата власт, за това, как се изразяват политически интереси и как функционира и се развива политическия живот в държавата и обществото. Накратко казано, трябва ни знание по политология. Но по истинска политология, а не от тази, която проституира за пари със силните на деня.

Фигура 1. Волтер е кратък и ясен. Затова нека започнем с негов цитат.

            Аха-а, ще кажете, сега г-н Витанов ще почне да ни разказва за властта – фиг. 1, за структурата и механизмите на функциониране на политическата система и за взаимодействието на тази система с по-голямата обществена система, част от което са и учените.  Така, така, точно за това ще става дума по-долу в текста.  Разбира се, всичко е със задна мисъл и тя е учените от естествените науки да получат един минимум знания, които да им позволят по-ефективно да си защитават интересите.  А и да осъзнаят, че драмата, в която живеят, май е един цирк на глупостта и некадърността. И още нещо да осъзнаят от ситуацията – фиг. 2

Фигура 2.  Човекът го е казал доста отдавна. Но голяма част от учените от естествените науки и днес са апатични.

Която ситуация може да се промени чрез меритокрация и технокрация.  И след като написах интригуващите думички, хайде полека (и към края на статията) да видим какво означават те.

Политиката

Фигура 2.  Да цитираме един голям авторитет.
Ами нека да почнем отначало, ще кажете и ще зададете въпроса – какво е политика? Фигура 2 е поставена, за да предпази читателя от илюзията, че истинската политика е нещо твърде просто или несъществено.  Истинската политика е нещо доста важно, тъй като е свързана с осъществяване интересите на групи от хора. И по-точно, политиката е област на взаимоотношения между социални общности по осъществяване на съвместни интереси с помощта на разнообразни средства, основното от които е политическата власт.  Политиката има такива елементи – политически идеи, политически концепции, политическо съзнание, властови институции, политически организации.

Интереса клати феса.

Фигура 3.  Нещо за разсънване.

Анонимният народен мислител, дето е казал това за интера и феса,  може и да не е бил нежно изразяващ се, но пък е бил точен.  Знаят ли си учените от естествените науки интереса? – да допуснем, че го знаят. А могат ли да се коалират с други обществени групи, за да си прокарат интересите? Тука е малко  проблематично, защото доста учени мислят, че не трябва да се занимават с това, пък някой ще се сети за тях и ще  им осъществи интересите. Невольо, невольо – викат и досега много от учените в гората. Да се надяваме, че след тази статия нещо ще се промени – в стил, помогни си сам, че да ти помогне и … но хайде да не споменаваме името Му ей така, без особена причина.  А дали си преведохте каквото пише на фиг. 3 ?

Защо политиката е важна
Политиката е важна, защото точно чрез нея става разпределението и преразпределението на ресурсите и благата, статуса и привилегиите. Та чрез политиката и с помощта на  инструмента, наречен политическа власт става тая работа.

За структурата на политиката
Съществуват различни подходи при обяснението на политиката и политическите процеси. Аз използвам комбинация от икономически и рационално – критичен подход. Иначе казано, за мене политиката е следствие от влиянието на икономически отношения и начина на производство.  Дотук беше икономическият подход. Политическите процеси са сложни. Веднъж възникнали те имат вътрешна динамика на елементите на политическата структура. Иначе казано – влияят се силно от икономиката, но си живеят и собствен живот. Това пък е рационално-критическият подход.
Структурата на политиката има 4 елемента – политическо съзнание и политическа култура; политически институти и норми, чрез които се реализират политическите възгледи, цели и интереси и се осъществява политическата власт; организирана дейност на обществените групи и техните представители по управление на  обществения живот в интерес на тези групи или пък в интерес на цялото общество; отношения на социалните групи свързани с политическата власт и нейното завоюване, удържане и използване.  Почна ли да ви доскучава? Веднага взимам мерки и показвам фиг. 4 за разтуха.

Фигура 4. Акълът и красотата управляват Родината.  Ама нали виждате, за коя част от акъла и за коя част от красотата става дума?

Знанието е сила. Сила за ориентация в политиката.
И тъй, за какво трябва да имаме достатъчно знание за да се ориентираме в политиката?    Ами трябва да знаем достатъчно за политическата система, политическата власт, политическото поведение, политическата дейност, политическият живот, политическия режим, политическото съзнание, политическата култура, политическите интереси и политическите ценности. Олеле, ще кажете, много ни се събра наведнъж. Хайде сега г-н Витанов, вземи и го подреди това всичкото и ни го обясни разбрано.  Добре, да започваме полека.

Политически ценности  и политически интереси.
Започваме от елементите на социалната структура – хората. Та хората  имат политически ценности -  това са норми и стереотипи, които им позволяват да анализират политическата ситуация и да се ориентират в нея. Аха, ще кажете – а я ни го повтори сега г-н Витанов това в стил – дяволът чете Евангелието? Ами ето -  в главите на хората се набиват норми и стереотипи, с които този, дето им ги набива, се мъчи да ги ориентира в политическата ситуация, тъй, както му отърва. Ама чакай бе, г-н Витанов, туй не беше ли свързано политическа власт? Е стига сте бързали де!  И дотам ще стигнем.
Освен политически ценности хората имат и политически интереси – тоест съвкупност от осъзнати потребности, които ги подбуждат към определен вид политическа дейност. 

Фигура 5. Към теорията за основата на политическия интерес. Пари, жени и власт, казват някои....

Значи, ще кажете – осъзнава човек потребността от пари (фиг. 5) и ето го един политически интерес, които го подбужда да се включи в една политическа дейност, пък после да смени партията с друга партия и след това втората с трета, а третата партия с четвърта. А защо не и с пета, шеста и седма.  То потребността си е същата, съдържанието на политическия интерес не се променя, само дето формата се мени.  Нали тъй беше по Хегел? Хегел ли?-ще попитате – кой пък беше тоя.  Ами Хегел е оня, от които се е учил брадатият икономист, дето написал дебелата книга, в която пишело – всекиму според труда.  Видяхте ли сега, как предното изречение почна с идеализъм и завърши с диалектически материализъм. Само не ме питайте какво е диалектически материализъм.  Не бива да ви уча на Тъмната страна на Силата.

Политически съзнание и политическа култура
И тъй – ето ги хората с политическите ценности и политическите интереси. Какво трябва да има още?  Ами има още политическо съзнание и политическа култура. Политическото съзнание е осмисляне на обществото от гледна точка на неговата политическа организация и от гледна точка на интересите на държавата, политическите елити, господстващите слоеве на населението и т.н.  Значи хваща се човека и осъзнава политическата организация и интересите на обществените групи и организации. Един осъзнава, на друг му казват какво да осъзнава, то процесът е сложен, но накрая у всеки човек се появява някаква форма на политическо съзнание. 

Фиг. 6 Политическата култура.

Например изречението – интереса клати феса е израз и на политически ценности и на политически интереси, на политическо съзнание, че и на политическа култура. Това последното още не съм го казал какво е и ето го сега – политическата култура е нещото, което осъществява възпроизводството на политичиския живот на обществото.Политическата култура е съвкупност от елементите политическо съзнание, политическо поведение,  както и съзнанието за формирането и функционирането на държавните институции – и още – фиг. 6.  Та ако искате да промените нещо в клетата ни татковина, то трябва да попромените и политическата култура на  народа. А тези, които искат политическият живот да се тече по старому ще ви пречат. Туй е то голямата мъдрост.

Политически живот

Фигура 7.  Политически живот – кой ли от тези го е най-страх от Вожда? А забелязвате ли усмихващият се хитрец зад гърба на вожда?  Не ви ли прилича на някого?  Ама каква усмивка, а? Сякаш казва – ей сега ще ме тикне в затвора, ако не е доволен. Е – следва да му се признае – оживя и кариера направи. И хич не беше най-лошият управник на съответната страна.

Добре, ще кажете. Хайде стига за отделния човек. Кажи сега малко за групите от хора.  Ами групите от хора се състоят от хора и всеки си има политически ценности и политически интереси, политическо съзнание и политическа култура. И гледаш – абе все групи от хора – тези чехи, онези руснаци, третите германци, четвъртите българи – пък ситуацията все различна. Ами различна е – къде ще сравняваме политическите ценности на българина и германеца или политическите интереси на българина и чеха, политическото съзнание на българина и англичанина или политическата култура на българина и швейцареца.  Но няма страшно – ако постоим достатъчно дълго в Европейския съюз, тез индивидуални политически характеристики на българина ще се посближат с тези на западноевропейците и ще се отдалечат от тези на ориенталците.  А сега – напред към политическите характеристики на колектива (групата) от хора.
И най-напред  политически живот какво е? – ще попитате. Политическият живот е съвкупността от политическите процеси и политическите дейности в обществото.  Дотук нали е ясно – набивате подходящи политически ценности и политически интереси в хорските глави.  И  същевременно постоянно дебнете да не би някой да промени  политическото съзнание и политическата култура на тези хора. И политическият живот си тече тъй, както искате. 
И защо тоя зор? – ще попитате. Ами полека, полека се доближаваме да политическата власт. Но за да стигнем там, трябва да минем  през политическата дейност, политическото поведение, да видим що е това политически режим и политическа система и хоп – стигаме и до политическата власт.

Политически режим и политическа дейност.
И тъй, да почнем с политическия режим – това е съвкупността от способи и средства за осъществяване на властта в държавата заедно със специфичните политически отношения, политическа идеология и политическа култура. То разнообразие на политически режими – дал Господ.  Дали пък да не дам пример. Например хващаме политически лидер, дето не разбира много от политическа идеология, казваме му, че най-хубавата политическа идеология на света е неолиберализмът, плясваме му финансов министър, дето сънува и бълнува Хайек, обясняваме, че добро политическо поведение е да пълни телевизионните  емисии със себе си, а отношението му към държавните институции следва да бъде – държавата – това съм аз, а другите са мързеливци.  След тая страхотна политическа култура, слагаме и съответни политически отношения на пренебрежение на политическите противници и третиране на народа като … Я да спра тук, пък вие си продължете примера и си дайте и други примери. Както виждате, конструкцията на политически режим не е кой знае какво. Конструкцията на балансиран политически режим – дето балансира интересите на народа и на елита  - и то не е трудно, стига елита да иска и да може. Тук разни завзеци използват понятието политическа потентност. Демек ако елита е политически импотентен – уиде коньо у ряката, както се казва по едни нашенски краища.  
И сега – напред към политическата дейност.  Това е активност насочена към изменение или поддържане на съществуващите политически отношения. Имаме обект и субект на политическата дейност, че и непосредствени действия.  Ето ви и пример -  хващате значи една група  викащи и биещи тъпани хора, пускате ги да окупират университет с искания за оставка на правителството  и да блокират кръстовища. И вече си имаме обект, субект и действие. И юнаци, дето ни обясняват, че това не било политическа дейност (демек за никакво изменение на съществуващите политически отношения не става дума, а само за сваляне на правителството). Е какво да правите тук – вЕрвате и викате – харе Кришна! Харе, харе! А Кришна снима с камерата, щото доказателства за хонорара трябват.  Отвлякох се, защото тъщата  тъкмо гледа „Цветовете на любовта” – индийски филм по БиТиВи-лейди и някак си покрай музиката, която трябва да слуша, човек се отнася на индийски теми, свързани и с религия. Само това с камерата откъде ми дойде, не разбрах много. Може да е от козунака и яйцата, а може и да е от салатата и течностите, които човек трябва да поема, за да я понесе (салатата де).  Но както и да е.
И тъй – стигнахме до политическото поведение – което си е формата на защита на собствените политически интереси и формата на участие в осъществяването на политическата власт. Тъй – ами ако не участваме? – на туй му се вика политическо бездействие, които е единия вид политическо поведение. Те ни викат на избори, ний ходим за гъби. И си мислим, че правим нещо.  Другият вид политическо поведение ще да е политическото действие. То бива пряко и непряко, явно и неявно, индивидуално и колективно и там каквото още се сетите.

Политическа система и политическа власт
Следва политическата система – това пък е съвкупността от лица, участващи в политическия процес, институционалните структури на държавата и обществото и взаимодействието между тях, ама не какво да е взаимодействие, а това, дето е насочено към осъществяване на политическата власт, управлението и регулирането на обществено-политическите процеси.Я да видим сега – някой като ви каже, че иска да сменя политическата система, вий ваша милост, трябва да го питате, какво точно иска той да сменя – хората ли, институционални структура на държавата и обществото ли или пък вида на онуй взаимодействие горе да променя.  Имаше един виц, че Ганьо бил най-голям разбирач на футбол и на политика и най му било лесно да смени треньора на националния отбор па футбол и политическата система. Хе,хе,хе. Ни от футбол разбира Ганьо, ни от политическа система -   то ако разбираше, бразилците щяха да са наврени в миши дупки, а англичаните щяха всичките да учат параламентаризъм и политически науки в София.
И още малко пример – огледайте се що за лица участват в политическия процес и ако не ви харесват се запитайте – дали пък такива като вас не ги зареждат с енергия да участват в политическия процес.  И още  гледайте – ефективни ли са институционалните структури на държавата и обществото и взаимодействието между тях води ли до нещо полезно или е на принципа – ден да мине, друг да дойде, а заплатата – вървиииии. Тез еретични мисли ги четете само в случай, че ви се струва, че политическата система на Татковината нещо скрибуца.  Ако смятате, че не скрибуца, прескачайте тоз параграф и давайте нататък без да се питате защо ли ви го написах това в края на параграфа, а не в началото.

 

Фигура 8. Политическата власт.

И ето ни на финала – вече можем да си поговорим и за политическата власт! Политическата власт е доста високо в йерархията на властта – фиг. 8, ама не е най-високо. Парица йе царица – да не вземете да го забравите това. Затуй целта на доста политици е да се опаричат. От таз гледна точка политическата власт е изгоден и сигурен бизнес – рискът от загуби и фалит е малък – трябва да се чака само „наште” да дойдат на власт. И всичко туй е облечено в една хубава теория с възвишени слова – чак свят да ти се завие. Ама нейсе, ние караме нататък.
Та политическата власт е съвкупност от механизми и средства за въздействие на политическите субекти върху поведението на индивидите и социалните групи с цел управление, съгласуване и подчиняване на интересите на членовете на обществото на единна политическа воля. И-хааа! Туй ни трябва – ще каже нашего брата ученият от естествените науки.  Да де, ама ако единната  политическата воля е да се крадат парите за наука и да потъват в джобовете на „честни частници“ и няма механизми и средства да се въздейства върху поведението на индивиди и социални групи да се предотврати това – какво правим тогава? Излизаме да протестираме.  И си представете чудната фантастична сцена, когато ви  се явява финансово гуру, показва постна пица, казва, че няма пари и после ходи да целува Джиджи, Биджи или каквото там намери.  И искате да го изхвърлите тоя, а не можете. Ама защо ли не можете – защото нямате политическа власт.  Затуй четете серията от статиите, които ще напиша на тая тема, правете си изводи и вместо да ходите за гъби и да се ловите на глупости, как те учените за едната чест работели, вземете та се посдобийте с политическа власт, та да си можете да си прокарвате интересите, драги учени от естествените науки.  Тогава аз с удоволствие ще ходя за гъби вместо вас. То „габърлъка” е краста като лова – само дето не убиваш животни.

Важно, важно! Политически субекти и политически обекти.

Фигура 9. От този може да излезе политически субект. А може и да не излезе.

Вие драги учени от естествените науки може да станете политически субекти. Ама как така? – ще кажете. Ето как – политическите субекти са тези участници в политическия живот, които са способни да формулират и реализират собствени цели.  Забелязахте ли думичката способни? Значи ако не сте способни (и защото не искате) да формулирате и реализирате политически цели, то вие не сте политически субекти. А като не сте политически субекти не участвате и в политическата власт. Други участват там и други решават например, че на България наука не и трябва. Говорите им вие на тия, че така превръщат Родината в бантустан, а те си гепят ли гепят парите за наука. Та, моят съвет е: трябва да станете и политически субекти, драги учени от естествените науки. Иначе няма да стане работата.
Ама само хората ли могат да бъдат политически субекти, г-н Витанов? – ще вземете да  попитате. Не - и групите от хора, като социални слоеве и класи, професионални групи, етноси и политически институции – и те могат да са политически субекти. С други думи всичко, което е способно да формулира и реализира политически цели може да е политически субект.
Значи, ще кажете, ти г-н Витанов не ни броиш нас за политически субекти. Ами какви субекти сме ний тогава? И ето ви го отговора – вие, драги учени от естествените науки сте субекти социални, досущ като другите индивиди, социални групи и социални слоеве.  Има и други видове субекти като институционални субекти например – това са държавата, партиите или политическите движения. Може да има и функционални субекти – това са институции, които  изпълняват неполитически задачи.
И сега ще попитате – ами как да се ъпгрейднем от социални към политически субекти?  Нали знаете оная песен – три неща, три важни неща  за ъпгрейдването ти ни кажи. Първо ни кажи на глас, че ни трябва политическо съзнание -  тоест да осъзнаем интересите на обществото като цяло и политическо самосъзнание – да видим, къде е нашето място и роля в системата на политическите отношения.   Второ, ще кажете, нека разбера, че  ми трябва и самоорганизация– тоест да осъзная възможностите и последствията от политическите си действия.  И накрая, ще кажете, г-н Витанов, излъжи, че сме активни до уши. Тоест, третото нещо, което ви трябва, е активност– и вие и групата от учените от естествените науки да се организирате като действащи субекти и да имате реална  (а не фиктивна) дейност по защита на вашите интереси.
Е, добре де – ще се усъмните - буташ ни ти г-н Витанов да ставаме политически субекти. И какво да правим, като станем политически субекти? Лесна работа, колеги, лесна работа – почвате да действате върху политическите обекти. А пък политическите обекти са тая част от политическата система и политическата реалност, върху която се прилагат действията на политическите субекти.Значи такива са политическите отношения, всички институции на политическата система,  че и социалните групи и личности, участващи в политическия процес.  Та нещо може да е хем политически обект, хем политически субект. И още, политическите обекти и политическите субекти са свързани.  Действията (а не псувните пред телевизора) на политическите субекти променят политическите обекти и политическите обекти канализират дейността на политическите субекти, като определят  алгоритмите за осъществяване на политическа дейност и методите и начините за политическо въздействие.  Та и да ходите за гъби и да не ходите, политическите обекти и субекти си действат върху вас, а политическият живот си върви. Затова действайте и вие върху тях.

Държавата не ни слуша – ама защо?

Държавата това, държавата онова. Седя и го слушам това по цял ден, а на другия ден трябва да го слушам и пак да седя. Добре, но какво е държавата, драги ми учени от естествените науки.   Нали знаете, че при нас, в естествените науки се работи с многомерни структури. Е, държавата е една такава многомерна структура.  Значи имаме обикновена територия на държавата. Имаме и социално-политическа територия на държавата.  Социалната територия е територията, в която протича обществената активност на съответното общество.  Политическата територия на държавата е свързана с действията на държавната власт. Имаме икономическа територия на държавата (свързана с взаимодействието на държавата и икономиката). Имаме  информационна територия на държавата, юридическа територия на държавата. И понеже аз се уморих да изреждам видовете територия на държавата, вие може да се сетите за още някоя територия, пък аз ще мина към обсъждане на други неща, свързани с държавата.
Освен  многомерна пространствена структура държавата е и система.  Система от връзки и отношения. Връзки и отношения политически  и юридически, ама не какви да е, а такива, които регулират социално значимите видове поведения и дейности. И тези, дето говорят за свободата и правата, трябва да изредят социално незначимите дейности. Там държавата не трябва да се бърка.  Но като гледате какво ви изброяват, то това май са все дейности със социални последствия.  И почвате да се питате – какво всъщност правят тези радетели за „свободата и правата”.  И докъде трябва да се простират свободата и правата? И още нещо се замислете – не са ли социалните отношения у нас тъй регулирани, че учените са набутани в миша дупка?  Дали пък не трябва да се освободи туй прекрасно място, та други да го заемат.  Някой ще каже – млъкни бе Сатана! Стига си ни говорил за разликите между тукашните и доста по-западните места. Тука е тъй – булгаааар , булгааар! Засилил се да образова учените от естествените науки, на политология да ги учи. Ама-ха!

Държавата като организирана група от хора, различна от обществото.  

Фигура 10. Властта е едно, а истината – друго. Демек, ако намерите политик, дето да не ви лъже – пазете си го, туй е рядкост и ценност голяма.   

Държавата  не е тъждествена на обществото, не си мислете на такова нещо.  Държавата, освен всичко друго е и организирана група от хора, която осъществява публичната власт и управлението на хората от името на обществото. Нали забелязахте – публичната власт. Значи има и още власт – непублична. Но  тоз въпрос сега няма да го обсъждаме.  И нали още забелязахте – държавата днес не е един човек (кралят слънце), а организирана група от хора. Та структурата на тази група и отношенията в нея са много важни. Това обаче е предмет на друг анализ. И още предмет на трети анализ е какво става когато организираната група стане организирана престъпна група.  Тежко на народеца в такава държава – ще кажете. А аз мълча и не казвам нищо.
Тъй. И какво да прави държавата? Някои казват, че държавата трябва да защитава интересите на индивида и обществото.  Други казват, че държавата е оръдие за осъществяване на частни интереси, средство  за потискане на слабите от силните и на бедните от богатите.  Както се казва – фактори много, човек трябва да ги оценява добре. И преди да минем нататък, май в последните години народа има усещане, че българската държава е средство за осъществяване на частни интереси и за потискане и никак не се грижи за интересите на човека и обществото. Въпрос на политически режим, политическа система и политическа власт – ще кажете. Их, ама как бързо се изучихте! Браво! Ама я да добавя – пък и лееекичко е въпрос и на политическа идеология.  У-у-у-у-у, долу Витанов, пак ще ни говори за неолибералите и либертарианците. Няма, де, няма. Ама по-надолу ще се отвори дума и за това.
И ето ни отново на въпроса –  и какво да прави държавата?   Та основните направления на дейността на държавата, които отразяват същността и социалното значение на държавното определение на обществото се наричат функции на държавата.  Една класификация на функциите на държавата е, че функциите биват вътрешни и външни.  Сега внимание. Първата вътрешна функция на държавата е икономическата, която например включва формирането на държавния бюджет  и контрол за изразходването му. Да-а-а. Като нямате влияние в държавата, то нямате влияние и върху формирането на бюджета и върху изразходването му. И говорите си вие, че науката е важна, но като нямате влияние, тези, дето формират групата, управляваща обществото (опростенчески казано – държавата, това са те)  хич и не ви и чуват и правят бюджета по друг начин. И държавата си затъва и те си се чудят защо.  
Ама пак си вършат същите глупости, държавата още повече си затъва и те пак си се чудят защо. И гледат да ви пуснат по телевизиите поредния турски или индийски сериал и да вземат лиценз за поредното измислено на запад шоу защото политическото съзнание трябва да спи. В таз връзка се сещам нещо – кажи ми, кажи бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее. Не се сещам, къде го четох това, но за да бъдете чути, когато казвате истината, трябва да имате и влияние. Политическо влияние, а не влияние над салатата в чинията.
Още по-голямо внимание сега. Друга функция на държавата е социалната.  Което освен социални помощи, включва  и отделяне на средства за здравеопазване, образование, наука и т.н.  Та не се заслушвайте по тези, дето ви кудкудечат, че проблемите на държавата са свързани със социалните й функции. Десетки пъти съм го казвал и писал, пиша го пак: колкото пъти идеите на икономиста Хайек са прилагани на практика, толкова пъти се е стигало до криза, катастрофи и провали. С други думи – некадърните неолиберални икономисти, а не социалните функции на държавата са проблем.  Ама те вече не били неолиберали, станали либертарианци.  Тоест скачаме от Хайек (оставете света на диващината на пазара) на Милтън Фридман (абе мъъъъъничко държава може пък и да е полезна).  Те както са се засили скоро ще стигнат до Кейнс (балансираната и съществена държавна намеса), а някои от тях може да не успеят да набият спирачките навреме и нали се сещате къде ще отидат. При оня с брадата, дето беше написал – един призрак броди из Европа... Но шматкането на българската неолибералия из полето на икономическите идеологии е отделна тема. Може и да напиша някога нещо  и за това, но сега имаме друга тема.
Други вътрешни функции на държавата са охрана на обществения ред, финансов контрол, екологична функция и т.н. Като гледате функцията финансов контрол, как няма да реват някои с пълно гърло за намаляване на функциите на държавата! Нали се сещате едно време като падна социализма и държавата трябваше да се разграби (тоест на премине в ръцете на „честни“ и „ефективни“ частници) кое беше закрито най-напред. Как кое – Комитетът за държавен и народен контрол. То това си го пише във всеки хубав учебник, че така трябва да бъде. Не смеете да ме питате що за заглавие има този учебник, а!  Що ли пък си мисля, че и сами ще се сетите.
А сега, ще се чудите да се смеете ли или да плачете – минаваме към основните външни функции на държавата. Първа функция – защита на държавните интереси на международната арена (ама че израз-а – международната арена. Но май си е вярно).  И какво става с българските интереси на международната арена? Тези, които  критикуваха предните, че се съгласявали с поклон към големия съветски брат, днес май не знаят друго освен „Yes, Sir, yeeees!” като поклонът е завъртян на 180 градуса спрямо вертикална ос в сравнение със стандартния поклон. Питате ме, какво е моето отношение към това ли? Ами аз не виня големите братя. Те си защитават своите интереси.  А за йесаджиите не намирам за нужно да хабя думи.
Следваща външна функция на държавата е поддържане но отбранителната способност на страната на необходимото ниво.  Например утре ако руската армия дебаркира във Варна и тръгне към София, ние нямаме нищо насреща.  Ама НАТО щяло да ни пази. То НАТО докато се размърда, третата световна война може и да е свършила и хамбургерът в Макдоналдс да струва 3 рубли.  И тези, дето се кланят на запад с лице на изток, ще кажат – ама Витанов е лош човек. И ще се наведат още надолу да не гледат какво стана в Крим и пак ще завикат „Йееееес, сър, силна армия не ни трябва, йееееес!”.   Някои си мислят, че защитата на неолибералните задници е дело на чужди тела. Народът пък казва, че ако не можеш да удряш шамари, никой не те уважава. Толкоз по въпроса за отбраната.  За още външни функции като външна търговия и други може да се сетите и сами.  А ние да минем към много интересен въпрос – формите на управление.

            Защо пък да не опитаме с технокрация и меритокрация, а?
Ама защо да го обсъждаме това, г-н Витанов, ще кажете. Че ний имаме демокрация, друго не ни трябва.  Тъй ли? Че при демокрацията народът се признава за източник на властта, пък у нас управляващите, като чуят за референдум, се изприщват.  При демокрацията гражданите са равноправни, а при нас някои са много по-равноправни от други.  При демокрацията се уважава мнението за мнозинството – у нас се разпореждат малцинства и се  работи на принципа – говори си, не ми пречиш! При демокрацията се съблюдават правата и свободите на човека, а у нас се съблюдават така, че хората ентусиазирано се самозапалват  по улиците от радост. Та в българската политическа тенджера май няма демокрация. А какво има? Аз си имам проста теза – има манджа с грозде. И сега ще ви разкажа за няколко други форми на управления. Пък вие си правете сметката.
И тъй, почваме с  автокрацията – форма на  управление, основана на неограничено и безконтролно пълновластие на едно лице в държавата.  Я да не ме дразните, че напук ще подпиша – нали така ще каже някой автократ. А вие си бърборете, че живеете при демокрация.  Тъй, слагаме автокрация в тенджерата.  Сега ще видите, какво ще сготвим. Слагаме и плутокрация – форма на управление, при която управлява най-богатия слой на обществото, в тясна връзка с международния капитал. При това тука управлението става чрез марионетки – изпълнители. Бух – в българската тенджера с управленската манджа.
А бива ли българска политическа манджа без  олигархия – олигархичното управление  се осъществява от олигархичен елит, които налага корпоративен характер на обществото (двеста триста семейства командват народа през държавата). Да го слагаме ли това в българската тенджера? Слагай Витанов, слагай, за къде без олигархия.
И накрая да посолим малко с фасадна демокрация, да сложим един аристократ за аромат и ето ви една хубава композитна управленска система. И се чудите защо нещата не вървят. И аз се чудя, че вие се чудите.


Фигура 11. Меритокрация.

            А какво беше това с меритокрацията и технокрацията, г-н Витанов? Ами при меритокрацията властта се осъществява от най-талантливите и квалифицирани специалисти. Казах специалисти, а не спортисти или артисти.  Със спортисти и артисти се управлява шоу, а не държава.  Ще кажете – ами ако на народа трябва де се показва шоу, докато системата тихичко си работи.  Е – тогава може.  Тогава меритокрацията е мръсна дума, а талантливите трябва да бъдат изгонени по чуждите държави. Я да спра тук, че някой ще вземе да се усъмни, че говоря за България. Не, драги учени, не, както добре знаем, вие, аз и бедният Хорацио, гнилите неща са все по Дания.  За Дания говоря.  

Фигура 12. Можете ли да прочетете скритата дума?

И сега, няколко думи за технокрацията – при която властта преминава от политиците и богаташите към научната и техническата интелигенция.  Анатема, анатемааааа-а! – махни се Сатана, анатемааааа! Всеки ден слушам подобни крясъци срещу мен по един или друг повод, та съм им свикнал. То това с българската политическа манджа и крясъците срещу мен – добре, но знанието и информацията са основни продукти в постиндустриалното общество, пък науката и технологията  са основни способи за тяхното приложение за общественото им потребление.   Но, туй няма значение – анатема, анатемаааааааааааа, бе! Долу, долу! А, чакай, туй круша лий? Дали пък ще може нашият герой да изяде една круша?  И дървената част на цяло дърво барабар с крушите ще изяде нашият герой, само и само технокрация и меритокрация да не допусне. А когато вече няма да има накъде да шикалкави,  ще тръгне да пробутва фалшиви технократи и меритократи.   Дали пък се сещате, за кой герой ви говоря? За оня, вечния, с мускалчетата по пришити вътрешни джобове по време на предишния му живот.

За намесата на държавата в икономиката
Последователите на Хайек ще ви дърдорят за това как държавата трябва да се маха, а пазарът да се остави да регулира всичко, тъй като икономиката била сложна, а хората – прости и не могат да се оправят с нея.  Затуй по време на криза например – никаква държавна намеса. То  повечето фирми и хора ще измрат, ама карай да върви, какво ни  пука на нас за народа.  Чудя се как хората се ловят на тези похвати от дивашките години на капитализма, довели до класовата борба (и до Маркс).  Та като се прехласвате много по Хайек, чакайте на вратата на вашето общество да почука Маркс.  А като не искате огромна държавна намеса ви остава две възможности – малка държавна намеса (Милтън Фридман) и умерена държавна намеса (Джон Мейнард Кейнс и неокейнсианците).  Милтън Фридмановите идеи изгърмяха мощно през 2008 г. и това, което спаси (пак)  капитализма беше (каква изненада) държавната намесата в стил Кейнс. Ако питате мен, държавната намеса не бива да гарантира, че памперсите на банкерите ще бъдат непрекъснато сменяни, а от  тези среди следва да се изметат некадърниците, които май могат да пълнят само памперси и да прибират бонуси.
Та, умерена държавна намеса значи.  И сега чуйте добре неокейнсианеца Витанов. Първо  намесата трябва да е такава, че политиката да не доминира над икономиката за да няма обществени кризи.  Държавата е изразител на обществения интерес и с политически средства може да  подпомага осъществяването на една от основните функции на икономиката – да удовлетворява потребности на хората – да са нахранени, напоени, облечени и т.н.  
Държавата може да се намесва в икономиката и по друг начин.  Държавната власт може да поддържа социалния мир и да държи престъпността под контрол и да поддържа гражданско съгласие.  Това са условия за стабилно функциониране на икономиката.  Обаче тая работа не става, като  държавата се точи на входа и на изхода, като се пищи, че държавата трябва да се маха, а всички печеливши бизнеси трябва да са в частни ръце.  Държавата трябва да има ресурси, а приказките, че държавният капитализъм е по-лош от частния са приказки за балами.  Ако не вярвате, гледайте милионите фалити на частни бизнеси у нас и си представяйте, че тези бизнеси са добре управлявани. Те са доообрре управлявани, доообре управляяявяни, а вие не сте котки. Вие сте гевреци! Нали се сещате, кой излизаше с номера за котката и геврека? И каква му беше задната мисъл – нещо, което не беше в полза на котката.
А допустима ли е още по-голяма държавна намеса в икономиката?  Неееее, в никакъв случай, ще зареват неолибералите! Не, ама да – в случай на война и природни катастрофи.    
Та, държавната намеса може да е полезна не само в икономиката, но също и в духовната сфера – в културата, образованието и възпитанието. Намесата обаче трябва да е умерена и внимателна. А пък понеже ситуацията с научно-технологичната система е катастрофална, там намесата може и да е масивна.  Кой да знае, пък това може да изправи на крак полуумъртвените парии презрени (учените български де).

Заключителни бележки към първа част
Серията от статии, която почвам да пиша, има за цел да даде знания на българските учени от естествените науки на нещо. Целта е добре показана на фиг. 13.  По-горе разгледах и прокоментирах няколко основни положения. В следващите две статии ще става по-весело.

Фигура 13. Какво цели да направи от вас тази серия от статии.

Във втората статия ще си поприказваме за политическата идеология – защо е измислено туй нещо, що за функции има и весело ще поразгледаме разните -зъмове и -зми(и).  Особено ще се спрем на либерализма и ще видим как съдържанието на тази идеология няма много общо с формата, която тук ни се преп(р)одава за либерализъм.  Ще си поговорим и за властта като политическа категория, за нейните ресурси и средства за осъществяване. При това разбира се, Сатаната Витанов няма как да пропусне въпроса за политическият елит, нали?  И тъй ще дойде време и за третата статия, където се подхванем въпроса с политическите партии, групите по интереси и групите за натиск (харе, харе Кришна!), ще задълбаем из политическите процеси и политическото участие (което може да е легално и ...), весело ще минем през въпроса за политическото лидерство и свързания с него въпрос за политическите кризи и ще прелетим покрай неудобни по нашите краища теми, такива като политическата култура и политическия морал. Ще ми се да ви понапиша нещо и за същността на политическото съзнание покрай въпроса за изборите и още за външната политика и за международните отношения. Но ще видим. А сега, не ви знам вас, но аз трябва да влизам в задръстването, че иде Гергьовден и фамилията иска да почива, а не да седи в къщи, защото аз пиша наръчници някакви. И тъй – със здраве!

Ловен сокол,
 Балобан, Балабан, Шарг, Saker falcon, Falco сherrug, Gray, 1834

 Ловния сокол  и човека имат хилядолетна връзка, която през последните десетилетия завършва по катастрофален начин за популацията на сокола по света. Митологичен символ, символ на властта, ловец и приятел, сокола хилядолетия е бил свързан с човека, но за съжаление именно антропогенната дейност довежда до застрашеното положение на вида в сегашно време.
Името на руски – балобан или балабан се счита, че произлиза от персийското название на птицата. Иранските соколари наричат „ балобан” пролетните и зимуващи птици, а гнездуващите наричат „ шарг” / близко до индийския името "cherrug"предшестващ номенклатурата на вида/. Народите на Средна Азия наричат този сокол „ ителги” или „ ителге”. От славянските имена на сокола може да се спомене и полското"rarog", произлизащо от унгарското "raroh".
Ловния сокол е голям сокол, доста сходен със северния сокол Falco rusticolus, основно с рижо – жълтеникави или кафяви тонове в окраската на оперението. Цвета на гърба е от тъмно – кафяв до охра – кафяви, а понякога с бели кантове по перата, които обособяват ясни ивици при някой птици. Долната част на тялото е бяла или охра с редки капковидни или издължени кафяви пръски. По „панталоните” при повечето източни подвидове има ясни ивици или капковидни пъстрини, сливащи се при някой индивиди в тъмен фон. В Алтайско – Саянския регион се срещат много тъмни птици с еднотонен цвят и много светли с различна интензивност на пъстрините. При някой тъмнооцветени птици перата по крилата, гърдите и корема са тъмни, а маховите и кормилните – светли с неясна тъмна ивичност. Различно са изразени мустаците, на по принцип са ясно видими, особено при тъмнооцветените форми. Това описание се отнася за средностатистически сокол, населяващ центъра на ареала на вида. Като цяло се срещат огромно количество фенотипично различаващи се птици. Краката на възрастните птици са жълти. Восковицата и кръга около очите също са жълти при възрастните птици. Женските са по – големи от мъжките, но са еднакво оцветени. Мъжките тежат 0,65-0,95 кг, женските 0,85-1,4 кг. Дължина на тялото 425-604 мм, дължина на крилете на мъжките – 347-393 мм., а при женските- 376-423 мм.Ширината на крилете / на ниво 5 – то второстепенно махово перо/ при мъжките – 170-215 мм., при женските 203-240 мм. Размаха на крилете при мъжките – 1045-1180 мм., при женските  - 1050-1290 мм. Дължината на опашката на мъжките – 177-219 мм., при женските  - 213-235 мм.
Младите птици са по – интензивно оцветени. Восковицата, кръга около очите и краката са синьосиви, като пожълтяват към втората, третата година от живота на птицата. Първото пухово оперение през първата седмица след раждането е копринено бяло, второто пухово оперение е сиво-бяло и започва да заменя първото пухово оперение към края на втората седмица. Тръбичките на кормилните и маховите пера се появяват на 14 дневна възраст, а перата се разкриват към 17-19- я ден. До 32 – 34 –я ден опeрението е формирано напълно, макар пиленцата да изглеждат все още пухести. На 45- 49  - я ден, птиченцата загубват пуха си напълно и започват да летят, като растежа на маховите и кормилните пера продължава още седмица. Половата диференциация на птиченцата по размер е възможна от 25 – дневна възраст.
Допреди 40 години ловния сокол е населявал огромни пространства на пустинната, степната и лесостепната зони от Австрия и България до Далечния Изток. Поради усвояването от човека на евразийските степи и лесостепи, сокола по чудо е преживял разораването и ерата на ДДТ. За съжаление най – критичен фактор за популацията се оказва баналната човешка алчност. През  70 – те  години в страните от Персийския залив се започва активна дейност по нефтодобив и забогатяващите шейхове възраждат практически от небитието култа към лова със соколи. Соколът, който по време на нашествието на хуните и разцвета на империята на Чингис хан, става символ на властта и богатството, в по-ново време е забава за източните нефтени магнати. Започнал е лов на диви соколи с хиляди и видът бавно върви към критично застрашено положение, следващата стъпка на което е измиране. Още през 70 – те години соколът изчезва от степите на Западен Казахстан, през 80 – те години от лесостепите  на Поволжието, а към средата на 90 – те години и от степните и лесостепните зони  на Европейската част на Русия. Някога обичаен вид, числеността на който в световен план е наброявала десетки хиляди двойки, сега се е превърнал в крайно рядък, числеността на който в настоящо време е не повече от 15 хиляди двойки.
Соколът е типичен обитател на откритите ландшафтни аридни зони като степи, открити равнини и планински плата. Разпространението му до голяма степен е свързано с любимата му храна лалугерите Citellus sp. Предпочитат селскостопанските региони в близост до хълмове и гористи местности. Както и други соколи, не строят гнездо, а заемат чуждо на гарвана, обикновения мишелов, по – рядко на орли или на щъркели. Използват високи дървета, скални площадки и цепнатини, човешки артефакти, електрически пилони. Гнезденето се оказва лимитиращ фактор за този вид, тъй като все по трудно намира подходящо място за гнездене. Някои от птиците започват брачния си период през втората си година, но болшинство от соколите образуват двойки през третата си година. Снасят до 6 – 7 яйца, но в повечето случаи от 2 до 5, в норма – 4. Мътенето трае около 30 дни. Размерите на яйцата в средно са 56,5 х 46,69мм. 

При повечето двойки снасянето на яйцата е от ранен март до средата на април. Гнездовата плътност в някой региони на Монголия се променя съществено през различните години. Наблюденията показват, че някой ловни соколи напускат територията си, мигрират на големи разстояния и се заселват на нови територии. Най – вероятното обяснение на това номадство е намиране на подходяща храна, което например доста често е свързано с пиковете на популациите на малките гризачи.
Продължителността на отглеждането на малките от излюпването да разперването на крилете е 43-47 дни. В редки случаи птиченцата напускат гнездото на възраст 40-42 дни, още с пуха на главата и практически не можещи да летят. Женската седи плътно на мътилото, допуска близост и не издава крясъци при оглед на гнездото. Когато се излюпят птиченцата, родителите стават по – неспокойни и често летят наоколо, издавайки крясъци.
В северната половина на гнездовия ареал, сокола е частично седентарен в Сибир. В своите гнездови участъци зимуват само възрастните птици. Част от възрастните птици извършват дълги миграции, част от тях остават и се чифтосват в гнездовия ареал. На практика всички млади птици напускат местата на гнездене, като основната част мигрира още юли – август. Връщането на мигриралите соколи обратно на местата на гнездене започва от февруари – март. През март вече могат да се наблюдават брачни игри и чифтосване. Соколите, които зимуват в гнездовите си участъци, започват брачните игри по – рано от мигриращите и снасят яйца до 20 – тия ден на март. Масовото снасяне на яйцата е от 5 до 15 април. След 20 април, при оглед всички гнезда имат яйца, рядко някои двойки снасят през май – юни, но това е по скоро свързано с някакви природни катаклизми, такива като неблагоприятни климатични условия или липса на храна. Първите птиченца на зимуващите двойки се излюпват през 20 – 25 април и изправят крилете си от 1 – 10 юни. Масовото излюпване на птиченцата настъпва от 9 до 18 май, а опитите за летене от 22 юни до 5 юли. Не летящи  птиченца могат да се наблюдават и до 15 юли. Малките напускат гнездата от 20 юли, но това може да стане и в началото на август. Масовото напускане на гнездата и появата на младите извън пределите на гнездовите участъци е от 5  до 20 август. Възрастните напускат гнездовия участък от 20 август. Придвижването на птиците от планините към равнините основно се извършва през септември, а към края на октомври мигрантите основно напуска гнездата в края на октомври. От ноември до февруари в гнездовия ареал се наблюдават само зимуващи птици. В южната част на ареала / Устюрт, Казълкум, Каратау/ срока на размножаване  е 2,5 – 3,5 седмици. В Арало – Каспийския регион някой птиченца започват да летят още на 9 – 10 май, а към средата на юни отлитат на север.
Продължителност на живота на едно поколение по наблюдения е около 6 години.

Птиченца на възраст един – два дни.

Птиченца на възраст три – четири дни.

Подрастващи соколи.

 
Ловните  соколи са физически адаптирани към ловуване в открити пространства, близко до земята, комбинирано бързо ускоряване с висока маневреност. За храна предпочитат малки или средни по размер дневни наземни гризачи или зайцевидни, като най-вече лалугери (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus в Азия), хомяци (Cricetus cricetus в Европа, Ellobius talpinus), полевки (Spermophilus citellus в Европа, S. dauricus,S. erythrogenys, S. pygmaeus, S. major, S. fulvus and Urocitellus undulatus в Азия), песчанки (Meriones meridianus, M. unguiculatus, Rhombomys opimus), зайци и сеносъбирачи(Ochotona daurica, O.melanostomata), мармоти (Marmota sibirica,M. bobak) в планинските региони, мишки (Apodemus sylvaticus), плъхове, тушканчици и леминги. Соколите, обитаващи влажните зони, особено през зимния период, могат да започнат да ловят и птици като фазани, яребици, гълъби и врани.
Ловния сокол Falco cherrug, далматинския сокол  Falco biarmicus, северния сокол Falco rusticolus  и сокола лагар Falco jugger, са обединени поради сходството си в един под род Hierofalco. Съгласно изследвания, основани на сравнителен анализ на ДНК секвенции, потвърждават че тази група соколи е монофилетична и видовете генетично слабо се отличават едни от други, което показва скорошно отделяне в еволюционен план. Линията на хиерофалконите показва произход от късен плиоцен, като все още няма достатъчно фосилни данни. Предполага се, че произхождат от Африка, като там са изчезнали в миналото, а съвременното им разпространение е започнало по време на сангамонския интерглациален период / преди около 130 000- 115 000 години/ в началото на късен плейстоцен. Счита се, че далматинския сокол филогенетично е най – стария сокол/извод, основаващ се най-вече но биогеографията на видовете/. Една от вероятно изчезналите линии на хиерофалконите е сокола на Бакалов (Falco bakalovi Boev, 1999), който е  живял през ранен плиоцен в България и през ранен плейстоцен в Испания и Чехия, както и Falco antiquus , познат от среден плейстоцен във Франция и вероятно Унгария. Съвременните видове се отделят в самостоятелна линия най – вероятно преди около 34 000 години и поради това не дават съществени генетични различия помежду си, тъй като са еволюционно млади. Най-стария намерен фосил на ловен сокол е намерен в Охало, Израел и е датиран отпреди 19 400 години. Ловния сокол хибридизира със северния сокол в плен, но също така формира припокриваща се хибридна зона между двата вида в природата.

Фиг.1. Исторически ареал на ловния сокол.

Историческия ареал на ловния сокол преди 50 години е обхващал обширна територия на сухите райони на Евразия от  Германия на запад до Северна Корея на изток. Вероятна площ на разпространение е била 13,2 млн.кв.км.

От 60-те години на ХХ век вече се е забелязвал негативната насока на развитие на популацията на сокола в Европа, а от 80-те години вече се започва и активно усвояване на естествения ресурс на ловния сокол, в резултат на което неговия ареал практически се съкращава два пъти до 6,9 млн.кв.км., като постепенно се разпада на отделни изолирани популации в Европа и започва да се фрагментира и в Азия.

Напълно изчезват едни от най – големите популации на вида в Европа, Онко – Донската и Волго – Уралската, съсредоточени в лесостепната зона на европейската част на Русия.Към днешен ден може да се констатира факта, че за основната територия на Европа, най – вече за нейната източна част, ловния сокол като гнездящ вид е изгубен.Основната част от съвременната световна популация на вида е съсредоточена в Азия, в четири основни резервата за вида: в Западен Казахстан, в Алтайско – Сианския регион, преимуществено на територията на Русия и Монголия, в ЦентралнаМонголи я и Тибет.

Фиг.3 Популационна структура на ловния сокол. С цифри е показано броя гнездящи двойки.

Анализа на плътността на популацията на ловния сокол показва четири основни ядра: 1. Алтайско – Саянската планинска област и планините на североизточен Казахстан  и северозападен Китай на юг до Тарбагатай включително; 2. Централна и източна Монголия; 3. Арало – Каспийския регион; 4. Източен Тибет.
Оценката на числеността на вида само в ядрата предполага около 6975 гнездящи двойки, от които 8,6% гнездят в Европа. Отчитайки разпространението на вида и извън тези ядра, може да се предположи, че общата численост на световната популация на вида е приблизително 10-15 хиляди гнездови двойки, от които едва 4-6% са в европейската част на ареала.

Фиг.4 Съвременния ареал на разпространение на ловния сокол, отчитайки резидентните, размножителните и сезонните миграции.

Таксономията на ловния сокол е доста спорна.Макар общо потвърден като политипичен вид, официално са приети два подвида западен и източен -  F. c. cherrug Gray, 1834 и  F. c. milvipes Jerdon, 1871. Значителната индивидуална изменчивост води до това, че са били описани 11 подвида. В следвоенен СССР половината от тези подвидове отпадат, а в световен план се приема систематиката на Vaurie, съгласно която се определят основно два подвида – обикновен или западен сокол F. c. cherrug и централноазиатски/ монголски/ или източен сокол F. c. milvipes, като в центъра на ареала се отделя самостоятелен вид алтайски сокол Falco altaicus. На пръв поглед поделението на вида изглежда просто: изменчивостта на сокола има клинален характер и се развива от запад на изток, като напречния светъл рисунък на горната част на тялото се променя към пепелни цветове и потъмняване на пъстрините на долната част на тялото. Така условно може да се прекара граница между западните и източните соколи. Натрупването на данни с времето, показва опростеността на този модел на разделение.

Фиг 5. Географско разпространение на източния и западния ловен сокол.

Графичното представяне на географското разпределение на източния и западен ловен сокол нагледно показва ареала на разпространение на двата подвида  в широчина, фактически паралелно един на друг и без зона на припокриване в продължение на 4 хил. км. Наблюдавайки това разпределение ще по – правилно да се нарекат северен, за западния и южен за източния, подвид соколи.
Гнездовия ареал на западните соколи, които се характеризират с кафява окраска без напречен рисунък на горната страна на тялото, по страните и краката, със слаб възрастов диморфизъм, се простира през целия ареал на вида в Евразия, с тясна ивица, преимуществено в лесостепната зона. Гнездовия ареал на източните соколи, характеризиращи се със силни вариации в окраската, наличие на напречен рисунък на горната страна на тялото, страните, краката и силен възрастов диморфизъм, обхваща зоната на пустините и полупустинните и голяма част от планинската система на Азия, от Турция на запад, до Приморие на изток. Само на изток ареала на западните соколи се пресича с източните соколи, с формиране на смесена популация в тясната зона на контакта, лежаща преимуществено в планинските котловини на застъпващите се степи, лесостепи на границата на Русия и Монголия. В основната част на ареала на вида, тези форми или не се застъпват или тази зона на застъпване е нищожна. Смесените популации между западните и източните соколи е прието да се отнася към сибирския сокол Falco cherrug saceroides, който не се явява  отделен подвид. Сибирския сокол е фенотип / често доминиращ/, възникващ в зоната на хибридизация на източните и западни соколи. Западните соколи в зоната на своя ареал со общо взето еднотипни, докато при източните могат да се отделят поне 5 ясно различаващи се раси. Дори при две от тези раси, а именно чинковия и тибетския сокол се наблюдава изключителна чистота на фенотипа в популациите. Поделянето на източните соколи на два подвида – анатолийски и туркестански засега не е приемливо. В зоната на контакта между източните и западните соколи, в центъра на максималната му плътност и птиците със смесен фенотип -  сибирски сокол F. ch. saceroides, основно в Алтайско – Сианския регион се появява група фенотип „ алтайски сокол”, не характерна за друга популация соколи в друга част на ареала. Тези птици не могат да бъдат отделени като отделен вид/подвид и както в случая със сибирския сокол, се явяват фенотип повявил се в зоната на хибридизация на източните и западните соколи. Причината за появата на уникална окраска на тези соколи може да се крие в проявата на архаични гени в хетерогенната популация.

Фиг.6. Типични фенотипове соколи, съответстващи на някои описани подвидове: 1 – Обикновен сокол F.ch. cherrug; 2 – Чинков сокол F.ch.korelovi; 3- Централно азиатски сокол F.ch. milvipes; 4 – Монголски сокол F.ch. progressus; 5 – Тибетски сокол F.ch. hendersoni.

На снимката: Отличителни признаци на различие между Соколът скитник (Falco peregrinus) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.

На снимката: Отличителни признаци на различие между северния (Falco rusticolis) – вляво и ловния сокол (Falco cherrug) – вдясно в полет.

В България до 1930г, ловния сокол е бил широко разпространен и често срещаш се вид, по специално за отворените пространства на Дунавската равнина. По наблюдения на учени, популацията на сокола силно намалява в периода от 1920 до втората половин на 20 век и към края на този период вече наброява 50 гнездящи двойки. От 90 те години до днес популацията на ловния сокол в България е почти на изчезване, като описаните гнездящи двойки са от 2 – 6. Към днешен ден този вид е на изчезване в България и сега описаните 8 – 9 гнездящи двойки съществуват благодарение на усилията на Дружеството за защита на птиците в България и ролята на активни природозащитници и дружества.
Причините за това бързо залязване на популацията на ловния сокол в България са няколко. На първо място е преследването им като хищни птици,още от началото на 20 век. Съществува ли са държавно спонсорирани програми за унищожаване на хищните птици.
Допълнително за екстремното намаляване на популацията на сокола довежда и загубата на хабитати от средата на 20 ти век. Масивното обработване на земята и разораването на необработваемите преди това земи, драматично променя природата в България. Обработването и дренирането на земите води до намаляване на популациите на лалугерите, което косвено води да драстичното намаляване на числеността и на ловния сокол. Използването на органохлорни пестициди осъществява сериозен удар върху популацията на ловния сокол. ДДТ се използва до средата на 20 век, но се заменя с употребата на Алдрин, Диелдрин и Хептахлор. Тези химикали сериозно се използват в България до 60- те години на 20 век, когато биват забранени за употреба, но Хептахлора се използва до 1991г. Употребата на пестицидите има изключително вредно влияние върху природата и в нашия случай върху ловния сокол, довели до почти пълното му изчезване на територията на България в наши дни.
След 1970 та година с възраждането на култа към лова със соколи, започва едно изземване на яйца и малки птиченца от гнездата на соколите, с цел продажба. Това също нанася сериозен удар, навреждайки на възможността популацията да се възстанови по нормален път. Не еднократно са били установявани случаи на бракониери на територията на България. Политическите промени в България след 1990 г, водя до безконтролно бракониерстване с цел нелегална продажба на яйца, малки и подрастващи соколи. Това води до окончателен срив в популацията на ловния сокол на територията на България и практически до почти пълното му изчезване.
Западния край на гнездовия ареал на ловния сокол в Европа фрагментира на три главни популационни центрове локализирани в Панония, степите и селскостопанските райони на Източна Европа и Анадолското плато в Турция. В Централна Европа в резултат на дългогодишни усилия на унгарските соколари, за възстановяване на вида, числеността на гнездящите двойки се увеличава.
В България има проект за реинтродукция на вида с двойки от Унгария. Успеха на този проект е свързан не само с природни дадености, но и с усилията на всички хора, не само природозащитници.

Фиг.7. Подходящи територии за заселване и опазване на гнездящи двойки ловни соколи в България.Районите са изследвани по всички възможни параметри, с цел възстановяване на вида.

Защита на ловния сокол

Международни нормативни документи, подписани от България

Ловният сокол е включен в следните ратифицирани от България конвенции и нормативни документи на Европейския съюз:
Конвенция за международна търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора
(CITES) (Приложение II), ратифицирана от България през 1990 г. с решение на Великото народно събрание и влязла в сила от 16.04.1991 г.;
Бернска конвенция (Приложение II), ратифицирана от България на 25.01.1991 г. и влязла в сила от 01.05.1991 г.;Бонска конвенция (Приложение II), ратифицирана от България на 23.07.1999 г. и влязла в сила от 01.11.1999 г.;
Законодателство на Европейският съюз
Регламент 338/97 (ЕС) относно опазване на видовете от дивата фауна и флора чрез
регулиране на търговията с тях (Приложение А); Директива 2009/147/ЕО за дивите птици и техните местообитания (Приложение І).

Международни списъци на застрашеност
Списък на видовете от европейско природозащитно значение (SPEC) – Категория 1
“Световно застрашен”
Списък на видовете, застрашени в Европа (ETS) – Категория „Застрашен”
Списък на видовете, застрашени в световен мащаб – на Международния съюз за защита на природата (IUCN) – Категория „Застрашен” (от 2004 г.), „Уязвим” от 2010 г. И „Застрашен”(от 2012 г.).

Национален природозащитен статус
Законодателство

• Ловният сокол е поставен под защита още през 1962 г. със Заповед 1833 (Известия на НС,бр. 78/1962 г.), издадена по Указа за защита на родната природа, който забранява унищожаването му, но са предвидени изключения при нанасянето на значителни щети в районите на дребнодивечовъдни стопанства. Под пълна защита е поставен през 1986 г. Със заповед № 342/21.04.1986 г. на Комитета за опазване на природната среда (ДВ, бр. 42/1986), издадена на основание Закона за защита на природата.

• През 1997 г. година влиза в сила Тарифа за обезщетения при причинени щети на природни обекти, в която е включен ловният сокол, като са предвидени обезщетения за убиване, унищожаване и улавяне на екземпляр. През 2002 г. тази тарифа е отменена.
• През 1998 г е приет Закона за защитените територии, който осигурява правна възможност за опазване на важните за ловния сокол места.
• Законът за лова и опазване на дивеча (2000 г.) – чл. 65, ал. 12, постановява забрана за използването на ловни соколи и други грабливи птици, независимо от вида и произхода им, като средство за лов. Тази форма на лов е сред забранените методи и средства и съгласно ЗБР.

• Защитният статус на ловния сокол е потвърден със Закона за биологичното разнообразие(2002), като видът е включен в Приложение 2 към чл. 6, ал. 1, т. 2 и 3, и Приложение 3 към чл. 37. По този начин се осигурява и защита на местообитанията на вида чрез мрежата НАТУРА 2000.
• От септември 2006 г. е в сила Тарифа за обезщетение при нанесени щети на растителни и животински видове, включени в Приложение 3 към Закона за биологичното разнообразие. В Приложение 1 към Тарифата е включен и ловният сокол, като е предвидено обезщетение за “нараняване, осакатяване, убиване или отнемането им от природата; унищожаването или вземането на яйца и разрушаването на гнезда”.
• Предвидена е и наказателна отговорност за вида. Чл. 278д от НК (Нов - ДВ, бр. 33 от 2011г., в сила от 27.05.2011 г.) за противозаконно унищожаване, повреждане, държане, придобиване или отчуждаване на екземпляр от европейски или световно застрашени диви гръбначни животни или екземпляр от вид по приложение № 3 към Закона за биологичното разнообразие, означен със знак (*)“.

• Най-важните за опазването на птиците в България места, включително основни

гнездовища на ловния сокол са включени от БДЗП в мрежата на Орнитологично важните места в Европа (1989 г.).

• През 1985 г. видът е включен в Червената книга на НР България (1985) в категорията

„Застрашен”.

• Според международните критерии на IUCN ловният сокол е включен в новото издание на Червена книга на България в категорията “Критично застрашен”

Соколарствотое вид лов с обучени грабливи птици. Този вид лов датира според източници поне от 100 – 120 века и се счита за един от първите опити за култивиране на животни. Исторически соколарството е било популярен спорт и символ на положението сред благородниците на средновековна Европа, Средния Изток и Монголската империя. Много исторически илюстрации са останали в "Compendium chronicles"на Рашид ал Дин, където се описва соколарството от средните векове с илюстрации от монголите. Соколарството е било строго ограничено само за благородниците, тъй като е било свързано с време, пари и пространство. В изкуството и други аспекти на културата, като литературата, соколарството остава символ на положението в обществото дори дълго след като на практика спира да е широко разпространено. Има много исторически извори и хроники, свидетелстващи за разпространението, важността и преференциите на този вид „царски”лов в историческото минало. Историческото значение на соколарството сред малоимотното население може да не е добре представено поради това, че тези хора не са били писмени, водели са номадски начин на живот и не са оставили исторически източници. Сред номадските племена като бедуините, соколарството не се е развивало с цел забавление на богатите, напротив хищните птици са носели улов през беднит на храна зимни месеци, подпомагайки стопаните си. В  Европа, соколарството достига своя апогей през 17 век, но скоро запада, особено в края на 18-ти и началото на 19 –ти век, най- вече поради появата на огнестрелните оръжия. В  края на 19 ти век и началото на 20 век започва да се възстановява соколарството и се издават доста книги по въпроса. Това възраждане на соколарството се пренася и в Северна Америка, където полковник Мередит е считан за баща на соколарството. През 20 век, соколарството се спомага от развитието на съвременни ветеринарни практики и телеметрията, които спомагат удължаване на живота на хищните птици и намирането им в случай на загуба при лов. В България соколарството е било разпространено до появата и разпространението на огнестрелните оръжия. Доганджиите в Османската империя са се ползвали от редица привилегии. Днес Единствената организация в България, занимаваща се с проблемите на това ловно изкуство, е Българската асоциация за запазване на грабливите птици (БАЗГП). Днес соколарството се практикува в много страни по света. Ловния сокол е предпочитан вид за Средния изток. Соколарството остава много важна част от арабското културно наследство. В ОАЕ годишно за защита и опазване на соколите се заделят повече от 27 млн. долара и дори са основани няколко високотехнологични болници за соколи в Абу Даби. Най-голямата болница за соколи в света е Abu Dhabi Falcon Hospitalis. В Емиратството има две големи ферми за селектиране и отглеждане на соколи, също такива има и в Катар и Саудитска Арабия. Всяка година се организира конкурс за красота и демонстрация на способности на соколи на изложението ADIHEX в Абу Даби. 

Една от най-известните митологични птици, която е определена като ловен сокол е Турул. Турула е най-важната птица в митологията на маджарите /унгарците/. Той е божествен пратеник, който се рее над дървото на живота заедно с душите на неродените деца, също птици. Турула е символ на сила, мощ и благородство и все още се използва в герба на унгарската армия, на Центъра за борба с тероризма и Службата за национална сигурност. Турула е представител на божията сила и воля. На него се гледа като прародител на Атила и също така символ на хуните.Той често е представян, носещ огнения меч на бога /меча на Атила/, и носи корона. Тази корона не е свързана със Свещената корона на Унгария, по скоро е короната на Атила, който се счита за първия крал на Унгария, както е записано в Chronicon Pictum и други кодекси.
В Унгария са били построени 3 големи статуи на Турул, всяка с размер на разперените криле 15 метра. Една от тях стои на планината близо до Татабания в Унгария, а другите две са били разрушени. Това е най – голямата статуя на птица в света и най – голямата бронзова статуя в Централна Европа. Все още има 195 по – малки статуи на Турул в Унгария, 48 в Румъния, 8 в Словакия, 7 в Сърбия, 5 в Украйна и 1 в Австрия.

Статуята на Турул в Татабания, Унгария.

Статуя на Турул на Кралския замък, Будапеща, Унгария.

Видео:

• Класическа арабски лов със соколи

https://www.youtube.com/watch?v=C3GxE5YssN4
https://www.youtube.com/watch?v=cvxNIUtKN7Y&feature=youtu.be

Falconry, a living human heritage - UNESCO

https://www.youtube.com/watch?v=1o4c2bRXeqA

Българска ученическа космическа агенция

 или как млади българи се учат да създават космическото си бъдеще

 В поредица от статии ще ви представим проектите за космически колонии на български ученици впечатлили НАСА със своите идеи, знания и въобръжение

 Автор:Д-р Веселка Радева
Астрономическа обсерватория и планетариум, Варна
Университет „Епископ Константин Преславски”, Шумен

Началото

България има много добри традиции в областта на астрономическото образование. Повече от 50 години в страната съществува мрежа от Народни астрономически обсерватории и планетариуми.Астрономите, работещи в тях съчетават научно-изследователска работа с астрономическо обучение на ученици и популязиране на астрономическите знания сред обществеността. Варненската астрономическа обсерватория е лидер в областта на астрономическото образование.

Фиг. 1. Астрономическа обсерватория и планетариум, Варна

Всяка година стотици варненски ученици се обучават в Обсерваторията, правят наблюдения на астрономически обектис малки и големи телескопи.

Фиг. 2. Наблюдателна експедиция в Националната астрономическа обсерватория-Рожен

Ученическата космическа агенция е образователна програма, която се ръководи от д-р Веселка Радева от Варненската обсерватория.  Обучението продължава обикновено две или три години, в зависимост от желанията на учениците. В хода на обучението по тази програма младежите се запознават с основите на астрономията и космонавтиката и работят по интересни космически проекти. Младежите участват в национални и международни конкурси, конференции и школи по астрономия и космически науки. Първият голям проект на ученически екипи е проектирането и разработването на обитаема база на Марс. През 2000 година е създаден  модел на база на Марс,  който включва централен команден модул, енергиен център, биосфера, сфера за подготовка на мъхове и растения за тераформиране на Марс, инженерно-транспортен модул, площадка за кацане на ракети.

Фиг.3. Марсианска база

Модулите са позиционирани върху имитираща марсианския релеф повърхност. Моделът на Марсианската база е разработван и изработван в продължение на една учебна година.

Фиг.4. Екипът от ученици, създали базата

Марсианската база е посрещната с голям интерес на Европейски фестивал на учителите по природни науки в ЦЕРН и на Национален фестивал на науките в София.

Фиг.5. Представяне на базата

След Марсианската база са разработвани идейни проекти за Лунна база и база за океаните под ледовете на Европа-спътника на Юпитер.

Международният ученически конкурс на НАСА и Американското космически общество

През 1994 година за първи път Еймс центъра на НАСА и Американското космическо общество организират ученически конкурс за проектиране на космически селища. Учениците трябва да разработят проект на космическо селище за минимум 10 000 човека, които ще живеят и работят в него. Задължително условие е съществуването на изкуствена гравитация, така че условията за живот да бъдат близки до земните. От особена важност е разработването на животоподдържащи системи – системите за създаване на въздух, пречистване на вода и получаване на храна. От учениците се изисква да обосноват много добре мястото на изграждане и съществуване на космическото селище. За да разработят проекта от младежите се изискват много добри знания във всички области на науката и техниката. Преди да се пристъпи към проектирането на космическите колонии, учениците се запознават с образователния портал, подготвен от екипа на Конкурса. Специалисти от НАСА разработват голям пакет образователни страници с интересна учебни програми и съдържание, насочени към ученици и учители. За успешно участие в Международния конкурс на НАСА се изисква изучаване на предложеното учебно космическо образователно съдържание. Това са голям пакет образователни страници с уроци, инструкции, книги и статии.  При разработването на проектите на учениците е забранено да копират текстове. При установено плагиатство проектите се дисквалифицират. Проектите се подготвят само в хартиен вариант, като те трябва да съдържат предимно авторски илюстрации и идеи.  Използването на чужди изображения се съпровожда с посочване на източника.  В продължение на десет години конкурсът се разраства и с всяка година все повече ученици участват в него. През 2014 година в Международния конкурс участват 632 проекта на ученици от 20 страни.  Едни от най-успешните и многобройни участници в конкурса са екипите от Индия и Румъния. Всяка година десетки проекти от тези две страни участват в Конкурса. Мотивираното участие на учениците в Конкурса води до създаването на една голяма общност от младежи, които са ангажирани с проблемите и развитието на космическите науки. По този начин се възпитава и създава бъдещото поколение космически учени, инженери, биолози, лекари, икономисти и специалисти от всички области на науката и техниката. България е единствената страна в Европейския съюз, която не е член на Европейската космическа агенция (ЕКА). По тази причина на български ученици не е разрешено да участват в конкурси на ЕКА. НАСА, за разлика от ЕКА е отворена към всички младежи от планетата. Тази възможност използват учениците от Ученическата космическа агенция на Варненската обсерватория. От 2008 година до 2014 година варненските ученици със своя ръководител Веселка Радева участват в Конкурса на НАСА с 12 проекта и са се класирали на две трети, едно специално отличие-поощрение, пет втори, три първи места и Голямата награда. Единствено Голямата награда има парична стойност в рамките на 5 000 долара, която обикновено се споделя от два екипа. Учениците получават сертификати за класирането си в конкурса. Тези удостоверения от Конкурса на НАСА имат голяма стойност, когато младежите кандидастват в Университетите извън България. Голямо значение при избора на студенти се отдава и на извънучилищните интереси и постижения.

Началото  

През 2008 година за първи път екип от единадесет ученици от Варненската обсерватория подготвят проект за участие в Конкурса на НАСА. Подготовката на проекта започва през октомври 2007 година, с началото на астрономическата учебна година в Обсерваторията във Варна. Работата по разработването на проекта „Международна космическа колония ТАНГРА” е изключително напрегната, изисква много време и усилия. Учениците от различни училища се обучават по учебната програма по астрономия и космонавтика. Учениците от 10 и 11 клас разработват проект „Международна космическа колония ТАНГРА”.

Фиг.6. Екипът на проект ТАНГРА

Това е първият български ученически проект, който участва в конкурса на НАСА и е класиран на второ място в категорията 10-11 клас, голяма група. 

Фиг.7. Титулната страница на Проект ТАНГРА

Успехът на учениците е добре посрещнат от българското общество, което изпраща младежите да представят проекта на Конференция на НАСА за международно космическо развитие.

Фиг.8. Екипът на конференцията на НАСА

Седем години – трупане на знания, опит и мечти

Следващата година нараства интересът към работа по проекти за космически колонии. Два екипа от ученици разработват проектите „Хемус” и „Варна”. И давата проекта са много високо оценени и са класирани на второ място в категориите – малка до 5 човека, и голяма група.

Фиг.9. Титулната страница на Проектите Хемус и Варна

За съжаление финансиране на участието на младежите в Конференцята няма и те не могат да представят идеите си на Конференцията на НАСА.  През 2010 година екип от ученици от курсовете по астрономия подготвя проекта МАЯ и се класира на трето място, а проектът Постерус получава специално отличие-поощрение.

Фиг.10. Титулната страница на Проектите Мая и Постерус

Следващата година проектът за Космическата колония Хеликс се класира на трето място. Конкуренцията в Конкурса става все по-голяма. В конкурса вече участват много проекти, с изключително интересни идеи.  През 2012 година нов екип от ученици разработват проекта „Дом в Космоса”.

Фиг.11. Проектът Дом в Космоса

Отново са класирани на второ място в своята категория. Българи от Чикаго финансират тяхното участие в Конференцията на НАСА и ги подкрепят в представянето на проекта им. По време на Конференцията младежите се запознават и с Едуин Бъз Олдрин, който заедно с Нийл Армстронг стъпиха на Луната. Дългата поредица от втори и трети места е прекъсната през 2012 година, когато два много интересни проекти са класирани на първи места в категориите си. Това са проекти, в които се представят астрономически наблюдения, правени от учениците на реални астероиди и проектирани върху и до тях космически селища. Това са проектите, носещи имената на астероидите „Космическа колония АНТИГОНА” и „Космическа колония ДОДОНА”.

Фиг.12. Българският екип с Бъз Олдрин 

Комисията е впечатлена от проведените астрономически изследвания и от интересните инженерни решения на голям пакет от проблеми по създаването, активирането и дейността на двете космически колонии.  Двата екипа, спонсорирани от бивши възпитаници на МГ-Варна и Община-Варна участват с голям успех на Конференцията на НАСА и Американското космическо общество в Сан Диего.  

ТАНГРА- първият български град в Космоса

 В 2008 година 11 ученици разработват първият български ученически проект „Международна космическа колония ТАНГРА”. Космическата колония ще бъда изградена в Лагранжовата точка L4, където се уравновесява гравитацията на Земята и Луната. Младежите проектират огромен торус, който се върти около централна ос, създавайки изкуствена гравитация.  Хиляди земни жители ще живеят и работят в жилищния торус.

Фиг.13. Модел на космическата колония Тангра

В четири биосфери ще се симулират земните сезони. Разработена е сигурна защита от космическата и слънчева радиация. Животоподдържащите системи ще осигуряват вода, въздух и храна на жителите. Специално внимание се отделя на вътрешния интериор на колонията. Важно е колониалистите да се чувстват като в своите домове на Земята, за да могат да бъдат физически и психически здрави и работоспособни.  Младежите изследват още и физиката на движението на хората във въртящия се торус. Специален щит, покрит със високоефективни слънчеви колектори ще снабдяват колонията с електричество. Разработена е Конституция на колонията, която е основният закон по който се управлява този космически град. Колонията има свой герб, знаме и девиз. Колониалното общество е организирано така, че хората да се чувстват отговорни, мотивирани и щастливи в своя нов космически дом. Проектът е изключително интересен, с много новаторски и нестандартни предложения за решения на много проблеми. Учениците бяха ангажирани с голям брой експерименти в Астрономическата обсерватория във Варна, десетки часове дискусии, разговори, работа с книги и образователни интернет страници. В хода на работата единадесетте ученици работиха като екип в една космическа агенция – отговорно, качествено и спазвайки поставените срокове.

Фиг.14. Екипът, разработил проекта Тангра

Процесът на разработка на проекта се оказа една своеобразна житейска школа, в която младежите се учиха как се прави наука. Класирането на второ място в Конкурса за дизайн на космически колонии е голям успех и голяма радост за целия екип. Обществото също оказва своето внимание на талантливите ученици. Те имат възможност да представят проекта пред Министър-Председателя на България през 2008 година Сергей Станишев, пред Председателя на Комисията за Комисията по външна политика на 40-то Народно събрание. Държавата в лицето на Министъра на икономиката и енергетиката Петър Димитров осигурява финансиране на участието на учениците в Конференцията на НАСА и Американското космическо общество за Международно космическо развитие. Младежите участват в Конференцията и имат възможност да представят проекта си. Срещат се с известни астронавти, космически инженери. Изключително впечатлени са от професионализма и невероятното излъчване на Нил Деграс Тайсон– Директорът на Планетариума в Ню Йорк и водещ на новата филмова поредица КОСМОС.

Фиг.15. Учениците и НийлНил Деграс Тайсон

В свободното време посещават музеите на авиацията и космонавтиката, на естествената история, на индианците, на шпионите,  Националната галерия на изкуствата, Капитолията, Белия Дом, Мемориала на Линкълн. Младежите бяха първите българи в Демонстрационния авиационен център на фирмата Локхийд и Мартин. Там те „летяха” на авиационните тренажори, напътствани от американски военни летци.

Фиг.16. Учениците в демонстрационния корпус на Локхийд и Мартин във Вашингтон

Проектът „Космическа колония ТАНГРА” постави началото на звездния път на една част от младите българи. Димитър Анастасов и Ивайло Димитров тази година завършват аерокосмически науки в Англия и ще работят в авиационни и космически агенции като авио и космически инженери. Вергил Йотов, Инна Божинова и Мая Петкова завършиха астрофизика във Шотландия и правят докторантури в престижни европейски университети. Всички останали завършиха висшето си образование в областта на природните, инженерни науки и архитектура  и се реализират успешно в България.

Първите български младежи, спечелили най-трудния и престижен космически конкурс на НАСА поеха уверено и с достойнство по своя житейски път. Те поставиха началото на една голяма поредица от успехи на младежи от Варненската обсерватория в Конкурсите на НАСА за проектиране на космически колонии.